Джон Гордън Брандън се нарежда сред най-добрите автори от златната епоха на британските криминални романи. „Писък в Сохо“ (изд. „Еднорог“, преводач: Иван Костурков) е класически детективски роман, чието действие се развива в Сохо в първите месеци от началото на Втората световна война. По това време Лондон е изцяло затъмнен през нощта като предпазна мярка срещу въздушни нападения. Когато пронизващ писък смразява кръвта на всички обитатели и гости на тази прочута част на Лондон, на мястото веднага пристига инспектор Маккарти от Скотланд Ярд. На местопрестъплението има кръв и окървавен нож, но липсва труп. Маккарти трябва да разгадае мистерията, а междувременно броят на труповете главоломно нараства.
Предлагаме ви откъс от романа, който е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза с тематично изработени оригинални корици.
И тогава очите му се спряха върху мъж, който седеше сам, пред него имаше чаша ликьор, която, ако се съдеше по всичко останало върху масата му, бе последният щрих към предложената от синьората превъзходна вечеря.
Външният му вид представляваше доста странна смесица от цветове: кожата му беше по-скоро матова, не толкова смугла, косата – гарвановочерна, лъскава, едва ли не като лакирана, имаше изключително бели зъби, които откриваше постоянно в една доста високомерна усмивка. Не че някои от тези физиологични характеристики бяха необичайни за Сохо. Що се касаеше до тях, Маккарти можеше да намери стотици подобни хора, само ако направеше една петминутна разходка. В чертите му нямаше нищо, което да приковава вниманието. Но очите на мъжа бяха нещо напълно различно. Те бяха, без съмнение, в най-светлия нюанс на синьо, който инспекторът някога помнеше да е виждал – почти леденосини, а от ъгъла, под който той ги наблюдаваше, изглеждаше, че в тях има и някаква зеленикава багра.
Докато мъжът седеше, видимо втренчил поглед в стената и замислен, в очите му сякаш липсваше всякакво изражение. Те поразиха Маккарти с това, че сякаш в тях имаше една фиксирана безкомпромисност – точно като очите на змия, вперила неподвижен, немигащ поглед през стъклото към заинтригуван посетител на змиярника в зоологическата градина. Тези очи изглеждаха толкова съвършено безизразни, та за миг Маккарти почти повярва, че човекът е сляп.
Мъжът бе добре облечен, даже изключително добре в сравнение с останалите присъстващи, но за всеки, който се гордее с познанията си по шивашките въпроси, облеклото му очевидно не бе скроено в Англия. В него се забелязваше онази неопределена, но в същото време много недвусмислена разлика, която съществуваше между изкуството на най-добрите английски шивачи и техните континентални колеги от същия ранг.
„Питам се сега кой, по дяволите, си ти“, обърна се наум Маккарти към напълно неподвижната фигура. „Не си от Сохо, даже не живееш тук временно. Готов съм да заложа живота си за това.“
Теорията, че тези странни, втренчени и напълно безизразни очи може да са слепи, бързо бе оборена, когато собственикът им внезапно излезе от дълбокия унес, в който бе потънал, махна на една от двете дребни сервитьорки, които бяха скорошно допълнение към домакинството на синьората. Той взе от нея сметката си, плати я и остави, съдейки по зачервеното от удоволствие лице на момичето, доста щедър бакшиш. После се изправи и взе палтото си, което висеше на закачалка на стената близо до масата.
Беше висок човек, според Маккарти към метър и осемдесет без обувки, и се наложи доста да се наведе, за да успее дребната сервитьорка да наметне палтото върху широките му рамене. Хубав, привлекателен мъж, мигновено му отдаде дължимото инспекторът – добре сложен и от хората, които нищо не пропускат, ако инспекторът не грешеше, въпреки онези странни, неподвижни очи.
Че беше добре възпитан си пролича по начина, по който кимна с глава към момичето, когато взе шапката си от нея, а също и по лекия поклон, който направи на синьората, както се кланят военните, насочвайки се към вратата. Имаше нещо почти арогантно в самата му спокойна походка, докато минаваше по килима между масите – сякаш вътрешно се усмихваше надменно на простоватото заведение, в което се бе озовал, както и на не по-малко простоватите му редовни посетители. Спря се на вратата само за миг, за да извади от джоба на палтото си фенерче, което запали.
Когато ръката му се насочи към дръжката на вратата, тя внезапно се отвори, за да влезе човекът, когото инспектор Маккарти очакваше – заместник-комисарят на криминалния отдел на полицията сър Уилям Хейнс. Мъжът със странните очи отстъпи крачка назад, за да може сър Уилям да влезе, след което другият изчезна в мастиленочерната нощ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
