„Музей на невинността“ от Орхан Памук (изд.„Еднорог“, преводач: Розия Самуилова) разказва историята на една любов, започнала като случайна връзка и превърнала се в огромно, всепроникващо и несломимо чувство, по-силно от смъртта и съизмеримо единствено с божественото и вечността.
Кемал, син на заможно истанбулско семейство, трябва да се сгоди за Сибел, която също произхожда от висшето столично общество. Но в един пролетен ден той среща случайно Фюсун, красива продавачка в магазин и далечна негова роднина. Тази среща поставя началото на едно всеобхватно чувство, което променя изцяло ценностната система на Кемал. Животът му се превръща в поредица от ревниво съхранявани мигове и той постепенно започва да изгражда музей на своята любов, изпълнен с предмети, съхранили аромата на тези мигове. Осъдената му любов превръща Истанбул в град на мечти и сенки, сред които той търси да зърне случайно изгубената си любима.
Предлагаме ви откъс от романа, който поради големия читателски интерес има вече трето издание у нас.
ПОНЯКОГА
Понякога не правехме нищо, седяхме безмълвно. Понякога на Тарък бей му доскучаваше телевизионната програма, както на всички ни, и крадешком започваше да преглежда вестника. Понякога някой автомобил с надут клаксон шумно се понасяше по нанадолнището – тогава всички млъквахме, наостряхме уши към автомобила. Понякога валеше дъжд, слушахме трополенето му по стъклата. Понякога казвахме: „Какъв пек.“ Понякога леля Несибе, забравила, че цигарата ѝ е в пепелника, отиваше в кухнята да поизмие още нещо. Понякога, без да ме забележат, гледах петнайсет-двайсет секунди ръката на Фюсун – възхищавах ѝ се все повече. Понякога в телевизионната реклама се появяваше жена, която ни информираше тъкмо за онова, което в момента хапвахме на трапезата. Понякога отдалече долиташе звук от експлозия. Понякога леля Несибе, понякога и Фюсун, ставаха от масата, хвърляха няколко бучки въглища в печката. Понякога си мислех, че следващия път ще донеса на Фюсун не шнола, а гривна. Понякога забравях темата на филма, още докато го гледахме, взирах се в екрана и в същото време си спомнях за дните на началното училище в Нишанташь. Понякога леля Несибе казваше: „Хайде да ви кипна липов чай!“ Понякога Фюсун се прозяваше така, че забравях целия свят и ми се струваше, че измъква от дълбините на собствената си душа, както през горещ летен ден се измъква с кофата вода от студен кладенец, един много по-спокоен свят. Понякога си казвах да не се заседявам повече и да ставам. Понякога във вечерното безмълвие из целия квартал отекваше как рязко, след като е изпроводил и последния си клиент, спуска кепенците работещият до късно вечер бръснар от отсрещния приземен етаж. Понякога водата спираше, по два дни не идваше. Понякога Тарък бей казваше: „Хайде стига вече с тая реклама!“ Понякога чувахме освен пукота на пламъците и някакво друго пошавване в печката. Понякога, понеже леля Несибе казваше „Харесахте боба ми със зехтин, пак елате утре, преди да е свършил“, на следващия ден пак отивах у тях. Понякога обсъждахме теми като американо-руския сблъсък, Студената война, съветските бойни кораби, преминаващи нощем през Босфора, американските подводници в Мраморно море. Понякога леля Несибе казваше: „Много горещо стана тая вечер!“ Понякога по лицето на Фюсун разбирах, че се е отдала на фантазиите си, исках да посетя страната, която си фантазираше, но намирах за твърде безнадеждни и себе си, и живота си, и апатията си, и седенето си на масата. Понякога вещите в стаята ми изглеждаха като планини, долини, върхове, плата и урви. Понякога всички заедно се разсмивахме на нещо смешно по телевизията. Понякога нашата едновременна концентрация върху нещо от телевизията ми изглеждаше маловажна. Понякога нервите ми се опваха, когато съседското момченце Али се настаняваше в скута на Фюсун, когато се примъкваше към нея. Понякога, обхванати от коварно, заговорническо и лукаво настроение, двамата с Тарък бей, като мъже, с приглушени гласове обсъждахме съществени моменти от икономическото положение. Понякога Фюсун се качваше на горния етаж и известно време не се връщаше и това ме правеше нещастен. Понякога извъняваше телефонът, оказваше се грешка. Понякога леля Несибе казваше: „За следващия вторник ще ви приготвя тиквеник.