„Фокус“ от Мария Степанова (изд. „Жанет 45“, преводач: Здравка Петрова) слага началото на нова епоха в руската литература. Този кратък роман намира тънкия баланс между изключителна сериозност с безстрашен, обърнат към самата нея хумор. Без каквито и да е претенции тя успява да издигне дом на паметта, разположен в непосредствено съседство с тези на Марсел Пруст, Владимир Набоков и Зебалд.
Прочетете откъс от книгата при нас.
1.
През лятото на 2023 година тревата си растеше, сякаш нищо не се беше случило: сякаш тя, тревата, искаше за пореден път да покаже, че колкото и да убиват на повърхността на земята, тя смята да упорства в желанието си да надига глава от тази земя. Цветът ѝ може би беше по-замътен от обикновено и тя почти веднага бе изгубила млечното простодушие на първите дни, ала това не ѝ пречеше. Напротив, недостигът на вода я караше да се вкопчва в пръстта още по-силно и да изстрелва нагоре своите широки стръкове, засъхващи още преди да израснат докрай.
През лятото на 2023 година бе регистриран най-горещият ден от всички преживени от планетата Земя през историята на човешките наблюдения. Вероятно това е ставало така: поколения лилипутски учени са пъплили по нейното исполинско тяло, денем и вечер са измервали температурата ѝ, опипвали са влажното ѝ чело и с удоволствие са си отбелязвали по-прохладните места. И са записвали всичко това в дневник, очевидно намерили утеха във факта, че спящата диша равномерно, че необичайните сгорещявания и премръзвания скоро се сменят с нещо, което може да се смята за нормална температура, а и косата и ноктите ѝ са в ред – доколкото това е възможно при особа, която вече дълго-дълго лежи неподвижно и позволява да вършат с нея каквото си поискат. Може би тя мислено вече отдавна е преминала в някакво друго състояние, в което ние не будим у нея нито безпокойство, нито гняв – и смята себе си за звезда, пронизана от огън и лека-полека изгаряща. Или пък за гънка върху материя, която няма черти и граници и затова е равнодушна към всичко, като театрална завеса в мрака. Или пък (знае ли се) я забавлява мисълта, че ние не очакваме от нея нищо ново, а разчитаме на ежедневни и ежегодни доставки на мляко и мед, като деца, които сутрин влизат в кухнята и вече знаят какво ги очаква за закуска. Ето ги, прозяват се и чакат майка им да сложи пред тях белите панички с кисело мляко и корнфлейкс: ама представете си, че паничките се напълнят със скорпиони, торни мухи, мърдащи личинки?Представете си, че се включат всички радиатори и в кухнята вече не може да се диша от жега, а навън се излее дъжд от жаби, те да пльосват по стъклата, а тя тръгне на лов за първородните? С тази игра тя може да се забавлява дълго, а е най-добре играта да започне с дребни промени, с без време повехнала трева, с влакове, които, не щеш ли, забравят, че трябва да се движат по разписание, и започнат ту да закъсняват с дълги часове, ту кой знае защо, да се втурват напред с прекомерна скорост и после да киснат насред полето в очакване да дойде правилният момент за пристигане.
Именно с такъв влак пътуваше този ден една писателка на име М. и смяташе, че ще закъснее за местоназначението – така че и жълтеникавите нивя навън, и мрежичката, прикрепена за предната облегалка, в която някой вече беше оставил празно кенче от кока-кола, и спътникът на съседната седалка мълчаливо говореха за неизбежно закъснение. Влаковете сега се държаха като живи същества, които не е нужно да наглеждаш, така че нямаше как, оставаше да се надяваш само на добрата им воля, смътно различаваща се от човешката.А и кондукторите изведнъж бяха намалели, така че при желание човек можеше да стигне много далече, без изобщо да показва билет, сякаш никой не се интересуваше от това.
Но писателката М. пътуваше от една страна към друга, самоуверено разчитайки, че ако не един, то друг влак ще я закара, където трябва. Освен това тя беше снабдена и с билет, и с грижовно резервирано място, и с вегетариански сандвич, купен на гарата, от хубав павилион, разполагащ с пресен хляб и силно кафе. Беше чувала отнякъде, че за да си създаде стабилен, добре усвоен навик, човек трябва да повтори едно и също действие дванайсет пъти. Влизаш например вечер след работа в заведение с изглед към реката и изпиваш чаша бяло вино, без при това да правиш нищо особено, но на тринайсетия път навикът се подава навън като муцуната на тюлен изпод водата и ти се превръщаш в друг, нов човек – човек, който седи тук всеки ден, незнайно защо, но с очакването заедно с глътката вино в устата му да се озоват думи, подходящи за нов живот.
В края на краищата, мислеше си понякога М., казват, че човешкото тяло има навика на всеки седем години да сменя клетките си с нови, така че в края на всяка седма година ти се събуждаш вече друг, без изобщо да го забелязваш, и само по недоглеждане продължаваш да смяташ себе си за същество познато и предсказуемо.
