„Дървото на коприната“ (изд. „AMG Publishing“, преводач: Росица Тодорова) от Джулиан Стокуин предлага една вълнуваща история, развиваща се през VI век, изпълнена с много хумор, приключения и неочаквани ситуации. Принуден да избяга от Рим поради нашествието на остготите, търговецът Никандер среща Марий – жесток римски легионер, който става негов съюзник. Двамата отиват в Константинопол, за да потърсят нов живот, и нуждаещи се спешно от пари, измислят няколко на пръв поглед невъзможни схеми. Въоръжени със смелата идея да откраднат скъпоценната тайна на производството на коприна от далечен Китай, Никандер и Марий предприемат опасно пътуване, което никой досега не е успял да направи. За целта обаче трябва да измамят могъщия император Юстиниан и останалата част от неговите страшни византийски сановници. А в Римската империя нищо не е такова, каквото изглежда.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Императорският дворец не бе едно здание, а невероятна поредица от масивни мраморни сгради. Тримата минаха през голям вътрешен двор, заобиколен от други величествени постройки. Скоро се присъединиха към потока от хора, минаващи през големите бронзови порти, и тръгнаха под белите колонади, които водеха към зала от червен камък с висок купол.
Влизайки през по-малката от трите врати, те се намериха сред притихнала тълпа в голямото сводесто пространство. На издигнат подиум в далечния край беше тронът, озарен от светлината, нахлуваща от високите прозорци.
Нарсес остави светите мъже в един ъгъл със строгото нареждане да не помръдват оттам и да не говорят с никого, после се отдалечи, за да поднесе почитанията си на висшите сановници.
Никандер и Марий наблюдаваха стотиците благородници, министри, генерали и висши държавни служители, обслужвани от прислужници в бели роби и заобиколени от всички страни от войници в блестящи доспехи.
В средата на това множество бяха варварските царе от непознатите диви пущинаци на север от границите на империята – гепиди, авари, уйгури и много други. Дошли бяха тук, за да бъдат ухажвани и впечатлени от гледките и чудесата на цивилизацията.
Шумът от разговорите утихна при появата на един нов звук – във въздуха някъде отдалече се разнесе ефирната чистота на хорово изпълнение. Усилваше се постепенно, краят на всяка строфа се отбелязваше с мелодичен акорд на цимбали, после гласовете отново се издигаха – дълбоки и богати, чисти и извисени в изпълнение, което възвисяваше душата.
Началото на процесията влезе в залата. Най-отпред носеха голям, богато орнаментиран златен кръст, зад него се размахваха кадилници, богат аромат на тамян изпълни въздуха. Следваха две икони, носени във високо вдигнати ръце, увенчани с миртови клонки, после втори кръст.
Хористите, облечени в прости одежди, със запалени свещички в ръце, вървяха с очи, вдигнати към небесата, унесени в мелодично песнопение. Вървяха към центъра на събраните хора, после се насочиха към трона, разделиха се на две колони, минаха от двете му страни и заеха нишите в апсидата зад него. После настана тишина.
Възвестен от фанфарния звук на бронзовите тромпети, разнесъл се от вратата, императорът се появи в целия си блясък – над златен нагръдник се спускаше гъсто обсипан със скъпоценни камъни пурпурен палиум, закопчан с брошка от четири огромни висящи перли, и златно-червена диадема със спиращо сърцето великолепие. Владетелят на света!
Юстиниан пристъпваше с тържествена крачка, следван от свита благородници. Никандер онемя от блестящото видение, което минаваше пред очите му.
Разнесе се шепот, който постепенно се усилваше:
– Божественият цезар! Да царуваш вечно! Победоносен и триумфален! Император на римляните! Всички те поздравяват!
Процесията се придвижваше, приковала всички очи.
Големият украсен кръст бе поставен на пода и Юстиниан коленичи пред него в молитва. Стана, целуна го, после се изкачи и седна на трона.
Богато облечен държавен служител излезе напред, страховитият магистър официй – Петър Патриция. Започна да чете със звънък глас от пергаментов свитък. Никандер не разбираше думите, но замаяно наблюдаваше как тече официалната церемония.
Един по един варварските царе бяха отвеждани пред Юстиниан, където те изразяваха почитта си, а в замяна той ги благославяше и им даваше подаръци. В определени моменти се намесваше хорът. Беше майсторско представление – звънтеше ангелско песнопение, валма тамянов дим се издигаха във въздуха, великолепие и блясък.
И после свърши.
Оформи се процесия, този път след кръста вървеше Юстиниан. С цялата помпозност и величие на трона на Византия шествието излезе от Магнаурската зала, минавайки съвсем близо до Никандер.
