Написан чувствено и елегантно, „Прелестни и хищни“ (изд. „Locus“, преводач: Катя Перчинкова) от Лорънс Озбърн е майсторски изграден психологически трилър, който изследва границите на моралното от много гледни точки. По време на лятната си почивка на гръцкия остров Хидра две момичета откриват на брега мъж на име Фауд – сирийски бежанец, който бяга от кризата в Егейско море. Двете момичета се поддават на повърхностния импулс за благотворителност, но го правят по начин, който издава тяхната незрялост. Постепенно процъфтяващото между тях приятелство се затвърждава все повече, но когато простичкият им план за отмъщение се проваля, последствията са немислими и ужасяващи.
Прочетете откъс от книгата при нас.
…След няколко минути стигнаха до брега, излязоха от водата и се излегнаха на камъните с лице към яхтата. Все още чуваха Луис Армстронг и калипсо ритмите и видяха, че екипажът отваря бутилка шампанско, вероятно толкова за себе си, колкото и за непознатите си и маловажни гости. Пяната проблесна за миг, преди да се излее във водата.
− Наздраве!
Наоми разтръска коса и се облегна назад, отново с онази аристократична лекота на движенията. Сам последва примера й и изпъна пръстите на краката си, лакирани с войнствено ален лак. Лакирала ги беше снощи. Под камъните изшумоляха гущери и тя се обърна, но животинките бяха по-бързи от погледа й.
След малко станаха и изкачиха стръмен хълм. Скоро стигнаха до платформа, от която виждаха лодката, където баща и син, сгушени под навеса, играеха шах. Сам се почувства невероятно спокойна да се отдели най-накрая от тях, далеч от препирните и семейните истории. Един моряк от екипажа плуваше около яхтата и гласът му достигаше ясно до тях.
− To nero einai gamo kryo! − провикна се един от другите към него. Развързали бяха езици в отсъствието на хора, които знаеха гръцки.
Хълмът зад тях хвърляше дълга сянка навътре във водата, едва докосваше кърмата и затуляше гръцкото знаме, окачено на перилата. Друг обрасъл склон водеше надолу до пещера, затрупана с камъни и скални късове, място, което не се виждаше от лодката. Имаше нещо изкушаващо в мястото, с липсата на пътека и кактусите, растящи по сипея. Станаха. Когато изчезнаха от поглед, на палубата Джефри изпита моментно безпокойство, но екипажът не забеляза. Малка сянка изведнъж беше преминала над света му. Но екипажът знаеше, че Наоми познава добре острова. Всъщност момичетата ликуваха. Искрящата синева на небето, неопетнено от облаци, ги караше да се чувстват спокойни. Те тръгнаха с леки подскоци от камък на камък надолу към второ заливче и горещината ги блъсна в лицата.
Веднага, щом се скри от погледа на баща си, Сам се почувства по-свободна. Спомни си предупреждението, което майка й измърмори по-рано сутринта за слънцето. Майка й можеше да върви по дяволите. Както и цялата семейна марка. Кожата й харесваше палещото слънце.
− Какво означава skatofatsa? − попита тя, докато следваше водачката си.
Наоми се обърна и отговори:
− Лайняно лице.
− Думата използва ли се често?
− Аз я използвам всеки ден.
− Skata-fatso. Фантастично.
− Fatsa. Можеш да я използваш в Америка.
В другия край на заливчето седнаха да си отдъхнат. Яхтата се беше скрила зад извивката на брега, но до тях все още долиташе музиката от „Висшето общество“. Когато порив на вятъра забрули склона обаче, музиката заглъхна и се чуваше единствено шумът от летящия прах и песъчинки.
− Да продължим ли напред? − попита Сам. − Може би те ще ни последват и ще ни качат по-нататък.
− Не си взех телефона. Ще се наложи да им помахаме от някое възвишение.
− Ами тогава ще помахаме.
Обърнаха се и изкачиха следващите няколко хълма, докато отново видяха лодката. Помахаха, но никой не ги видя. Вече са ги забравили, помисли си Сам развеселено и с известно задоволство. Започнаха да викат, но силното ехо се върна към тях. Чудеха се какво да правят сега; отвъд възвишението, на което стояха, се виждаха канари и пещери, пустинни шубраци, искрящи на тъмносинята светлина. Всичко беше толкова застинало и спокойно, че предизвика у тях детинския порив да всеят безпорядък и да нарушат тишината. Без дори да се наговорят, те завиха за втори път надолу към морето и запяха “Paperback Writer”[1], докато си проправяха внимателно път измежду бодливите храсти.
Какви красиви хищници сме, помисли си Сам, изящни като пантери. Когато стигнаха до белите камъни при водата, тя зърна две червени петна на пътя им. Кръв, помисли си веднага. Спря и коленичи да ги разгледа, а по лицето й се изписа недоумение. Оказа се права. Петната бяха от засъхнала кръв и приличаха на дребни вещи, забравени на необичайно място. Незнайно защо, изпита приятна тръпка.
