„Да тичаш към себе си“ (изд. „AMG Publishing“) разказва историята на ултрамаратонеца с кауза Краси Георгиев. Книгата съдържа 10-те принципа за пълноценен живот на човека, който след 20 години във Великобритания и САЩ и десетки пробягани маратони и ултрамаратони по света намира нов източник на смисъл обратно в родината си. Всяка глава проследява определен период от живота му – от Полярния кръг, през Камбоджа и Сахара… до най-важния и дълъг маратон на Краси – този към самия него.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Направи първата крачка и дай най-доброто от себе си
Няколко дни след случката на моста се събудих, погледнах се в огледалото и се уплаших от човека срещу мен – отпуснат, занемарен, изтощен. Ако кажа, че не се харесах, ще излъжа. Едва издържах на гледката. Прекалено дълго бях съсипвал тялото си – бавно, но постоянно. Наркотиците, цигарите, алкохолът, здравото бачкане и комбинацията от нередовно хранене и редовно недоспиване бяха оставили своя отпечатък. Когато си на 20 и няколко, организмът ти, все още млад и силен, намира начин да функционира сравнително нормално въпреки отровата, която му даваш всекидневно, но това не може да продължава вечно. Рано или късно идва денят X, в който тялото ти достига своя предел и ти сигнализира, че ако не промениш отношението си към него, много скоро ще си платиш прескъпо.
Отидох на фитнес с една цел: да отслабна и да подобря физическото си състояние. Бягането на дълги разстояния не беше на дневен ред дори в най-налудничавите ми мечти – по-скоро беше научна фантастика. Години наред страдах от ниско самочувствие заради трътлестата си фигура. В най-тежките ми периоди в Англия, когато не се хранех добре, поотслабнах, но мускулите ми висяха като на закачалка. Не бях дебел, но бях изключително отпуснат и вял.
От фитнес залата до бягането на дълги разстояния
Платих си за фитнес инструктор и ми пратиха Мат. В следващите месеци този лъчезарен и амбициозен треньор щеше да се превърне в приятел и незаменим източник на мотивация. Казах му, че може да прави с мен каквото си пожелае, стига да ме направи красив. Той се пошегува, че красив трудно ще ме направи, защото не е Хари Потър и не владее магии, но прие предизвикателството, обещавайки поне да ме вкара във форма.
Под зоркия, но приятелски поглед на Мат се качих на пътеката за бягане. В първите дни едва издържах по няколко минути. Помня как гледах Мат, докато тича на пътеката. В моите очи той беше великан и тайничко се надявах един ден и аз да мога да тичам като него. Ако някой ми беше казал, че 14 години по-късно ще бягам 36 часа на пътека в мол, първо щях да се изсмея, а след това сигурно щях да му кажа да не се ебава с мен.
Плавно увеличавахме километрите. Вкарах и упражнения с тежести и тренировки на открито. След една от първите тренировки по навик запалих цигара, но се задавих от дима – тялото ми се възпротиви на евентуално пускане обратно по течението. Лека-полека то изхвърляше мръсотията, с която го бях натъпкал. Мускулите ми се пробуждаха. Тогава бях втори готвач в един ресторант и животът ми се свеждаше до работа и тренировки. Макар че вероятно се е изненадал от ентусиазма ми, Мат отговори със също толкова голямо въодушевление. Скъсваше ме от тренировки, изготви ми и хранителен режим. За три месеца отслабнах с 20 килограма и напомпах самочувствието си. В огледалото вече виждах човек, който ме караше да се чувствам горд – както заради по-привлекателния ми външен вид, така и заради новооткритата ми способност да тичам. Като ученик тренирах самбо и спортна стрелба, ходех и на фитнес, но странях от бягането, защото не мислех, че ставам за този спорт. Очевидно бях грешал. Допълнително се мотивирах от факта, че физическата ми трансформация беше продукт на волята и усилията ми. Никой не ми беше подарил по-крепко тяло и повече въздух. Бях си ги заслужил с яко тичане и вдигане на железа.
