„Спас Господов в страната на амазонките“ от Антон Баев (изд. „Коала прес“) е вторият роман от поредицата за Спас Господов, писан по време на карантината заради COVID-19 през пролетта на 2020 г. Спас Господов е призрачен герой, който се мести в различни исторически времена. Понякога той ни изглежда като някакъв интелектуален гуру, който говори истини от последна инстанция, друг път го виждаме фамилиарно приближен и иронично-пародийно снижен.
Прочетете откъс от романа при нас.
Ден четиридесет и първи
Странен разговор ме събуди откъм кухнята. Чувах гласовете на Magister Ludi и Спас Господов в някакъв среднощен речитатив.
„Тя от малка иска всичко да опита, но за това не бива да ѝ се сърдиш, а да ѝ се радваш. Какво друго ни остава на нас мъжете, щом живеем заради жена?“
„Сънувах планина от портокали да ме засипва, а отвъд тя ми подаваше оранжево резенче.“
„Зрелият мъж, Спасе, обича жената като дете – радва се повече на слабостите ѝ, отколкото на другото, понеже изкушението да я защити е по-голямо от това да я уязви, както е в младостта впрочем.“
„Знаеш ли, веднъж тя ми каза: „Амазонките не изневеряват. Ние просто спим с много мъже – като пчелата майка. Изневеряват вашите жени, които ви заменят с някой друг, с един само. Ние не се интересуваме от мъжете, а от тяхната гибел.“
„Казала ти е, с други думи, не се страхувай, че ще ме загубиш, понеже никога няма да съм само твоя, нито на който и да било друг. Да, тя е ничия и затова е с всички!“
„Друг път ми рече: „Ти като си с мен, не си ли представяш и някоя друга? Предишна или мечтана?“, а като я запитах: „Искаш да кажеш, че като си с мен, си представяш друг?“, каза: „Не само с теб. С всеки. Представям си този, който искам, и така няма никакво значение с кого съм сега!“, а аз продължих: „Но това е… това е…“, „Какво?“ – засмя се тя; „Това е вярно!“ – признах, а тя ме прегърна и каза: „Всичките ми мъже са в теб. Оттам е силата ти!“
„Каза ли друго?“
„Каза: „Живей така, сякаш след миг ще те няма. Само тогава можеш да си свободен. Освободи се от мисълта за бъдещето, превърни го в минало, и тогава ще си свободен и силен. Бъдещето е онова, което ни кара да се страхуваме и бягаме от себе си. Ако се освободиш от него, ще си истински щастлив! Героите така живеят!“
Влязох в кухнята, но там нямаше никой. Две чаши кафе димяха на масата.
„Sutez somnum et vigilicum – рекох си. – Сънувам.“
Ден четиридесет и втори
Щастието и нещастието са входът и изходът към/от въображаемото. Нито едното, нито другото съществуват в реалността, която ни опасва със задължения към доброто и лошото, задължения към красивото и грозното, задължения към възвишеното и ниското, задължения към себе си и другите, докато въображението лети като златна пчела, опрашвана от търтеи, и мигът на щастието е мигът на опрашването на майката, и мигът на нещастието е мигът на самоубийството на търтея.
Всяко щастие носи на крилете си самоубийството, понеже самоубийството е въображаемият край на щастието, който предусещаме в мига на полета, така както полетът носи в себе си приземяването.
Сънят е напускане на времето, форма на само-убийство, която знае, че има пробуждане.
В този миг същата, мисля, златна пчела избръмча пред прозореца и остави на перваза двадесет и четвъртото писмо на Спас Господов от Страната на амазонките. После се завъртя в кръг и изчезна.
За времето
„Ти броиш ли, Спасе?“ – попита го Пентезилея, която се бе върнала от опрашващия полет.
„Само наум“ – отговори той.
„Значи живееш във времето. Това е най-голямото проклятие, понеже броиш собствената си смърт, времето, което ти остава.“
„Напротив, броя времето, което минава! – отвърна Спас Господов. – Никой не знае колко му остава.“
„Колкото повече минава, толкова по-малко остава – рече Пентезилея. – Затова аз броя наобратно. Така идвам от бъдещето и отивам към миналото. А ти идваш от миналото и отиваш към нищото, защото бъдещето е това, което ти липсва в настоящето и си мислиш, че ще го постигнеш след време. Но това е самоубийството на въображението, понеже да живееш, въобразявайки си, е да пренасяш някакъв минал опит в бъдещето, без да си сигурен, че ще се случи. Така ставаш роб на собственото си минало.“
„Но как мога да идвам от бъдещето, като казваш, че е непознаваемо?“ – попита героят, който съвсем не искаше да бъде роб.