Обля го вълна от чист ужас – как ще продължи с плана си, как ще застане пред тази фигура, за да представи предложението си, което е пълна измама?
Докато колоната се изнасяше, той се опита да възвърне самообладанието си – само след минути ще се изправи пред лицето на императора. Трябва да се справи или…
Сякаш в отговор го обзе странно спокойствие, в което отекваше усещане за предопределеност.
Нарсес дойде да ги вземе.
– Негово милостиво светейшество се преоблича. Ще го изчакаме в двореца „Дафне“.
Никандер понечи да тръгне, но Марий не помръдна.
– Не мога да го направя – прошепна той дрезгаво. – Ами ако ме попита нещо? Ка-какво да му кажа?
– Хайде, Марий. Само аз ще говоря.
– Той ще се обърне към мен и тогава аз ще… Ще кажа нещо грешно!
– Не и ако си поел обет за мълчание и не можеш да говориш.
Забързаха след Нарсес, минаха покрай Трибунала с благородните му колони, покрай Оноподиона с купола му, ниската колонада на Консистериума и още други. Беше средоточие на величие и тържественост.
Накрая излязоха срещу двореца „Дафне“, който беше истинската резиденция на императора. Цялата му предна част беше в колони, но не се виждаха никакви прозорци или врати, с изключение на главния вход. Там вити колони от опушен бял мрамор оформяха изключителна елегантна фасада, а стълбището към вратата бе в контрастен тъмночервен камък.
Завиха покрай ъгъла на сградата до далеч по-скромен вход и влязоха през обикновена врата, която ги въведе в коридор пред стая.
Нарсес вдигна ръка.
Отвътре се чу някакво движение, пристъргване на стол по пода, тих звън от оставяне на чаша и леко покашляне.
Нарсес им хвърли предупредителен поглед, после почука и изчезна вътре. Чу се мърморене на гласове и той отново се появи.
– Негово Божествено величество желае да се представите пред него.
Напрегнат до краен предел, Никандер си каза, че това е просто сделка в по-висша лига, съвсем същата като в оня момент, когато напълно сам представи онази епирска сделка пред епарха на Ахея или като онова майсторско изпълнение, когато…
Хвърли поглед през рамо към вцепенения Марий и престъпи прага. Изправи се пред Юстиниан, император и цезар на Римската империя, нейния народ и подвластните ѝ територии.
Седнал зад бюро, което приличаше повече на пейка, той вдигна глава.
Никандер видя пред себе си мъж на години със сдържано, сериозно лице, което изглеждаше замислено и не се усмихваше. Беше гологлав, носеше семпла хламида в ръждивокафяв цвят, захваната с проста златна закопчалка, която заедно с масивния пръстен на ръката беше единственото му украшение.
– Приближете!
Стиснал сърце в зъбите си, Никандер пристъпи към него, коленичи и целуна износения пантоф, припомняйки си в последния момент да остане на едно коляно.
– Стани!
С галопиращ пулс, той вдигна очи и срещна погледа на владетеля на цивилизацията.
– Откъде идваш, достопочтени братко? – Тонът беше благ, окуражаващ.
– Господарю, аз съм брат Павел, а това е брат Матей. Нашият дом е царството Артаксиум Феликс, което е в пустинята, след планините Хавазин и отвъд земята на карнаитите.
– Вие сте лакмиди?
– Не, Ваше Величество – отвърна Никандер, без да е сигурен какво значи това. – Ние сме древна раса, която чезне, откак нашата река промени руслото си. Настъпващата пустиня ни задушава и от векове живеем самотно, далече от външния свят.
– Тогава трябва да сте езичници? Твоят латински ти прави чест, задавам този въпрос само за да установя положението ви пред Бог.
– Не, господарю! Нашето малко царство беше основано по времето на славния ви предшественик Александър Север, по времето на първите персийски войни. Бяхме лоялни към Рим, но последното вярно учение, което получихме, беше християнството на благословения Константин. От онези времена насам сме самотни.
– Тогава не сте засегнати от безбожните ереси на арианите, монофизитите или дори, боже опази, на несторианците?
– Ваше Величество, до ден днешен останахме вер-ни на учението на нашата благословена света Агнес – прекръсти се той набожно.
– Разбирам. Твоят брат монах, той има ли какво да каже от свое име?
– О, не, господарю! Той даде обет за мълчание в деня на чудотворното ни завръщане. Седемдесет и осем дни, по един за всяка година дарена на нашата милостива дева Агнес.
– Много благочестиво от твоя страна, братко. Значи трябва да чуя вашата история само от твоята уста. Моля, продължавай.
Разказът потръгна леко, Никандер беше скромен в приказките, завладяващ в това, което внушаваше, и задържа вниманието на Юстиниан през цялото време.