От друга страна, продължаваше да си мисли тя, раздразнено загледана през прозореца и обърнала гръб на съседа, с неговия широко разтворен вестник, дали това поведение на тялото може да се смята за пълноценен навик, след като в повечето случаи то не успява да смени резервните си части дванайсет пъти поред. Тринайсетия път, пресмяташе М., ти ще си навършил деветдесет и малко отгоре, рядък късмет за човешки организъм, и на тази възраст човекът, ще – не ще, трябва да стане нещо друго, шепа прах в стандартен буркан или сандък със съдържание, за което не ти се ще да мислиш.
Но на централната гара тя определено бе ходила и дванайсет, и четиринайсет пъти. Значи нейното желание да се нареди на опашката с другите сутрешни пътешественици, чакащи за кафе и кесийка с нещо топло и вкусно, и то именно пред този павилион, а не пред съседния, можеше да се смята вече не за прищявка, а за навик, а самата тя – за жена, която знае какво иска и със смела ръка поставя картонената чашка с кафе в специална поставка, та да не се опари, и я покрива с капаче с правилен размер. За писателката М., която живееше в този град немного отдавна, точността на движенията и познаването на предстоящата ѝ траектория (надолу по стълбите до пети коловоз, ако пътуваш на север, и до първи, ако ли на юг) бяха сега от особено значение и сякаш ѝ вдъхваха увереност, че за нея има място в очаквания влак и по пътя към него, и в новия живот, с който още не бе свикнала напълно. Впрочем, ако се съди по броя на пътуванията за някъде, за да поработи като писателка в други градове и страни, и на завръщанията от там с движението за сваляне на не твърде тежкото куфарче от багажната полица, място за нея в този живот всъщност имаше – и дори много места, във всяко от които хората искаха да я разпитат за книгите, които бе написала навремето, а после – с много по-голям интерес – да зададат най-сетне въпроси за страната, от която бе пристигнала. Тази страна сега водеше война с друга, съседна, убиваше нейните жители с огнестрелно оръжие, с огън от небето, със собствените си ръце и не можеше и не можеше нито да победи, нито да се примири, че другата не се оставя да я изядат. Понякога, доста често, тя намираше време да убива и собствените си жители, които очевидно ѝ изглеждаха като нейни собствени органи – разбеснели се, опасни, отнемащи ѝ времето за лов и хранене. Чуждоземният град, където живееше сега М., беше пълен с хора, избягали от двете воюващи страни – и нападнатите от нейните съотечественици гледаха бившите си съседи с ужас и подозрение, сякаш предишният, довоенният живот, какъвто и да е бил, бе престанал да означава каквото и да било и само маскираше твоето родство със звяр, продължаващ да лапа.
Естествено, на много от местните жители им се искаше да научат за звяра повече, хем не само за да се предпазят от неговата отвратителна паст, но и защото едрите хищници винаги ни интересуват нас, тревопасните, които трудно си обясняваме откъде се взема насилието и как то действа. Разпитваха писателката М. за неговите навици с напрегнато съчувствие, сякаш и тя беше заръфана и дори отчасти оглозгана, и само по случайност бе останала да лежи на тревата относително читава. Някои искаха да разберат как така звярът все още не е убит или не се е самоизял в неудържимата си лакомия и намекваха, че М. и хората, които тя познава в своята страна, е трябвало да вземат своевременни мерки далеч преди той да порасне и да се нахвърли да изяжда всички наред.
М. Беше напълно съгласна с това, но ѝ струваше известни усилия да обясни на своите събеседници, че самата природа на звяра е затруднявала лова му или битката с него. Звярът, видите ли, не беше пред мен или зад мен, би могла да им каже, той винаги се е намирал наоколо – до такава степен, че ми бяха нужни години, за да схвана, че съм живяла вътре в звяра, а може би съм се и родила в него. Спомняте ли си онази приказка, продължаваше тя мълком, в която един старец и дървено момченце седят пред догаряща свещ във вътрешността на морско чудовище? Те вероятно биха могли да му причинят известно неудобство – например да скачат в утробата му или дори да запалят вътре огън. Но работата е там, че несъответствието на размерите не ти позволява да нанесеш на звяра някаква съществена вреда, да не говорим за унищожаване; всичко, на което можеш да се надяваш, е по някое време да му се доповръща и ти, не щеш ли, да се озовеш навън и за пръв път да си в състояние ясно да видиш, че стаята, в която си прекарал толкова години, всъщност е била търбух. А самата аз, излиза, съм била част от звяра, макар и погълната по случайност или израснала по погрешка – и добре разбирам, че това прави моя опит неефективен, а разказа – небудещ доверие. Но ако трябва, аз съм готова да дам отчет за вътрешната мебелировка на съществото, от което неотдавна излязох на суша.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