„Бъдеще няма, докато е проекция на собственото ни минало – отвърна Пентезилея, пчелата майка. – Но опитай се да съзерцаваш настоящето, и ще видиш, че ще пътуваш повече назад, отколкото напред. Понеже това напред е самото настояще и няма нищо по-далеч от него. В съзерцанието, в съня ние пътуваме към миналото. Сънувайки, човек е вечен, защото вижда въображаемото си минало сега и не се интересува какво би могло да му се случи после, а се радва на вече случилото се. Затова и често, пробуждайки се, е ужасен. Защото краят на съня е…“
„Но нали сънувайки, смесваме минало с нещо сегашно и зримо?“ – прекъсна я Спас Господов.
„Спящият сънува, понеже кръжи в миналото, будният съзерцава, понеже е забоден като с карфица в настоящето – рече Пентезилея. – Спящият е роб на сънищата, будният е свободен в съзерцанията. Спящият понякога бълнува, съзерцаващият – никога. Докато съзерцаваш, не говориш. Съзерцанието е съвършеното безмълвие, свещенобезмълвието. Спре ли говоренето, светлината влиза в теб, изпълва те с лекотата си и ти политаш в самата нея. В съня бълнуваш, викаш, скърцаш със зъби, защото пътуваш от миналото към бъдещето. В съзерцанието е обратното – летиш от бъдещето към миналото и няма никакви прегради в този полет. А ти, Спасе, като всички герои, си заложник на собствените си умопомрачения, понеже прекалено искаш да говориш за боговете, да познаваш боговете и – да! – да се правиш на приятел с боговете. Но боговете са приятели на мълчанието и съзерцанието.“
„Тогава ме научи да броя назад, Пентезилея!“ – извика Спас Господов.
„Първо спри да мислиш, че нещо, каквото и да било, ще се случи. Всичко вече се е случило! После тръгни от вече случилото се и се връщай към всичко онова, което си мислиш, че помниш. Имай предвид, че паметта е свързана с времето, а въображението е безвремие. Човек е памет, но Бог – въображение! Паметта ни кара да мислим за бъдещето, а въображението – за миналото. Ала желанието да имаме бъдеще, ни прави воини, а воините загиват, рано или късно. Живеят съзерцателите!“ – каза Пентезилея и се превърна в златна пчела.
Преди да излети от ръката на Спас Господов, тя добави: „Ако не можеш да си съзерцател, да живееш в радостта, опитай в споделеността. Понеже споделеността познава само сега и затова е най-близка до съзерцанието.“
Ден четиридесет и трети
Ние живеем повече в миналото, отколкото в утрешното. Проектираме утрешното върху лицето на миналото. И всичките ни усилия да започнем наново, да бъдем други, завършват с крах.
Кръвта и паметта са родовата ни памет, която често зачерква собственото ни бъдеще.
Партогенезата при пчелите е съвсем друг вид устройство на живота.
За раждането на пчели майки и пчели работнички е нужно оплождане на яйцеклетката. Търтеите (дроновете) се появяват от неоплодена яйцеклетка.
Пчелата майка има две тръби – една за яйцата и друга за спермата. Двете се сливат, за да се роди пчела. От неоплодените яйца се ражда дрон за нова царица.
В любовния полет пчелата майка се опложда от седем до четиринадесет търтея и снася яйцата си в охранявания от пчели воини кошер.
„Разликата – била казала Пентезилея на Спас Господов – между това, което казва амазонката, и онова, което ще направи, е по-голяма от живота на мъжа. Това не означава, че няма да го направи, а че ще го стори с друг дрон, или вече го е сторила.“
„Чувството за жертва – бил ѝ отвърнал Спас Господов – е единственото, което ни отличава от амазонките. Води ли ни това чувство, винаги ще бъдем жертва, търтеи.“
„По-добре да те води вярата, тя е пътят към съзерцанието“ – била продължила Пентезилея.
„Но вярата в жертвата не е ли също вяра?“ – бил попитал Спас Господов.
„Вярата в жертвата е саможертва!“ – била отвърнала Пентезилея. И след малко била добавила: „Само жертва!“.
