„365 дни“ от Бланка Липинска (изд. „Сиела„, преводач: Васил Велчев) разказва една разтърсваща, еротична и чувствена история, вдъхновила хитовия едноименен филм. Лаура Биел и приятелят ѝ отиват на почивка в Сицилия по повод двадесет и деветия рожден ден на младата жена. На втория ден от пътешествието им тя е отвлечена. Похитителят ѝ се оказва не кой да е, а невероятно красивият Масимо Торичели – шеф на могъща мафиотска фамилия, който желае да я притежава на всяка цена. Масимо ще държи Лаура в плен в продължение на 365 дни и ще се опита да спечели сърцето ѝ. Ако тя не се влюби в него, е свободна да си отиде. Ако обаче се опита да избяга, той ще убие цялото ѝ семейство.
Предлагаме ви откъс от бестселъра на полската писателка.
Вбесена, вдигнах длан и залепих свиреп шамар на мъжа. Очите му пламнаха в дива ярост и аз се свих в креслото от страх. Той се надигна бавно, изправи се и шумно издиша. Бях толкова уплашена от това, което направих, че реших да не проверявам границите на неговото търпение. Той тръгна към камината, застана срещу нея и облегна ръце на стената над пламъците. Секундите се точеха, а той мълчеше. Ако не се чувствах като негова затворница, сега вероятно щях да имам угризения и да сипя безкрайни извинения, но в настоящата ситуация беше трудно да изпитвам нещо различно от гняв.
– Лаура, толкова си непокорна, че чак е странно, че не си италианка.
Обърна се, а очите му все още пламтяха. Реших да не отговарям, с надеждата, че ще науча какво правя тук и колко дълго ще продължи това.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе младият италианец, който ме беше довел тук.
– Дон Масимо… – каза той.
Черния го изгледа предупредително и мъжът внезапно млъкна. Приближи се до него и застана така, че бузите им почти се докоснаха. Наложи се да се наведе, защото беше поне с десетина или двайсетина сантиметра по-висок от младия италианец.
Разговорът беше на италиански, спокоен, а човекът, който ме беше затворил тук, стоеше и слушаше. Отговори само с едно изречение и младият италианец изчезна, като затвори вратата след себе си. Черния се разходи из стаята, а после излезе на балкона. Опря ръце на парапета и повтори нещо шепнешком.
Дон… Помислих си, че в „Кръстникът“ се обръщаха така към Марлон Брандо, който играеше главата на фамилията на мафията. Изведнъж всичко започна да се подрежда в едно цяло: охрана, коли с черни стъкла, тази къща, непоносимостта към съпротива. Бях си мислила, че коза ностра е изобретение на Франсис Форд Копола, а ненадейно се бях озовала насред една доста сицилианска история.
– Масимо…? – прошепнах. – Така ли да се обръщам към теб, или трябва да казвам „дон“?
Мъжът се обърна и тръгна уверено към мен. Задъхах се от прилива на мисли в главата ми. Тялото ми беше сковано от страх.
– Мислиш си, че сега разбираш всичко? – попита той, сядайки на дивана.
– Мисля, че сега знам как се казваш.
Той се усмихна леко и сякаш се отпусна.
– Давам си сметка, че очакваш обяснения. Но не знам как ще реагираш на това, което искам да ти кажа, така че най-добре си пийни.
Той стана и наля две чаши шампанско. Взе едната, подаде ми я, отпи глътка от другата и отново седна на дивана.
– Преди няколко години претърпях… нека да го наречем инцидент, бях прострелян няколко пъти. Това е част от риска да съм част от семейството, в което съм роден. Докато лежах, умирайки, видях… – В този момент той млъкна и стана от мястото си. Отиде до камината, остави чашата си и въздъхна силно. – Това, което ще ти кажа, е толкова удивително, че до деня, в който те видях на летището, не мислех, че е истина. Погледни към картината, която виси над камината.
Погледът ми се насочи нататък. Застинах. На портрета беше изобразена жена, по-точно моето лице. Вдигнах чашата и я пресуших до дъно. Потреперих от вкуса на алкохола, но той ми подейства успокояващо, така че посегнах към бутилката, за да си долея. Масимо продължи:
– Когато сърцето ми спря, видях… теб. След много седмици в болницата дойдох в съзнание, а после умът ми напълно се проясни. Веднага щом бях в състояние да опиша образа, който имах пред очите си през цялото време, повиках художник, за да нарисува жената, която видях тогава. Той нарисува теб.
Нямаше никакво съмнение, че на картината бях аз. Но как бе възможно?
– Търсих те по целия свят, въпреки че „търсене“ е твърде силна дума. Някъде вътре в себе си бях уверен, че един ден ще се изправиш пред мен. Така и стана. Видях те на летището, когато излизаше от терминала. Бях готов да те сграбча и вече никога да не те пусна, но това беше твърде рисковано. От този момент нататък моите хора те наблюдаваха. „Тортуга“, ресторантът, в който попадна, е мой, но не бях аз този, който те доведе там, а съдбата. След като се озова там, не можах да устоя на възможността да поговоря с теб, а след това за пореден път съдбата те отведе до врата, зад която не би трябвало да бъдеш. Не мога да кажа, че провидението беше срещу мен. Хотелът, в който бе отседнала, също е мой…
В този момент разбрах откъде е дошло шампанското на нашата маса, откъде е било непрекъснатото усещане, че съм наблюдавана. Исках да го прекъсна и да му задам милион въпроси, но реших да изчакам, за да видя какво ще се случи.
– И ти трябва да бъдеш моя, Лаура.
Не издържах.
– Не съм ничия, не съм предмет. Не можеш просто така да ме имаш. Да ме отвлечеш и да разчиташ на това, че вече съм твоя – процедих през зъби.
– Знам, затова ще ти дам шанс да ме обикнеш и да останеш с мен не насила, а защото ти искаш това.
Избухнах в истеричен смях. Станах спокойно и бавно от стола си. Масимо не възрази. Отидох до камината, въртейки в пръсти чашата с шампанско. Вдигнах я, изпих я докрай и се обърнах към похитителя си.
– Ти се майтапиш с мен. – Присвих очи, поглеждайки го с омраза. – Имам си приятел, който ще ме търси, имам си семейство, приятели, имам живота си. И нямам нужда да ми даваш шанс да се влюбя в теб! – Тонът на гласа ми определено беше повишен. – Затова любезно те моля да ме пуснеш и да ми позволиш да се върна вкъщи.
Масимо стана и тръгна към другия край на стаята. Отвори един шкаф и извади два големи плика. Върна се и застана до мен. Беше достатъчно близо, за да усетя мириса му – изумителна комбинация от сила, пари и тоалетна вода с много тежка пикантна нотка. От тази смес ми се зави свят. Подаде ми първия плик и каза:
– Преди да го отвориш, ще ти обясня какво има вътре…
Не го изчаках да започне, извърнах се от него и с едно движени откъснах горната част на плика и по земята се посипаха снимки.
– О, боже… – изхлипах тихо и се спуснах на пода, скривайки лицето си в ръце.
Сърцето ми се сви, а по бузите ми потекоха сълзи. На снимките се виждаше Мартин – как чука някаква жена. Явно бяха направени със скрита камера и за съжаление, на тях несъмнено беше моят човек.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
