„Гълъб за Бъдни вечер“ от Стефан Бонев (изд. „Летера“) е сборник с със седем коледни истории, в които се преплитат празничното и делничното, смешното и тържественото. Един от тях, дал заглавието на книгата, е посветен на писателя и приятеля Димитър Атанасов, вдъхновил Стефан Бонев да издаде всичките си коледни разкази в специален сборник.
Предлагаме ви да прочетете откъс от разказа „Календарът“ – една лека и забавна история, в която авторът кодира вроденото ни очакване, че заедно с 1 януари ще се роди нещо ново; вярата, че идват по-добри дни за всички нас.
КАЛЕНДАРЪТ
Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният.
Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците, и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.
Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на неизвестна строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше актуалната дата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях.
Предишният ден, 1 януари, беше почивен, затова се пресегнах, за да преместя квадратчето на следващата дата. Точно тогава телефонът на бюрото ми звънна. Тъй като не очаквах някой да ме търси толкова рано, се стреснах и пръстът ми заедно с квадратчето отскочи с още един ден напред.
Посегнах към слушалката, но точно в този момент почувствах внезапно замайване, краката ми се подкосиха и залитнах. За щастие, успях да улуча стола, вместо да падна на земята.
След няколко секунди вече ми беше минало. Само силното сърцебиене ми напомняше за моментната ми слабост. Трябва да е от преяждането и препиването по празниците, помислих си. Все се заричах да се ограничавам, но вкусотиите, които бяха приготвили жените вкъщи, бяха прекалено голямо изкушение, особено за гастроном като мен. Е, тях пък не можеш да не ги полееш с повечко червено винце.
Погледнах ядосано телефона, сякаш беше виновен за случката. Но той вече беше спрял да звъни. Погледнах и часовника. Вече наближаваше девет, а все още бях сам в офиса. Това ме учуди, защото и двете ми колежки бяха стриктни и нямаха навика да закъсняват, независимо дали предния ден е бил празничен или не. Потърсих стотинки в джоба на сакото си и реших да си взема кафе от автомата във фоайето.
В коридора нямаше никого, дори и лампите бяха загасени. А добре си спомнях, че когато дойдох сутринта, всички светеха. Озадачен, се запътих към автомата, когато срещу мен се появи с фенерче в ръка бай Иван от охраната. И аз не бях по-малко учуден, когато той ме попита как съм успял да вляза, без да ме забележи. След като премигвах няколко объркани секунди, той предположи, че сигурно имам много спешна и недовършена работа, за да дойда в сградата в съботен ден, при това само ден след празниците.
Измърморих нещо объркано в отговор, докато чаках машината в тъмния коридор да изплюе пластмасовата чашка с кафе. Чак сега се осъзнах какво ми е казал бай Иван – съботен ден! Че нали днес е петък…
Когато се върнах в стаята и седнах на стола си пред бюрото, хаосът в главата ми беше пълен. Колежките ми още ги нямаше. Ами как ще ги има, ако наистина е събота и в цялото учреждение няма никого. Освен мен и бай Иван, разбира се. Спомних си, че когато идвах сутринта, лампите светеха навсякъде, дори мярках и други подранили колеги, с които си разменихме „За много години!“. А бай Иван беше на входа. И с него се поздравих. Обаче тогава той не ми направи забележка, че съм дошъл в събота. Защото днес трябваше да е петък. Петък – втори януари! Нищо не разбирах…
Погледнах календара. Червеното квадратче действително сочеше 3-ти и събота, но това беше само защото ръката ми се беше отплеснала заради телефона.
Станах и върнах календара с една дата назад. Пак ми се зави свят, отново коленете ми омекнаха и се пльоснах с бумкащо сърце върху стола си.
– Какво ти стана
бе, човек? Изкара ни акъла! –
познатите женски гласове сякаш идваха някъде отдалече. Погледнах нагоре и видях
двете си изплашени не по-малко от мен колежки. Бяха се надвесели над мен,
шамаросваха ме по бузите и ме пръскаха със студена вода.
Успокоих ги, че нищо ми няма. Явно е заради преяждането и препиването по празниците…
През целия ден гледах стреснато календара, който вече сочеше правилната дата. Беше си петък, 2 януари, беше си работен ден и учреждението беше пълно с живот и шумотевица, както обикновено. Не посмях да посегна повече към проклетото червено квадратче.
Когато след почивните дни отидох отново на работа, естествено, още от вратата погледнах към календара на стената. И ахнах. Квадратчето беше преместено с цял ред надолу и сочеше понеделник, 5 януари. Бях абсолютно сигурен, че не съм го пипал. Не можеше някой да е влизал в стаята през уикенда. Пък и кой ще тръгне да сменя календара над моето бюро. Сетих се за чистачката, но тя никога не пипаше нещата ми. Познавах леля Ваня от години. Не би преместила и химикалка, без да ме предупреди.
Тъй като колежките ми още ги нямаше, реших да си направя един експеримент. Свалих календара от стената, сложих го пред себе си на бюрото и се настаних удобно на стола, за да не падна, ако пак получа замайване. Преместих много внимателно лентичката нагоре и напред, така че рамката се падна върху неделя, четвърти.
Когато главата ми се оправи от замайването, станах, отворих внимателно вратата на стаята и погледнах в коридора. Беше тъмен и пуст. Точно като в неделя. Неделя като неделя.
Отново върнах календара на правилната дата и след малко пред вратата ми всички лампи светеха, двама колеги си говореха нещо до банкомата в единия край на коридора, а пред кафе-автомата, който бръмчеше измъчено, се беше насъбрала предълга опашка.
Бях изненадан от откритието си.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