− Не е възможно − каза Наоми.
− Но наоколо има животни, нали?
− Никой не ловува в тази част на острова.
Сам застана нащрек и инстинктите й заработиха. Тя докосна едно от петната.
− Защо са само две? Не, кръвта е покапала. От високо.
− Май си права − съгласи се Наоми.
− Би трябвало да е от човек. Може би туристи, излезли на разходка?
Все пак насам идваха хора с частни яхти, също като тях. Наоми обаче беше скептично настроена.
− Не видяхме други лодки да потеглят преди нас.
− Тогава сигурно са изкачили планината и да се слезли от тази страна.
− Не.
Изправиха се и се огледаха, но не забелязаха нищо. И двете бяха обхванати от съмнения, но си замълчаха. Продължиха нататък и изкачиха следващото възвишение, където пред тях се разкри гледка на склонове, гъсто обрасли с искрящи магарешки тръни. Зърнаха заоблена скала, надвиснала над водата, и прибоя, плискащ пенлив на няколко метра навътре, върху скрития камък. Първоначално не видяха нищо необичайно, но когато пристъпиха още малко напред, под силната светлина на слънчевите лъчи зърнаха легнала фигура, мъж, заспал на една страна сред купчина дрипи и пластмасова бутилка с вода на земята до себе си.
Мъжът беше полугол, само по долнище на анцуг и сандали с тънки каишки. На два-три метра върху кактус беше прострян окъсан пуловер, сякаш да съхне. Мъжът изглеждаше млад, дългокос, с рунтава брада. Уморен бездомник от морето. Наоми веднага забеляза, че не е грък. Имаше нещо в дрехите му, в пълното изтощение. Но Сам си мислеше друго. Тя погледна надолу по брега и не видя нищо. Не зърна дори разнебитен сал или захвърлено гребло. Като дъщеря на журналист следеше редовно новините и вече й беше хрумнало нещо – и макар да можеше да стигне до същото заключение като Наоми, перспективата й не беше толкова моралистична. Сега не можеха да се престорят, че не са го видели; не можеха и да се върнат на яхтата, без да разберат какво точно става. Сам изпита любопитство за момент, но тогава се обърна и се учуди на необикновената концентрация, изписана по лицето на Наоми.
Постепенно изражението на англичанката се успокои, но сега Сам се напрегна и искаше да си тръгнат оттук веднага. Само че Наоми я успокои с жестове. Спящият мъж не изглеждаше опасен. Той беше окаян и изоставен, може дори сам да беше потърсил уединение. Двете капки кръв бяха от него. Порязана ръка или крак: физическо изражение на злощастното му положение. Личеше си, че е излязъл от морето, но не от пристанището, и че не е легнал просто за кратка дрямка на открито. Изведнъж доловиха движение в небето и погледнаха нагоре. Две огромни птици кръжаха над тях бавно и гледаха надолу към трите човешки същества, сякаш нещо в разположението им трябваше да бъде дешифрирано. Постепенно се снижиха. Мъжът се обърна по гръб също толкова бавно и устата му се отвори. Голите му гърди бяха покрити с драскотини, а кожата му беше започнала да потъмнява. Момичетата се придвижиха с внимателни стъпки обратно към скалата, от която бяха тръгнали, за да не помръднат нито едно камъче.
− Той не умира − каза Наоми. − Просто спи. Морето го е изхвърлило на брега.
Сам започна да размишлява на глас дали не трябва да се върнат и да поговорят с него. Струваше й се като проява на страхливост да не направят нищо, дори да не установят контакт.
− Да установим контакт? − Наоми се усмихна.
− Не исках да прозвучи толкова странно. Имах предвид… просто да слезем и да видим как е. Ранен беше.
− Не днес. Друг път.
Наоми даде знак и двете тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли, само че по-забързано.
Когато стигнаха до мястото, където бяха излезли на сушата, Наоми каза:
− Не бива да казваме нищо на баща ти. Нито думичка. Нали?
− Нито думичка.
− Сигурна съм, че той ще направи от мухата слон. Вероятно веднага ще се обади в полицията. Ще реши, че така е редно да постъпи.
Тя протегна ръка и нежно хвана Сам за китките, за да принуди по-младото момиче да я погледне в твърдите като метал сини очи. В зениците проблясваше заплаха.
− Той е арабин, нали? − изтърси Сам.
Последва дълга
тишина, докато стигнаха до място, откъдето да видят яхтата, която в крайна
сметка не беше тръгнала да ги търси. Когато изкачиха първия набелязан хълм,
отново помахаха и екипажът, който може би беше малко обезпокоен от дългото им
отсъствие, им отговори трескаво, сякаш бяха изчезнали за цяла вечност…
[1] Песен от едноименния 11-ти сингъл на The Beatles, издаден през 1966 г. – Б. р.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
