Крис Клийв На смелите се прощава
Време за четене: 8 минути

„На смелите се прощава“ от Крис Клийв (изд. „ICU“, преводач: Невена Дишлиева-Кръстева) е роман за дързостта да бъдеш себе си в немислими ситуации на крайност; за крехкостта на живота и смелостта на мечтите. За Лондон – градът на началата. Тук любовта е спасение, приятелството – въпрос на чест, а разстоянията сближават. Характерният стил на Крис Клийв е още по-зрял и запомнящ се, а разтърсващите сцени на човечност са на всяка страница.

Прочетете откъс от романа при нас.

На зазоряване, след като дъждът беше спрял, а мокрите тротоари искряха от влагата, двамата излязоха на разходка. Бяха със същите дрехи, с които бяха ходили на танците предната вечер, понеже Мери нямаше други, а Том прецени, че не може да я остави сама в това. Крачеха непринудено заедно, хванати за ръце, и ги полюшкваха помежду си, не се стараеха да избягват локвите, понеже и двамата усещаха, че любовта ги защитава от всякакви неудобства.

Улиците бяха все така полупразни – Лондон беше само на тяхно разположение – и ако от време на време на любовниците им беше приятно, че покрай тях минава камион за доставка на хляб или патрулиращ полицай на обиколката си, или последната лисица, излязла на нощен лов за огризки в някоя уличка, значи те така бяха пожелали. Разхождаха се, докато тротоарите около тях се запълниха с хора, а трафикът започна да задръства улиците. Разхождаха се и не им трябваше нищо друго, докато изведнъж им потрябва всичко. Осъзнаха, че умират от глад, затова влетяха в едно кафене и се нахвърлиха върху храната с вълчи апетит. Пиха тъмен запарен чай, от който венците им изтръпнаха. После Том реши, че абсолютно задължително трябва да ѝ купи една книга, а тя реши, че абсолютно задължително трябва да му купи ножче за разрязване на писма, така че тръгнаха да обикалят из магазините, докато не набавиха каквото си бяха наумили, и чак тогава се успокоиха.

Седяха един до друг на пейка на Трафалгар Скуеър, доволно стиснали новите си притежания, а Том изпитваше и някаква безмерна тържественост. Наблюдаваха как се събират тумбести гълъби.

– За какво мислиш?

– Колко съм щастлива. А ти?

Том размишляваше, че тя има дом, домашен любимец, двама родители и че не се е появила в света ей така, на осемнайсет, с безупречно тъмно червило, засмяна, в точните пространствени координати и точното време, където я срещна за пръв път. Беше абсолютно необикновена и сърцето му се сви, като си представи колко обикновена я прави съществуването на приятелите ѝ и особено на семейството ѝ.

– Същото. Толкова съм щастлив.

Тя го целуна.

– Трябва да тръгвам.

– О… да. Да, разбира се. – Погледна я притеснено. – Какво ще кажеш на семейството си?

Мери го погали по бузата.

– На баща ми ще кажа, че съм прекарала нощта у приятелката ми Хилда. На майка ми – че си прекрасен.

– На нея ще ѝ кажеш?

– Жените си споделят всичко. Това е благословията, която получаваме, когато обърнем гръб на мускулите и мустаците.

Том стисна ръката ѝ.

– Ще те изпратя до метрото.

Не му каза, че никога не се беше возила на метро. (Дали човек си купува билет предварително, или има контрольор, който минава и продава?) Станаха от пейката и закрачиха през Трафалгар Скуеър, после хукнаха, за да стреснат гълъбите. Тичаха – останали без дъх, засмени и невъобразимо натъжени, вкопчили длани сред пърхащите наоколо им птици. Гълъбите се събираха, кръжаха и политаха през разстлания над града покров от облаци, нагоре към небето.

Живот, откъснал се от потопения във война свят, ново начало, което се рее на воля в спокойния въздух.

Загледана към гълъбите и стиснала здраво ръката на Том, Мери реши, че е безсърдечно двамата с него да са закотвени долу, в града.

– Ще се оправя оттук.

– Иска ми се да не си тръгваш.

– Само до понеделник. Ела да ме вземеш след работа.

– Ще бъдеш ли добре?

– Защо да не бъда?

Том се замисли над въпроса ѝ. Всъщност имаше толкова много причини. Първо, заради войната, естествено, която би могла – все по-често си го мислеше – да изсипе смърт от небето във всеки един момент, колкото и той лично да настояваше, че всичко ще свърши безславно. После заради заповедите, които можеха да ги връхлетят най-неочаквано и да изпратят някого от двамата в друг град, в друга страна, където разстоянията щяха да превърнат ръката на любимия в почерк.

