„Проект „Истина“ от Клеър Пули (изд. „Изток-Запад“, преводач: Анелия Данилова) преплита съдбите на няколко напълно различни души, всеки от тях търсещ своя собствен смисъл, и преобръща живота им. Това е история за една обикновена зелена тетрадка, която ни показва, че мечтите ни невинаги са онова, от което се нуждаем.
Всички лъжем за живота си. Какво би станало, ако решим да споделим истината? Това е въпросът, който ексцентричният седемдесет и девет годишен художник Джулиан Джесъп задава в мистериозната тетрадка, която озаглавява Проект „Истина“ и оставя в „случайно“ кафене, за да бъде намерена. Решил най-сетне да разкаже своята история, той предизвиква непознатите, в чиито ръце ще попадне тя, да направят същото – да се покажат пред света такива, каквито са, и да разкрият най-съкровените кътчета на душата си.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Моника
Естествено, тя го потърси в гугъл. Уикипедия описваше Джулиан Джесъп като портретист, който за кратко се радвал на лоша слава през шейсетте и седемдесетте години. Бил ученик на Лусиан Фройд в „Слейд“. Според мълвата през годините двамата си разменяли обиди (а както се загатваше: и жени). Лусиан имал привилегията да е далеч по-известен, но Джулиан бил със седемнайсет години по-млад. Моника се замисли за Мери, как, изтощена след дългите смени, в които е израждала децата на други жени, се чуди къде се е запилял мъжът ѝ. Честно казано, малко ѝ звучеше като безволево същество, оставило се да го мачкат. Защо просто не го е напуснала? Както Моника често си напомняше, съществуват и по-лоши неща от това да си сама.
Един от автопортретите на Джулиан бил изложен за кратко в Националната портретна галерия в изложба, под името „Лондонската школа на Лусиан Фройд“. Тя кликна на снимката, за да я уголеми, и ето го, същия мъж, когото бе видяла вчера сутринта в кафенето си, но поизгладен, без бръчки, като стафида, превърнала се обратно в гроздово зърно. Джулиан Джесъп, трийсетинагодишен, със зализана назад руса коса, остро изсечени скули, леко присмехулна усмивка и онези пронизващи сини очи. Когато вчера я погледна, тя се почувства, сякаш рови в душата ѝ. Леко смущаващо, когато се опитваш да изтъкнеш различните преимущества на боровинковите кексчета срещу трипластовия маслен сладкиш.
Моника погледна часовника си. 16:50 часът.
– Бенджи, можеш ли да държиш фронта в кафенето за около половин час? – попита тя своя бариста. Едва дочакала кимването му, вече си обличаше палтото. Обходи с поглед масите, докато се придвижваше към вратата, поспря да махне една голяма троха от кекс „Червено кадифе“ на дванайсета маса. Как не са я забелязали? Подхвърли я към гълъбите, щом излезе на „Фулъм Роуд“.
Рядко сядаше на горния етаж на автобуса. Гордееше се, че твърдо се придържа към правилата в Разпоредбата за здраве и безопасност – изкачването по стълбите на движещ се автобус ѝ се струваше ненужен риск. Но в този случай се нуждаеше от удобно място за наблюдение.
Моника следеше как синята точица на „Гугъл карти“ се придвижва по „Фулъм Роуд“ към Челси Студиос. Автобусът спря на „Фулъм Бродуей“, после продължи към „Стамфорд Бридж“. Огромната модернистична сграда: „Меката“ на футболния клуб „Челси“ се извисяваше насреща и там, в неговата сянка, притиснато неочаквано като в сандвич между двата отделни входа за местни и гостуващи запалянковци, се намираше миниатюрният квартал с идеално оформени къщички със студия, построени зад една безлична стена, покрай която тя сигурно бе минавала стотици пъти.
Като никога благодарна за натоварения трафик, Моника се опита да познае коя от къщите е на Джулиан. Една от тях беше леко изолирана и имаше по-западнал вид, точно като самия него. Би се обзаложила на дневните си печалби, нещо, което не можеше да направи с лека ръка при настоящото си финансово положение, че тя беше неговата.
Тя скочи от автобуса на следващата спирка и почти веднага зави наляво към гробището Бромптън. Светлината вече падаше косо и хвърляше дълги сенки, а във въздуха се усещаше есенен хлад. Гробището беше едно от любимите ѝ места – оазис на безвремието в центъра на града. Обожаваше натруфените му надгробни плочи – последна проява на суетата. Ще видя мраморната ти плоча с помпозен цитат от Библията и ще ти издигна разпятие на Исус в естествен ръст. Харесваха ѝ каменните ангели, на много от които сега липсваха основни части, и старовремските имена върху викторианските надгробни камъни – Етел, Милдред, Алън. Кога спряха хората да се казват Алън? Всъщност дали някой все още би кръстил бебето си Моника? Дори още през 1981 г. родителите ѝ са били изключение, като са избягвали имена като Емили, Софи и Оливия. Моника: отмиращо прозвище[1]. Можеше да си представи надписа на киноекрана: Последната Моника.
Крачейки енергично край гробовете на падналите бойци и руските емигранти белогвардейци, усещаше присъствието на дивите животинки, намерили подслон там – сивите катерички, градските лисици и черните гарвани, които пазеха гробовете както душите на мъртвите.
Къде ли е Адмирала? Тя се отправи наляво, търсейки с поглед старец, стиснал в ръка бутилка бейлис „Айриш Крийм“. Усети, че не е съвсем наясно защо. Не искаше да разговаря с Джулиан, поне не още. Подозираше, че ако се обърне към него директно, той може да се смути. Не искаше да започва погрешно.
