„Книга на копнежите“ от Сю Монк Кид (изд. „Обсидиан“, преводач: Надя Баева) разказва една история, която всички познаваме, но от нов ъгъл, а нейните герои оживяват пред нас по изумителен начин. Какво би било, ако Исус Христос е бил женен? Каква би била жена му и нейният живот? Романът е написан с уважение към библейските образи, а фокусът е обърнат към гледната точка на жените.
Предлагаме ви ексклузивен откъс от романа дни преди излизането му на български език.
Исус стоеше пред входа на пещерата с глава, скрита под оръфаната му наметка, и ръце, вдигнати за молитва. Приближих се, оставих мотичката и торбата си на един камък и зачаках. Сърцето ми биеше до пръсване. За малко имах чувството, че всичко, случило се дотук, е без значение.
Произнасяше молитвата си шепнешком, но отново и отново го чувах да се обръща към Бог с „Абба“, татко. Когато приключи, дръпна наметката надолу върху раменете си. Тръгнах към него с вдигната брадичка и решителна стъпка. Сама не разпознавах себе си, млада жена с бадемов цвят в косата.
– Шелама – подвикнах. – Боя се, че смутих уединението ти.
Той не отговори веднага, а само се взря в мен. После дойде усмивката му.
– Ами значи сме наравно тогава. Предишния път аз бях този, който ти се натрапи.
Уплаших се, че може да си тръгне – този път нямаше дъжд, който да го задържи. Леко замаяна от собствената си дързост, му казах:
– Моля те, бъди добър и сподели храната ми с мен. Не ми се ще да ям сама.
При предишната ни среща се бе показал като човек, който не робува сляпо на законите относно общуването с жени, но все пак необвързан с годеж мъж и жена без придружител сами на хълма си бе нещо строго забранено.
Седнахме на окъпано от слънцето местенце край входа на пещерата, разчупихме хляба и поставихме в него малки хапки от сиренето. Ядяхме фурми, плюехме костилките и разговаряхме безгрижно за незначителни неща. Когато помежду ни надвисна продължително и ужасно мълчание, взех решението си. Щях да говоря според желанието си. Да кажа онова, което искам.
– Наричаш Бог „татко“, така ли?
Подобно обръщение към Бог не беше нечувано, но бе необичайно.
Той помълча за малко, може би от изненада, после отвърна:
– Това е нещо ново за мен. Когато баща ми почина, чувствах отсъствието му като рана. Една нощ, както бях потопен в скръбта си, чух Бог да ми казва: „Сега аз ще бъда твой баща“.
– Бог ти говори?
Той потисна усмивка.
– Само в мислите ми.
– И аз наскоро приключих с траур – споделих. – Годеникът ми почина преди пет седмици.
Отказах да сведа очи, но се постарах да прикрия задоволството си.
– Съжалявам – въздъхна той. – Прав ли съм в догадката си, че е бил онзи богаташ от пазара?
– Да. Натаниел бен Ханания. В онзи ден родителите ми ме принудиха да ида там. Тогава за пръв път видях Натаниел. Сигурно си забелязал отвращението ми от него. Съжалявам, че не можах да спазя приличие, но годеж с него ми се виждаше по-лош от смърт. Не ми бе даден никакъв избор.
Отново мълчание, но този път някак светло и окриляващо. Той се вглеждаше в лицето ми. Земята пееше едва чуто. Видях как тялото му се отпуска облекчено и всичките му задръжки падат.
– Много си изстрадала – прошепна той и ми се стори, че говори не само за годежа ми.
Изправих се и пристъпих в сянката пред входа на пещерата. Бях неискрена с него преди и не исках да продължавам сега. Щях да му призная най-лошото.
– Не мога да съм несправедлива към теб – заговорих. – Имаш право да знаеш кого имаш насреща си. След смъртта на Натаниел се превърнах в бич за родителите си. В града ме презират. Носят се фалшиви слухове, че съм прелюбодейка. И тъй като съм дъщеря на главния писар и съветник на Ирод Антипа, нещата прераснаха в огромен публичен скандал. Когато изляза от къщи, хората пресичат улицата, за да ме избегнат. Плюят в краката ми. Крещят „блудница“.
