„Споделено с вятъра“ от Лаура Имай Месина (изд. „Прозорец“, преводач: Ваня Трифонова) ни отвежда до реално място в североизточната част на Япония, като деликатно засяга темата за трагедията от 2011 г. и едновременно с това ни потапя в един крехък, но обнадеждаващ свят. Тя ще стопли сърцата ви дори когато имате чувството, че ги разбива.
Телефон, който отнася гласовете по вятъра вместо по жицата, свързва хиляди японци с техните починали близки. В кабината насред градината Бел Гардия живите намират сили да говорят с мъртвите и малко по малко да превъзмогнат своята мъка.
Когато 30-годишната радиоводеща Юй губи майка си и дъщеря си при цунамито от март 2011 г., тя не знае как да продължи напред. Но срещата ѝ с Такеши, млад вдовец, чиято дъщеря е спряла да говори след смъртта на майка си, ще върне радостта в живота ѝ. При Телефона на вятъра двамата ще открият, че любовта е чудо, а чудото се случва, когато най-малко го очакваме.
Прочетете откъс от романа при нас.
След този първи ден Юй и Такеши се връщаха често в Бел Гардия. Пътуваха до градината веднъж месечно, в неделя. Срещаха се в квартал Шибуя, пред статуята на Мояй. Беше близо и за двамата, а Юй обожаваше да бъде на това място призори, когато почти нямаше хора, защото през деня и вечерта там като че ли се изсипваше цялата планета. С мигащите си светофари оживеното кръстовище Scramble Crossing приличаше на вагон от влакче в увеселителен парк.
Пътуването с кола до Ивате се превърна в рутина: отпътуване в четири часа сутринта, с кратко отбиване до магазина „Лоусън” в префектурата Чиба. Купуваха си закуски и шоколад, от който Юй си хапваше по парченце всеки път, щом пред нея се откриеше океанът.
Така Такеши узна за гаденето, за морето. А пък Юй откри, че Такеши отказва да взема мобилния си телефон точно в този ден от месеца. Той ѝ обясни, че пътуването има чисто физическа цел, че има нужда да усети разстоянието с тялото си. Според него мобилният телефон може да върне времето назад, за да му го навира под носа постоянно. Именно поради тази причина Такеши даде номера на Юй на майка си, която се грижеше за дъщеря му, докато той беше далеч. Още един човек научи за съществуването на Телефона на вятъра и за онази млада жена, която всеки месец в някоя от неделите пътуваше с колата си до Куджира.
Юй и Такеши се срещаха само за да отидат заедно в Бел Гардия. Първото място, на което си уредиха среща, сякаш от само себе си предопредели онова, което щеше да последва. Разстоянието между тях продължи да се стеснява, дори започнаха да си пишат съобщения всеки ден.
Веднъж, докато Юй си търсеше ръкавиците, тя попадна на подарък, предназначен за дъщеря ѝ, и веднага се обади на Такеши. Макар и да бяха изминали две години, къщата още криеше плашещ брой вещи, които тя бе купила навремето за момиченцето си; неща, за които си спомняше, че ѝ бяха харесали особено много, или които са били на промоция и е искала да купи, дори да е било рано да ѝ ги подари. Роклички, прибрани в гардероба, за да я изчака мъничко да порасне и да може да ги носи; куклички; книжки с илюстрации; полички, които просто беше забравила да ѝ даде, каквато си беше разсеяна. Като виждаше пред себе си всички тези коварни нещица, стомахът на Юй направо се преобръщаше, разкъсваше я онова ужасно чувство, че е лишила дъщеря си от някоя малка радост.
Такеши отговори нежно на съобщението ѝ, както направи и следващите пъти, когато това се случи. Дори ѝ обеща, че някой ден, когато се почувства готова, ще се изправят заедно срещу тази къща с нейните гардероби и останалите неразопаковани кашони, които предизвикваха у Юй истински ужас.
Такеши също й писа, когато привидя жена си в лицето на пациентка, застанала с гръб към прозореца, или когато се припозна в друга жена, докато отиваше на работа. Разказа й и за тревогите на учителките в детската градина, защото дори там дъщеря му не отваряше уста – рисуваше, да, вземаше някакво участие, но и дума не проронваше. Вече никой не знаеше как звучи гласецът на Хана, дори самият Такеши понякога имаше усещането, че го е забравил. Когато това се случеше, той си пускаше да погледа кратки видеоклипчета, които пазеше на компютъра си: Хана, която припява мелодийки от анимационни филмчета; Хана, която срича думи и пее; Хана, която казва убедително разни абсурдни неща, дето само дете на тази възраст може да измисли.
Съжалението за всичко онова, което бе изгубил, и чувството на страх, че не се справя с изпитанието, го бяха тласнали да напише на Юй, че е „малко тъжен“. И тя разбра всичко. Юй и Такеши, оказа се, си приличаха много.
Такеши започна да гледа с различни очи на дома си, особено на онези места, където бе скрил разни неща, които не искаше Хана да намери – опасни предмети, лакомства, играчки, които момиченцето не беше сложило на мястото им и за наказание той ѝ бе отнел. Спря да купува дрехи или подаръци предварително, а когато намереше нещо, което смяташе, че може да хареса на детето, даваше му го веднага.
Юй, от своя страна, започна да посещава отново лекаря си. След две години, в които несъзнателно се надяваше, че всяка настинка ще се влоши и ще се превърне в пневмония, а възпаленото гърло ще я заболи дотолкова, че да не може да мисли за нищо друго, тя реши да обърне внимание на здравето си и да се грижи за себе си.
Щом видеше нещо, което я забавляваше или разчувстваше – куче си играе в парка, докато стопанинът му си подремва, или деца на въртележка крещят от радост – тя започна да го запечатва в ума си като на лента, правеше си визуално хайку. Сетне го оставяше за известно време настрани, за да го прегледа отново, докато отива на работа или пък преди да заспи, във всеки момент от деня, с който ѝ беше трудно да се справи. Следвайки примера на Такеши, тя натрупа цяла колекция от такива филмчета, които я разведряваха в мрачните мигове.
В някоя неделя от месеца двамата поемаха заедно към Бел Гардия. В уречения час Юй натискаше клаксона, за да предупреди Такеши, че е пристигнала – точно както правеше като момиче, когато пришпорваше майка си да излезе от къщи. Той се озърташе, за да види жената, за която искаше да научи повече, и беше щастлив, щом видеше усмихнатото й лице, блестящите очи, малките сочни устни, заострения нос и онези двуцветни коси, разпилени върху раменете ѝ.
Всъщност моментът, в който се срещаха, не приличаше на среща между двама непознати, поемащи от една точка на света, за да стигнат до друга. Не, беше по-скоро като завръщане. Той се връщаше при нея. Тя се връщаше при него.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
