Предлагаме ви откъс от „Изтокът“ от Анджей Сташук (изд. „Парадокс“, ,превод от полски: Милена Милева).
„Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния света и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток. Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подлахските села или за китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.
Анджей Сташук (1960) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели, автор на над 20 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия. В младостта си е изключван от много училища и не завършва средно образование – но пък сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук той лежи близо две години в затвора за отказ да отбие военната си служба, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“.
Авторът е добре познат на българската публика, благодарение на своите издания на „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“, дело на Парадокс.
Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.
Прочетете откъс при нас.
Миналото лято Джери купи нещата за магазина от дезесето. Всичко: тезгясите, лавиците, някакви витрини и кантар от едно време, с чинийки и стрелкичка, която се движеше напред-назад зад стъклото. Стоварихме тези комунистически забележителности върху пръстения под на стогодишната лемковска селска къща. Тезгясите и лавиците трябваше да се режат. Толкова грамадни бяха. Петдесет години бяха стояли на едно място и никой не ги беше местил. През осемдесет и трета на русинския Великден ги видях за първи път, за първи път се наредих на опашката и после се редях вече до края, все в тази позната миризма. Каква беше? Сладкиши, канела, мармалад, ванилова захар, пушено свинско, изветряващи бутилки от бира, цигарен дим, телата на хората, които стояха на опашка? Всичко заедно. Стока караха във вторник и петък. Трябваше да дойдеш много по-рано и да се наредиш на опашка, за да се сдобиеш каквото и да било. Икономика на дефицита. Магазинът беше на дезесето и всъщност обслужваше само работещите в него. Продавач беше шефът на стопанството. Повечето от хората в дезесето не използваха всеки ден пари в брой. Шефът имаше дебел тефтер, в който си записваше кой какво купува и после, на заплата, му го приспадаше. Някои май изобщо не виждаха пари. Просто работеха и за това получаваха храна, сапун, бира. Имаше нещо феодално в опашката от тези покорни жени. Стояха мълчаливо или нещо си приказваха тихичко. Два, три, четири часа. Време тогава имаше достатъчно. Стоката я караше бежов жук. Виждаше се от два километра. Появяваше се до някогашната православна църква и вдигайки облак от прах, който се носеше подире му, започваше да се спуска, изчезваше за две минути и после се появяваше на последната половинкилометрова права.
Висях на края на женската опашка и се чувствах като бродяга в този колективистичен и в същото време патриархален свят. Шефът стоеше зад тезгяха в синя манта и бял каскет. Посочваше с пръст ту една, ту друга клиентка и я викаше. Нямаше никакво значение кой е наред. Купуваха тези, които той посочеше. Никога не успях да разгадая по какъв принцип ги избираше. Може би шефът награждаваше най-добрите работнички? Може би тези, които живееха най-далеч? А може би просто проявяваше абсолютната си власт, каквато всъщност упражняваше над този народ? Те бяха негова собственост. Нямаше къде да идат. Тицова имаше девет деца. За хляб идваше с чувал, с дочени панталони и широка блуза, направо от овцете или конете. Изнасяше чувала прегърбена, все едно мъкнеше картофи. Дългата едноетажна постройка, в която живееха още три семейства, беше на хълма, трябваше да върви по нанагорнище с този денк. Хората казваха, че детските, които получава, били повече от заплатата. Чакъленият път минаваше през средата на селището и освен жука от време на време по него минаваха горският с неговата уазка, камионите с дървени трупи и патрулите на граничарите. Никой нямаше кола. Автобусът спираше на шест километра оттам. Наистина нямаше къде да идеш с девет деца. А и никой не я чакаше. Стоях на края на женската опашка и се чувствах като бродяга.
Но всичко това ми беше познато отнякъде. Тези забрадки, тихите разговори и очакването. Това време, което трябваше да мине в чакане сред чужди хора. От седемдесет и трета, седемдесет и четвърта, от друг магазин. Онзи беше тухлен и се намираше в средата на едно нормално село. Няколко стъпала и влизаш в светло помещение, защото цялата стена беше с прозорци. И тук трябваше да дойдеш по-рано и да чакаш. Време. Невероятно много подарено ти време. Ничие време. Изпълнено с миризми, форми и звуци. Например подрънкването на празните бутилки в телената каса за двайсет и пет парчета. Или моментът, когато пикапът вече е спрял, но прахът още не се е утаил и мирише на бензин, а мъж в мръсна бяла престилка отваря задните врати и отвътре те лъхва аромат на пресен хляб. Седемдесет и втора, седемдесет и трета – тогава всички пикапи бяха с бензинови двигатели и тази миризма на нискооктаново гориво, миризмата на свобода, тайна и силно желание, се смесваше с миризмите на сладкиши, канела, оранжада и цигари. И тогава стоях сред възрастни жени. Те присядаха на парапета на дългия прозорец. Като топло омотани птици. Чуруликайки и кудкудякайки. Продавачката се включваше иззад щанда. Напрягах слух, без да разбирам нищо. Говореха с парченца от стари, добре познати на тях самите изречения. Говореха за стари, безкрайно познати им случки, които се повтаряха от сто години. Животът, смъртта, времето, работата. Говореха с напевен акцент. Не разбирах, но се досещах. Достатъчни бяха само звуците. Не познавах действащите лица. Бях плахо хлапе от града и исках да съм невидим. Поне докато пристигне пикапът. Никога не питах кой е последен, така че, макар след мен да идваха още много хора, все едно стоях накрая. Освен ако жените не се смиляваха над мен и разпознали „чий съм“, не ме пуснеха да вляза някъде по средата на опашката или ме избутаха напред. Взимах само хляб. Пращаха ме само за хляб, защото бях на дванайсет и бях глуповато градско момче.
Магазинът се намираше близо до кръстовище. Наляво се пътуваше за околийския град, надясно за църквата, а после пътят изведнъж свършваше на стръмния бряг на реката. Между магазина и църквата беше центърът на селото. На самото кръстовище се издигаше сградата на пожарната. Цялата от сурови, потъмнели от старост дъски. Там правеха забавите. Тогава светеше като лампион. През процепите струеше блясък. Изкарваха пожарната кола навън, за да отворят място за танци. Да. Тогава моята плахост ме напускаше, защото можех да се скрия в мрака. Да се притая на ръба на кръга от светлина и да гледам. Зеленият полумрак на лятото и викове в тъмнината. Биеха се до кръв, биеха се, докато ги държаха краката. Всичко научавах на следващия ден от разговорите на жените. Леля и баба знаеха кой, кого и какви са раните. Любов и насилие. Мракът беше горещ като конюшня. Всичко това само на няколко десетки крачки от църквата. Не можех да откъсна поглед от тези, които изчезваха в тъмното.