Случваха се и технически злополуки: както е добре известно, машините са преизпълнени със злост към крехките тела като това, в което Том се беше вкопчил. Лагери засичат, полуоски се чупят, кабели се късат. Влюбеното сърце можеше да пострада. Тя беше красива и той едва ли беше единственият, който го забелязва. Мери беше сияйна, необикновена и толкова истинска, че нямаше равна.

Можеше да се появят ухажори, които са по-високи или по-богати от него, или пък такива, които я разсмиват. От тях изпитваше най-голям ужас.

Не забравяше и болестите: по-малко опасни от чувството за хумор, но не биваше да ги подценява. Инфлуенцата се появяваше по веднъж на поколение, а за тяхното отдавна беше време. Можеше тя да се разболее от рак или туберкулоза. Драскотина на пръста ѝ можеше да се инфектира, обикновена настинка да се развие в нещо по-сериозно. Съществуваше и цяла категория злополуки, неразривно свързани с всяко човешко тяло: падане, подхлъзване, задавяне, сблъсък, удар и изгаряне. И разбира се, безчет опасности, свързани с други хора. Приятели да ѝ кажат, че връзката ѝ е странна. Нападатели в тъмни улички да я убият или по-лошо.

Родителите ѝ, докато разглеждат списъка с недостатъците му, да изтъкнат пацифизма или безпаричието му. Може да запретнат ръкави да разубеждават дъщеря си, като прибягнат до всякакви хитрини. Що се отнася до родителите, Том беше в неравностойно положение: те я познаваха през всяка година от живота ѝ, а за него не бяха минали дори сезоните на една година.

Накрая идваха непредвидимите аспекти на паметта и душата. Утре тя можеше да се събуди без никакъв спомен, че го е познавала. Или да мине покрай някое кафене и да се закове на място, обзета от неистов копнеж по келнера.

А най-ужасното от всички тези неща, защото бе и доста по-вероятно, беше обикновеното човешко разочарование, на което отсъствието може да даде благодатна почва за развитие. Ами ако е казал нещо, което я е разстроило – понякога една думичка стига – а тя, премисляйки, реши, че той не я обича истински? Ами ако не се е представил задоволително в леглото? Колкото повече си го мислеше, толкова повече се притесняваше, че е имало нещо, което е могъл да направи, но не е – или по-лошо, че е прекалил в нещо. Двамата бяха издавали животински звуци. Ужас, нали? Несъмнено, когато остане сама със себе си, тя ще се засрами и няма да поиска да се видят пак.

Това бяха само първите му мисли. Колкото повече разсъждаваше – мили боже, красивото ѝ личице с онази присмехулна усмивчица – толкова повече причини за безпокойство намираше. Раздялата е въздух в дробовете на съдбата, затова, когато дойде време да се разделят след първата им нощ заедно и той я попита: Ще бъдеш ли добре?, а тя отвърна: Защо да не бъда?, на практика се явиха толкова много причини да не бъде, че на него тутакси започна да му се струва слабо вероятно да се видят отново, ако сега пусне топлата ѝ длан и я остави да се отдалечи от него в сивото, ухаещо на пролет утро.

Би било несравнимо по-безопасно да останат близо един до друг и да позволят на великата разделяща сила на света да подейства на други двойки. Но понеже Том не се сети как да побере това в изречение, което да не прозвучи жалко, каза само:

Добре, до понеделник.

Не беше като да напада картечно гнездо, въоръжен само с ловджийски нож, нито да седи на мястото на опашен картечар в тежък бомбардировач с четири двигателя. И никой друг нямаше да узнае, разбира се – човек не получава медал, защото е пуснал ръката на жена в сива съботна сутрин насред бушуващата в Европа война. Ала за да вярваш, че любимият човек ще остане до теб, а животът ще бъде милостив, е нужна смелост в един град, предразположен повече към новото начало, отколкото към надеждното продължение.

Докато тя се отдалечаваше, той се завъртя с гръб, за да си докаже, че го може.

На Мери, от друга страна, не ѝ беше никак трудно да си тръгне от Том. Просто продължи да крачи, облечена с дрехите от предния ден. Да, войната беше руска рулетка.

Да, градът беше пълен с хубави жени, които биха могли да го изкушат: някои от тях по-вълнуващи от нея, някои вече облекли летните си рокли. Всичко това обаче не ѝ тежеше толкова, тъй като имаше лек характер и защото при всички случаи човек трябва просто да живее. О, и въпреки това…

– Скъпи? – подвикна тя и се обърна, внезапно разколебана.

Тълпата обаче го беше погълнала. Беше си представяла, че Том ще стои неподвижно и ще я изпраща с поглед. И сега изпита непозната тъга и дълбока несигурност относно любовта.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.