Базиран на действителни събития, романът „Последният влак за Лондон“ от Мег Уайт Клейтън (изд. „Изток-Запад“, преводач Светлозара Лесева) пресъздава малко известната днес операция „Киндертранспорт“, донесла спасение на десет хиляди деца от окупираната от Хитлер Европа.
През 1936 г. присъствието на нацистите във Виена е просто досадна подробност в ежедневието на петнайсетгодишния Щефан Нойман, син на заможно еврейско семейство. Най-добрата му приятелка е гениалната Жофие-Хелене, християнка, чиято майка издава прогресивен антинацистки вестник, а баща ѝ, също журналист, умира при съмнителни обстоятелства. Животът на двамата тийнейджъри обаче постепенно се усложнява, когато отнемат правата и имуществото на всички евреи, а майката на Жофие е арестувана от Гестапо.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Щефан изхвръкна през входната врата, спусна се по заснежените стъпала и се затича към Бургтеатъра толкова бързо, че училищната чанта тупкаше по гърба на униформеното му сако. На минаване покрай книжарницата той внезапно се закова на място: пишещата машина все още бе там, на витрината. Щефан побутна очилата на носа си по-нагоре и забарабани с пръсти по стъклото, преструвайки се, че трака по клавиатурата.
След миг продължи по пътя си и скоро се запровира сред навалицата на „Кристкинделмаркт“, вдъхвайки аромата на сладко греяно вино и джинджифилови меденки, като раздаваше извинения на пешеходците, в които се блъскаше неволно, скрил лицето си под ниско нахлупената шапка. Семейството му бяха изтънчени хора: благосъстоянието си дължаха на фабриката за шоколад, основана със собствения им капитал, а сметките им в банка „Ротшилд“ се славеха с отличен баланс. Ако до ушите на баща му стигнеше, че още някоя възрастна дама е била блъсната от сина му, пишещата машина щеше да си остане по-близо до стройния бор, който се извисяваше на „Ратхаусплац“, отколкото до коледната елха в зимната галерия у дома. Щефан помаха на възрастния господин от будката за вестници.
– Добър ден, хер Клайн!
– Къде ви е палтото, господарю Щефан? – провикна се след него мъжът.
Той хвърли бърз поглед на дрехите си – пак бе забравил палтото си в училище, – но дори не забави ход и продължи към „Рингщрасе“, където пътят му се оказа препречен от протест на националсоциалистите. Щефан се шмугна в една облепена с афиши будка и секунди по-късно краката му затрополиха по металните стъпала, отвеждащи право в мрака на подземния свят на Виена. Не след дълго той се озова от другата страна на улицата, втурна се през вратите на театъра и заслиза по стълбището към намиращата се в сутерена бръснарница, като прескачаше по две стъпала наведнъж.
– Господарю Нойман, каква изненада! – рече хер Пергер, повдигайки белите си вежди над очилата с кръгли тъмни стъкла, съвсем като тези на Щефан, само дето не бяха изпръскани със сняг. Бръснарят се бе навел и смиташе в лопатката последните кичури коса за деня. – Но не ви ли подстригвах…
– Само връхчетата. Не съм идвал от няколко седмици.
Хер Пергер изправи гръб, изхвърли събраната коса в кошчето и прибра метлата и лопатата до облегнатото на стената виолончело.
– Е, паметта не се погажда със стария ум тъй добре, както с младия – добави той сърдечно и кимна към бръснарския стол. – А май не се свърта и в главите на младежите, на които им се намират пари за харчене, а?
Щефан стовари чантата си на пода и от нея изпаднаха няколко страници от новата му пиеса, но това нямаше значение – хер Пергер знаеше за това негово увлечение. Изхлузи сакото от раменете си, настани се на бръснарския стол и свали очилата си. Светът изгуби ясните си очертания, виолончелото и метлата, подпрени в ъгъла, се превърнаха във валсуваща двойка, а лицето в огледалото над вратовръзката му можеше да е на всекиго. Когато бръснарят пристегна пелерината около врата му, той потръпна на стола. Ненавиждаше да го подстригват.
– Чух, че в театъра щели да започват репетиции на нова постановка – започна Щефан. – Да не би да е някоя пиеса на Стефан Цвайг?