Моника тръгна към северния край на гробището и се спря за миг, както винаги правеше, край гроба на Емелин Панкхърст, за да ѝ кимне с мълчалива благодарност. Зави в най-далечния му край и беше стигнала до средата на другата страна по една по-малко използвана пътека, когато забеляза движение вдясно от себе си. Там, седнал върху гравирана мраморна плоча (какво кощунство само!), забеляза Джулиан с чаша в ръка.
Мина покрай него, свела глава, за да не срещне погледа му. Когато десетина минути по-късно той си тръгна, тя се върна обратно, за да прочете надписа върху плочата:
Адмирал Ангъс Уайтуотър
От „Понт Стрийт“
Починал на 5 юни 1963 г. на 74 години
Уважаван водач, обичан съпруг и баща, лоялен другар
Също Беатрис Уайтуотър
Починала на 7 август 1964 г. на 69 години
Наежи се от факта, че Адмирала бе заслужил няколко блестящи суперлатива след името си, докато съпругата му беше получила само дата и място за вечността под надгробния камък на мъжа си.
Моника постоя известно време така, обгърната от тишината на гробищния парк, представяйки си група красиви младежи с подстрижки тип „Бийтълс“, с миниполи и панталони чарлстон, които спорят и се шегуват един с друг. Изведнъж се почувства доста самотна.
Джулиан
Джулиан носеше уединението и самотата си като чифт стари, прекалено малки обувки. Беше свикнал с тях и по много начини те вече му се струваха удобни, но с времето го караха да се превива, като предизвикваха появата на мазоли и изпъкнали кокалчета, които никога нямаше да изчезнат.
Беше 10 часът сутринта, тъй че той вървеше по „Фулъм Роуд“. След смъртта на Мери, в продължение на около пет години често не ставаше от леглото сутрин и денят незабелязано преминаваше в нощ, седмиците губеха своите очертания. После откри, че рутината е изключително важна. Тя му създаваше шамандура, в която да се вкопчи, за да се държи на повърхността.
По едно и също време всяка сутрин той излизаше и обикаляше околните улици в продължение на час, като по път купуваше всички продукти, от които се нуждаеше.
Списъкът му днес включваше:
Яйца
Мляко (0,5 л)
Крем „Ейнджъл Дилайт“, по възм. с вкус на карамел
(Ставаше все по-трудно да се намери от този вид.)
И тъй като днес беше събота, щеше да си купи модно списание. Тази седмица беше ред на Вог. Любимото му.
Понякога, ако продавачът от будката не беше твърде зает, двамата обсъждаха най-новите заглавия или пък времето. В такива дни Джулиан се чувстваше почти пълноценно функциониращ член на обществото, човек с познати, които знаеха името му и имаха меродавно мнение по разни въпроси. Веднъж дори си записа час при зъболекар, ей тъй, просто да запълни деня си с някого. След като прекара цялото време с отворена уста, без да може да говори, докато г-н Пател правеше бог знае какво с цял набор от метални инструменти и една тръбичка, която издаваше всмукващо гъргорене, той осъзна, че тактиката му не е била много умна. Тръгна си с лекция за хигиената на венците, която още звънтеше в ушите му, и с твърдото решение да не се връща възможно най-дълго там. Ако си загубеше зъбите, тъй да е. Загубил беше и всичко останало.
Джулиан поспря, за да погледне през витрината на Кафенето на Моника, вече пълно с клиенти. Беше минавал по този път в продължение на толкова много години, че мислено можеше да възпроизведе най-различните превъплъщения на точно този магазин, все едно обелваше слой по слой стари тапети, за да декорира отново стаята. През шейсетте години тук се продаваха традиционните желирани змиорки и пайове, после змиорките спряха да се харесват вече и мястото стана магазин за грамофонни плочи. През осемдесетте години пък беше студио за отдаване под наем на видеофилми, а след това, чак допреди няколко години – сладкарски магазин. Змиорки, винилови плочи и VHS касети – всички те захвърлени в боклукчийската кофа на историята. Дори бонбоните сега се демонизират, обвиняват ги за това, че децата дебелеят все повече и повече. Нима може бонбоните да са им виновни? Грешката е в самите деца или пък в майките им.
Определено бе избрал правилното място да остави Проект „Истина“. Хареса му фактът, че когато си поръча чай с мляко, не му зададоха всякакви сложни въпроси за това какви точно листа чай предпочита и какъв вид мляко. Сервираха му в истинска порцеланова чаша и никой не пожела за узнае името му. Името на Джулиан обикновено стоеше подписано в долния ъгъл на живописни платна. То не се чувстваше удобно надраскано върху картонена чашка, както правеха в „Старбъкс“. Потрепери при спомена за това.
Беше седнал в меко, изподрано кожено кресло в най-вътрешния ъгъл на Кафенето на Моника със стени, покрити с рафтове с книги, който, както дочу, тя наричаше Библиотеката. В един свят, където всичко сякаш беше електронно и хартията представляваше бързо изчезващ материал, Библиотеката, в която мирисът на стари книги се смесваше с аромата на току-що смляно кафе, му се струваше идилично носталгична.
Зачуди се какво е станало с малката тетрадка, която остави там. Той често се чувстваше сякаш се стопява бавно и безследно. Един ден, в не много далечното бъдеще, главата му най-сетне щеше да изчезне под водата, без да остави дори вълничка по повърхността. Благодарение на тази тетрадка поне един човек щеше да го види… както трябва. А и писането му донесе успокоение, все едно бе охлабил връзките на онези неудобни обувки и бе дал възможност на стъпалата си да дишат по-леко.
Той продължи да върви.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
.