Колкото по-издръжлив ставах, толкова повече растеше желанието ми да участвам в състезания по бягане на дълги разстояния. Мат участваше в такива, така че имах още една причина да се включа. Като се почувствах готов, пробвах с пет километра. После минах на 10 километра. После на полумаратон. И понеже апетитът идва с яденето, освен да увеличавам пробяганото разстояние, се нахъсах да подобря и скоростта си. Години по-късно избягах 10 километра за 36 минути – личен рекорд на тази дистанция. За една година Мат ме подготви за първия ми маратон, но преди да се хвърля на класическата дисциплина, участвах в дузина състезания на по-къси дистанции.
Покрай състезанията замених дружките от купонджийските години с работещи и амбициозни мъже и жени, с които споделяхме обща страст – бягането. Когато не тичахме, си говорехме за маратонки, за тениски, за хранене, за състезания. Намерих си ново племе и започнах да откривам бегача в себе си. За мен бягането се превърна в наркотик, потребност, религия, източник на вяра, самочувствие и удовлетворение. Тренировките и състезанията определяха графика и режима ми. Почти всички пари, които изкарвах, отиваха за бягането – екипировка, подготовка, пътувания, хотели, такси за участие в състезания. Още първата година бягането ме обсеби дотолкова, че веднъж отказах на една мацка да си легна с нея, защото на следващия ден имах полумаратон. Вероятно ме е сметнала за луд и бих я разбрал, но бягането ми беше приоритет. Исках да тичам. Исках да пътувам. Исках да живея.
Преобразения Краси дължа както на себе си, така и на Мат. Той ми подаде ръка и с готовност ме напътстваше и мотивираше по пътя. Днес той живее със съпругата си и двете им деца и ние продължаваме да държим връзка от разстояние.
Нашите, брат ми и сестра ми приеха трансформацията ми с изненада, но и с усмивка. В началото майка ми изтръпваше, като чуеше, че ще бягам 42 километра, но с времето тя и татко откриха смисъла в тичането, а и бяха щастливи, че то ми носи щастие и вдъхновение. По-късно, когато им казвах за предстоящ маратон, те вече ни най-малко не се притесняваха.
От теб зависи
Като разказвам за пълната промяна в начина ми на живот, някои от вас може да се заблудят, че тя е станала от днес за утре. Нищо подобно! Както споменах, раздялата ми с купоните и наркотиците протече бавно и нелеко. Същото се отнася и за тренировките и храненето. Аз оставих наркотиците, алкохола, хляба и сладките неща още с влизането във фитнеса, но трябваше да мине време, преди тялото ми да откликне на грижите, които полагах за него, и преди да усетя насладата, съпътстваща себенадмогването. Отслабването ми с 20 килограма за три месеца може да е впечатляващо, ама те не изчезнаха с магическа пръчица, а с тичане и бъхтане в залата – включително (и особено) когато не съм бил в настроение за тренировка.
Проблемът при повечето хора, които си обещават да променят един или друг аспект от живота си – да се хранят по-добре, да спортуват, да спят достатъчно, да прекарват повече време с близките си, да научат език, е, че нямат достатъчно дисциплина. При мен се получи сравнително лесно по две причини. Знаех, че няма как да продължавам да живея по начина, по който бях живял с години. Въпросът не беше дали тялото ми ще откаже, а кога. В същото време, когато започнах да бягам, бързо усетих, че бягането ме изпълва с енергия и ми носи позитивни емоции. Изгарях от желание да тичам и затова не трябваше някой да ми налага да го правя и да ме следи под лупа. Мат ми помогна страшно много, но той не беше с мен 24/7. Персоналните тренировки с инструктор не са евтини. Плащах му за три тренировки седмично. В останалите дни тренирах самостоятелно по изготвения от него план. Както казва легендарният треньор по баскетбол Джон Удън: „Истинският тест за характера на един човек се изразява в това какво прави той, когато никой не го наблюдава“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