– Ах, вярно, вие бяхте запален почитател на хер Цвайг! Ама съм и аз, как можах да забравя?! – отвърна Ото Пергер с лека насмешка, но и някак сърдечно.
Както и да е, хер Пергер бе посветен във всички тайни на драматурзите и звездите на трупата. Приятелите на Щефан нямаха представа кой бе източникът му на вътрешна информация и си мислеха, че се познава с някоя важна личност от театъра.
– Майката на хер Цвайг все още живее във Виена, нали? – продължи Щефан.
– Да, но самият той рядко афишира гостуванията си от Лондон. Е, с риск да ви разочаровам, Щефан, новата пиеса, която се репетира в момента, е „Трети ноември 1918 година“ на Франц Чокор – за края на Австро-Унгарската империя. Зад кулисите усилено се шепне, че може изобщо да не се стигне до премиера, големи интриги се вихрят… Боя се, че на хер Чокор ще му се наложи да следи развоя на събитията със стегнат куфар. Доколкото дочух обаче, репетициите напредват с пълна сила, при все че вероятно от театъра ще направят изявление, че драматургът по никакъв начин не е имал намерение да нанесе обида на който и да е от народите в някогашната Германска империя. Малко от това, малко от онова – какво ли не прави човек, за да оцелее в днешно време.
Бащата на Щефан би възразил, че живеят не в Германия, а в Австрия – от потушаването на опита за преврат на нацистите бяха изминали няколко години.1 Щефан обаче не се интересуваше от политика. Единственото, което го вълнуваше в момента, бе кой ще играе главната роля.
– Не бихте ли искали да отгатнете? – предложи хер Пергер и обърна бръснарския стол с лице към себе си. – Ако не ме лъже паметта, доста си ви бива.
Щефан продължаваше да стои със затворени очи и пак потръпна неволно, въпреки че за негова радост по лицето му не се посипаха омразните косъмчета.
– Вернер Краус? – предположи той.
– Виж ти! – рече хер Пергер с учудващо въодушевление и завъртя стола към огледалото, давайки на слисания Щефан въз можност да установи – макар и все още размазано без очилата, – че думите, които бе взел за израз на възхищение от точността на догадката му, всъщност бяха предназначени не за него, а за момичето, което изникна като сюрреалистичен слънчоглед от решетката на парното в стената малко под собственото му отражение.
Сега то стоеше точно пред него със зацапани очила, руси плитки и напъпили гърди.
– Ах, Жофие-Хелене, майка ти има да търка тази рокля цяла нощ – възкликна хер Пергер.
– Въпросът ти е подвеждащ, дядо Ото. В пиесата има две главни мъжки роли – отговори девойката весело и подобно на онова първо си бемол на Шубертовата „Аве Мария“, гласът ѝ – заедно с лиричната мелодичност на името ѝ, Жофие-Хелене, и
близостта на гърдите ѝ – докосна някаква струна дълбоко в душата на Щефан.
– Това е лемнискатата на Бернули. – Пръстите ѝ си играеха със златния медальон, който висеше на шията ѝ. – Аналитически, множеството на корените на полинома x2 плюс y2, цялото на квадрат, минус произведението на два пъти a2 и разликата на x2 и y2.
– Аз… – запъна се Щефан и се изчерви от срам, задето го бе хванала да зяпа гърдите ѝ, макар самата тя да не си даваше сметка за това.
– Подарък ми е от татко – добави Жофие-Хелене. – Той също обичаше математиката.
Хер Пергер развърза пелерината, подаде на Щефан очилата му и му махна с ръка да задържи монетата си с думите, че този път подстригването е безплатно. Щефан побърза да натика изпадналите страници на сценария в ученическата си чанта – не искаше момичето да види пиесата или да разбере, че изобщо съществува пиеса, че си е въобразявал, че е способен да напише нещо, което да си струва да се прочете. В следващия миг се сепна озадачен: как така подът бе толкова чист?
– Щефан, това е моята внучка – рече Ото Пергер все още с ножици в ръка и сега Щефан забеляза, че метлата и лопатката си стояха все така необезпокоявано в ъгъла до виолончелото. – Жофие, Щефан се интересува от театъра поне колкото и ти, но за разлика от теб, е по-загрижен за спретнатата си прическа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