– Чудя се защо не съм чул за тези скитания, повечето пътешественици са крайно нетърпеливи да разкажат подробно за своите геройства.
– Господарю, ние сме само едни скромни свети мъже, неуки в литературното изкуство, завърнахме се наскоро, нетърпеливи да споделим тайната си спешно с Ваше Светейшество, преди други да я откраднат.
– Достойно намерение. И именно в Китай видяхте копринените дървета?
– Наистина, Ваше Светейшество. Толкова красива картина в топлия здрач, когато жените от селото се събират с гребените и кошовете си, чакайки луната да изгрее. Пеят странни, но красиви песни, и никой мъж няма правото да се присъедини към тях, защото само гъвкавата женска ръка е способна да събира с необходимата нежност копринената реколта от най-високите листа.
– А… семената?
– Коприненото дърво изисква особена грижа, почвата да е добре напоена и животните да бъдат държани далече, докато израсне достатъчно, че да бъде оставено да се развива само. Семената са малки, в едно обикновена кесия ще се поберат много, но са добре охранявани, защото се боят, че скитите от севера може да си засадят свои и да тръгнат по света, облечени във великолепните им коприни, което ще се отрази зле на тяхната търговия.
– Хъм. Добре ги разбирам, коприната не е за обикновените хора, а още по-малко за варварите.
Никандер изтръпна, когато лицето на императора стана мрачно.
– Сега ти предлагаш да се върнете с тези същите семена на коприненото дърво. Как е възможно да си способен да отвърнеш на добрината на царя на китайците, като откраднеш тайната му по този начин?
– В очите на Бог цялото Му творение е дарено на всички хора, така е написано. Тогава правилно ли е да задържаш плодовете на творението Му само за себе си?
На лицето на императора се появи ледена усмивка, която изчезна след миг.
– Много добре, сега ще чуем ли нещо от плановете ви?
– Да, Ваше Превъзходителство. До Китай се пътува дълго и трудно, минава се през пустини и планини, през неизброими хунски племена и нечестиви царства, най-лоши от които са персийците. Въпреки това, ние, които изпитахме на гърба си толкова много, знаем, че има друг път. Смятаме да се качим на кораб и да плаваме до легендарния остров Тапробан, който лежи навътре в Еритрейско море, далече от персийци и варвари. Там с помощта на нашия скъпоценен декрет за защита ще склоним китайски търговец да ни закара до страната си.
– Мъдър и добре обмислен план. Боях се, че ще представите замисъл, който изисква да оборудвам огромна експедиция, за да се прекоси Персия, което несъмнено би означавало война.
– Благодаря ви, Ваше Величество. Намерението ни винаги е било разноските и общите разходи да бъдат сведени до възможния минимум, като избегнем посланици и официални делегации, мислим единствено за собствената си издръжка.
– Разбирам. Независимо от това начинание, каквото вие предлагате, пак ще изисква значително финансиране. Пътуване на неизвестни разстояния, допълнително облекло, което да отговаря на различните условия…
– И пак ще е по-малко от военна експедиция, господарю.
– Вярно е. Тогава, просто като пример, дали да предположим, да речем, финансиране със сумата от петстотин златни солида? Смятате ли, че това ще е достатъчно щедро?
– По наше виждане пресичането на земите извън защитата на царя на китайците ще изисква различен подход. Обичайната практика е да се наемат волнонаемни войници за охрана, което ние считаме за разумен разход. И винаги се намират непросветени владетели, които налагат такси на пътуващите под заплахата, че ще им откажат правото на преминаване. На практика има много такива капани за невежите и е истинска лудост да се рискува успехът на начинанието поради липса на правилно финансиране. Ваше Превъзходителство, персийците искат петнайсет солида за фунт сурова коприна.
– Повече е, но няма да правя въпрос.
– При седемдесет грама тегло за всеки солид, седемдесет и два от тях във всеки фунт, тогава всеки фунт коприна е две-три унции чисто злато. Следва, че за да се внесе един-единствен тон коприна, персийците трябва да получат не по-малко от четиристотин фунта злато. За да се задоволят нуждите на империята, следователно ще е нещо от порядъка на няколко тона злато всяка година – и всичко това се излива в съкровищницата на царя на персите, а вие нямате никакви постъпления, с които да компенсирате изтичането.
Очите на Юстиниан се присвиха.
– Струва ми се, че за един свят човек си доста добре запознат със земните дела, братко Павел.
– Ваше Сиятелство, знаех, че ще искате подробности и сериозна мисъл, затова си поставих за цел да се запозная с наличните факти.
– Продължавай.