Исках да поднеса още уверения за невинността си, но не можах да го направя. Изчаках да видя дали той ще се отдръпне, но Исус стана и дойде в сянката до мен с непроменено изражение.
– Хората се държат жестоко понякога – каза. И добави по-тихо: – Не си сама в страданието.
Не си сама. Срещнах очите му в опит да разгадая тези думи и отново видях как там всичко плува.
Бе негов ред да говори.
– И ти трябва да знаеш кой е насреща ти. Аз също съм мамзер. В Назарет се говори, че съм син на Мария, но не и на Йосиф. Твърди се, че съм роден от прелюбодеянието на майка ми. Други хора пък признават, че баща ми е Йосиф, но съм бил заченат в грях преди брака на родителите ми. Изживях двайсет години от живота си с тази стигма.
Устните ми се разтвориха не заради изненадата от казаното, а защото той бе решил да го сподели с мен.
– И все още ли те отбягват? – попитах го.
– Като момче не ме допуснаха в училището към синагогата, докато баща ми не отиде да умолява равина. Докато беше жив, ме закриляше от злобни слухове и обиди. Сега, когато го няма, е по-зле. Сигурно по тази причина не си намирам работа в Назарет. – Той пусна ръкава си, който потъркваше, и се изправи. – Но така стоят нещата. Казах ти това само да те уверя, че разбирам болката, която изпитваш.
Явно изпита неудобство, че бе обърнал разговора към себе си, но аз не можах да се сдържа.
– Как търпя оскърбленията им тъй дълго?
– Казвах си, че сърцата им са камъни, а главите им са пълни със слама. – Той се засмя. – Нямаше полза да им отвръщам. Като момче вечно се прибирах у дома разкървавен и ожулен след сбиване. Ще ме сметнеш за мекушав в сравнение с други мъже, но сега, след като прогледнах, се опитвам да пренебрегвам тези неща. Не е добре за света да се отвръща на лошото с лошо. Сега се старая да поднеса добро в замяна.
Що за човек бе той? Мъжете щяха да го вземат за слабак, да. Жените също. Аз обаче знаех каква сила се иска, за да се въздържиш от ответен удар.
Той започна да крачи наоколо. Усещах вълнението му.
– Толкова много хора страдат от подобно презрение. Не мога да отделя себе си от тях. Отхвърлени са, защото са бедни, болни, слепи или овдовели. Защото носят дърва за подпалки на Шабат. Защото не са се родили евреи, а самаряни или не са плод на официален брак. – Говореше като човек, сърцето на който се е препълнило и преляло от чувства. – Заклеймени са като нечисти, но Бог е обич. Той не би бил тъй жесток да ги вини. Понякога не понасям да виждам онова, което е около мен. Рим е завзел земите ни, а евреите са в съглашателство с него; Йерусалим е пълен с покварени духовници. Като дойда тук, моля Бог да доведе своето царство на земята. Отдавна му е време вече.
Той продължи да говори за Божието царство, също както правеше Юда – за управление, независимо от Рим, с еврейски цар и праведен ред, но в което изобилстват също тъй състраданието и справедливостта. Сега виждах, че той наистина е мъдър и може би като Юда се бунтува.
– Говориш, сякаш Божието царство не е просто място на земята, а място вътре в нас – прошепнах аз.
– Вярвам, че е така.
– Тогава Бог в Храма в Йерусалим ли живее или в това царство, което носим у себе си?
– Не може ли да живее и на двете места? – попита той.
Изпитах внезапен порив, разтворих ръце и възкликнах:
– Не може ли да живее навред?!
Смехът му се разля между стените на пещерата, но усмивката му остана вперена в мен.
– Виждам, че и ти като мен чувстваш как Бог не може да бъде държан в граници.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