“ Понякога младежи на групички се спускаха по нанадолнището с футболни песнички и крясъци на път към Топхане. Понякога помагах на Фюсун да заредим с въглища печката. Понякога тревожно проследявах пълзящата по пода на кухнята хлебарка. Понякога усещах, че Фюсун си е събула пантофа под масата. Понякога свирката на пазача прозвучаваше точно пред нашата врата. Понякога Фюсун, понякога и аз, ставахме и един по един откъсвахме забравените листове на почасово разграфения образователен календар. Понякога, докато никой не гледаше, си вземах още една лъжица от грис халвата. Понякога яснотата на екранния образ се губеше и Тарък бей казваше: „Виж го това, дъще“; Фюсун завърташе отзад на телевизора някакво копче и аз проследявах гърба ѝ. Понякога казвах: „Да изпушим по още една цигара и да тръгвам.“ Понякога изцяло забравях Времето, отпусках се в сърцевината на „настоящето“ като в пухена постеля. Понякога си въобразявах как забелязвам микробите, насекомите и паразитите върху килима. Понякога между две телевизионни предавания Фюсун изваждаше студена вода от хладилника, а Тарък бей отиваше горе до тоалетната. Понякога в тенджерата готвеха пълнени тиквички, домати, патладжани и чушки, ядяха се две вечери поред. Понякога след вечерята Фюсун ставаше от масата, отиваше до клетката на Лимон, разговаряше приятелски с него и аз си въобразявах, че разговаря с мен. Понякога в летните вечери през еркерния прозорец влизаше пеперуда и започваше с все по-шеметна скорост да се върти като полудяла край лампата. Понякога леля Несибе подхващаше разговор за току-що научената от нея стара квартална клюка, разправяше например, че бащата на електротехника Ефе бил голям разбойник. Понякога забравях, струва ми се, че сме сами и дълго, съзерцавах Фюсун, показвайки ѝ цялата си любов. Понякога някой автомобил преминаваше толкова безшумно по улицата, че го осъзнавахме едва по потреперването на стъклата. Понякога от джамията „Фюрузага“ долиташе призива за молитва. Понякога, както си седеше на масата, Фюсун скачаше и дълго-дълго, сякаш с копнеж очакваше някого, оставаше загледана през еркерния прозорец към нанадолншцето и това нараняваше сърцето ми. Понякога, зяпайки телевизия, си мислех за съвсем други неща, представях си как сме пътници, срещнали се в ресторанта на кораба. Понякога леля Несибе „напръскваше“ през летните вечери долу, в трапезарията с препарата против мухи „Темиз Иш“, с който пръскаше от помпичка в горните стаи, и трепеше мухите. Понякога леля Несибе отваряше дума за бившата иранска кралица Сюрейя, разказваше ни за страданията на тази жена, с която шахът се развел, понеже не му родила мъжка рожба, и за нейния светски живот в Европа. Понякога, гледайки телевизия, Тарък бей казваше: „Пак го показаха тоя мръсник!“ Понякога леля Несибе казваше: „Някой да иска сладолед?“ Понякога документалната поредица за Втората световна война, войните, смъртта на милионите, разрушените градове ни плашеха и в безмълвието се сближавахме. Понякога Фюсун два дни носеше един и същ тоалет, но на мен пак ми изглеждаше различна. Понякога виждах как някой от отсрещната кооперация застава на прозореца и пуши цигара. Понякога ядяхме пържена хамсия. Понякога забелязвах колко искрено вярват Кескин, че съществува справедливост в света, че виновните задължително ще бъдат наказани на този или на онзи свят. Понякога продължително мълчахме. Понякога като че ли не само ние, но и целият град се обгръщаше в безмълвие. Понякога Фюсун казваше: „Тате, моля те, не мърдай оттам!“; и тогава усещах, че заради моето присъствие на трапезата те са лишени от всякакво спокойствие. Понякога си мислех тъкмо обратното – забелязвах колко спокойни са всички. Понякога, след като си запалеше цигара, вторачената в екрана леля Несибе забравяше да угаси кибритената клечка в ръката си, чак докато изгореше до края. Понякога ядяхме макарони на фурна. Понякога във вечерния мрак над нас шумно прелиташе снижаващ се към летището, към Йешилкьой, самолет. Понякога Фюсун си обличаше блуза, от която се виждаха дългата ѝ шия и горната част на гърдите ѝ и гледайки телевизия, забелязвах как окото ми се е втренчило в белотата на чаровната ѝ гушка. Понякога казвах на Фюсун: „Как върви рисунката?“ Понякога по телевизията казваха „Ще вали сняг“, но сняг не валеше. Понякога стряскащо силно се чуваше тревожният звук от сирената на гигантски петролен танкер. Понякога отдалече долитаха звуци от изстрели.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