– Господарю, само исках да посоча, че когато вече сте в притежание на семената, това източване ще спре. Повече никакви тонове злато за омразния ви враг, дори вероятен чист приход, когато започнете да изнасяте реколтата за други страни. С положителност това си зас-лужава инвестиция от, да речем, четири хиляди…?
– Ти представи убедителен аргумент. Просто от любопитство, моля те, каква награда ще искате за вашите услуги? Такса срещу…
– Господарю! – заекна Никандер изумен. – Никой от братството на света Агнеса не би помислил за такова нещо.
Позволи на лицето му да изгрее блажена усмивка.
– Ако ви е угодно, Ваша Сияйност, нашият цар ще се чувства достатъчно възнаграден, ако ни удостоите с черква на света Агнеса и ни изпратите толкова монаси, колкото счетете за подходящо, та да учат нашите хора на правия път господен в тези лукави модерни времена.
– Черква? Мисля, че това е възможно. И свещенослужители, ще имате и двете. Разбира се, при условие че успешно донесете семената на коприненото дърво.
– Значи…?
– Струва ми се, че наистина приведохте неоспорими доводи, брат Павел. Склонен съм да ви подпомогна. След като вие сте готови да прекосите земята, изправяйки се пред толкова големи опасности за живота си, защо ние да не рискуваме нашите незначителни три хиляди?
– Господарю, четири.
– Хъм, четири. Позволете ми да ви помогна, братко. Конвоят с даровете до Персия тръгва скоро. Ще имате ескорт и храна по целия път до бреговете на Еритрейско море.
– Благодаря ви, Ваше Величество – успя да изрече Никандер.
– Освен това съвестта не би ми позволила да оставя божии хора да скитат по света без помощници. Ще получите двама от най-добрите ми събирачи на данъци, които ще се грижат за вас. Да ви носят торбите, така да го кажем, и да ви помогнат безопасно да донесете тук моите семена.
– Това няма да е необходимо, Ваше Светейшество, ние…
– Ще ви дадем и свещена реликва като подарък за вашия цар. Евентуално костица от пръста на свети Антоний?
– Изключително щедър сте, Ваше Божествено Величество.
– И светите писания, разбира се. Нямате възражения срещу писанията на канонизирания за светец Атанасий? Така, сега вече не остана нищо, за което да се безпокоите. Върнете се в килията си с моята благословия, за да поспите и да се подготвите духовно за пътуването. Починете си спокойно, свети братя, ще бъдете пазени ден и нощ, не се бойте от нищо. Вашите помощници ще имат грижата за сандъка с парите, когато ги съберем. Вие ще сте освободени от отговорностите и притесненията на скверното земно съществувание.
…
Говореха шепнешком, пазачите бяха само на няколко крачки пред килията им.
– Мислиш ли… че той знае? – каза Никандер с колеблив глас.
Марий, легнал по гръб на семплото тръстиково легло, загледан в тъмния таван, изръмжа тихо:
– Тогава защо ще ни пуска да идем?
– Като в капан сме в тази килия. Петър Барсимес сега няма да посмее да ни доближи, Йоан Кападокиеца е безполезен, ще отрича всичко, госпожа Антонина няма да посмее да се покаже на това ниво. Сами сме, Марий, чуваш ли какво казвам?
– Това е хубаво, сега нямаме нужда от никого.
– Да не си полудял? Хванати сме в налудничава схема, която ще ни запрати на кораб, който плава към нищото или към ръба на земята, и ти казваш, че нямаме нужда от никого?
– Казвам, че всичко зависи от нас и че точно така ми харесва на мен.
– И какво предлагаш да направим?
– Чакаме подходящия момент и изчезваме бързо с таковата де, защо не?
– Двамата помощници, помниш ли?
– Двама дребни слуги? Няма за какво да се тревожиш, грък.
– Тези са събирачи на просрочени данъци!
Марий се изправи.
– И какво?
– Известни са в света на търговията като „агенти за принудително изземване на данъци“ и са яки мъже, вярвай ми, приятелю!
– Аха?
– Знаят всички номера, били са навсякъде, ядат по един сарматски борец за закуска – всеки по един – и са сляпо верни на Юстиниан. Пращат ги само там, където всеки друг вид убеждаване е пропаднало.
– И защо…?
– Не разбираш ли? Има два възможни начина да го погледнеш. Или той ни вярва, че сме двама невинни монаси, които се нуждаят от защита срещу нечестивия свят и не могат да бъдат оставени сами, или иска ние да се сдобием с копринените семена, после тия двамата да ни ги отнемат и след като се отърват от нас завинаги, да ги предадат на господаря си в пълна тайна.
– Аха…
– Така че, откъдето и да го погледнеш, все сме загазили, приятелю мой…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
