„Клето злато“ от Добри Станчов (изд. „Лемур“) е новела, в която преплита очарованието на простичкия селски живот с истории, предавани през поколенията и изпъстрени с цветната реч на района край град Кула. Там, след края на света, седнал под сянката на миналото, героят му открива повече от това, на което се е надявал и сега е готов да сподели своята история…
Една слънчева сутрин през 1997 година Йордан Гълъбинов се качва на раздрънкания небесносин москвич и оставя мъката от последните месеци в родната Добруджа, за да се отправи на северозапад към мистичното село Шишенци. Според местна легенда, в района от векове е скрито несметно богатство, в което той вижда спасение от всичките си житейски несгоди. Но когато пристига в този забравен от бога край, младият мъж открива повече призраци, отколкото хора. Всеки следващ ден и всеки следващ разговор го пренасят сякаш в стара приказка – с прокълнати съкровища, зли поличби и ритуали за изкупление. Границата между суеверия и реалност постепенно се стопява и дали увлечен от легендите, или опиянен от домашната ракия, Йордан се оказва във вихъра на неочаквани събития, които ще го променят завинаги.
Прочетете откъс от книгата при нас
Първа глава
Тайната на чичо Ваню
Добре си спомням 1997 година с озверялата зима, в чиито нощи си лягах гладен, за да се събудя сит от съновиденията, които ми даваха убежище. С ухаещата на момичета пролет, която подреждаше звездите в любовна лирика, за да се почувствам още по-самотен. С жарката целувка на лятото, чиито студени ръце ме прегръщаха в майчина утеха, докато преглъщах щедрите ѝ сълзи, които горчаха повече от отрова. И с дръзката есен, която ми навяваше носталгични напеви за изстинали чувства, докато не ме посипа с пъстър дъжд от небесно блаженство.
След семейната трагедия, когато за няма и година загубих и двамата си родители, аз доста се чудех дали да отида на врачка, която да потвърди мрачното ми бъдеще, или на църква, за да запаля по една свещ за упокой на душите им. В крайна сметка така и не намерих воля за първото и смелост за второто. Дните се влачеха безименни и немалко от тях се утаяваха в дъното на чашата с домашна ракия, без да оставят и следа от себе си в нахапаното ми от недъгави копнежи съществуване.
На календара на стената ми обаче пламтеше една заградена с червен флумастер дата, която ме държеше жив и ме караше да продължавам да мечтая. Гледах я със смесица от надежда и отчаяние, без изобщо да допускам, че времето не съществува, и че там някъде има паралелно пространство, където нашето миналото продължава да си живее. Седмица след седмица задрасквах всяка дата с кръстче, докато една вечер не си легнах, вкопчен в милостта на утрешния ден. Вълнението човъркаше настръхналите ми нерви с най- острия си нокът и аз трудно прилъгах съня, но в крайна сметка успях да отключа вратата към безкрая и да поема по неведомите пътища на провидението. Не, не бих се осмелил да призная, че опияненото ми от налудничавата идея подсъзнание се отнесе в някакво умишлено предизвикано от предстоящите събития съновидение. Ще ми се да вярвам, че бях изпаднал в будна кома, за да мога да заредя мислите си направо с енергията, излъчвана от черните дупки в космоса. Където и да бе проникнало съзнанието ми, когато по първи петли разлепих тежките си клепачи, из бумтящата ми глава все още се скитаха някакви парцаливи остатъци от тайнствени светове.
Съкратих ритуала по раждането на новия ден само до една зловонна прозявка с вкус на плесен. После вдигнах изтерзаното си тяло с помощта на къркорещия в душата ми порив към извоюване на личностната си свобода. Багажът ме чакаше струпан до вратата и аз се затътрих към банята като част от сутрешната рутина, останала ми от порядките в казармата.
Щом приключих с досадните хигиени навици, аз провисих по полилеите на стаите по едно напоено с аромата на виолетки борче, след което нарамих багажа и се натоварих в раздрънкания асансьор, за да се спусна в дълбините на неписаните вселенски закони, които проповядваха от страниците на едно списание във фризьорския салон до нас, че съзнателното им прилагане ти дава свободата да сътвориш собствения си живот такъв, какъвто си го нарисувал в мечтите си.
Зората вече руменееше по прозорците на входа и предвещаваше романтичен изгрев, а аз се сблъсках с вечно дебнещия в сенките домоуправител, чиято обладана от демони болонка ме облая, сякаш посягах да ѝ открадна кокала. Идваше ми да ѝ кресна в омърляната муцуна Циба, мастийо недна!, но вместо това насилих ухаеща на паста „Поморин“усмивка, понеже дължах няколко такси за чистачката на входа. И тъй като освен раницата и брезентовата мешка, в ръцете си стисках още бамбукова въдица, кепче, металотърсач и найлонова торбичка с хляб и шпеков салам, очите на стария ерген едва смогваха да изпращат информация към закостенелия му мозък. Кореняк каварналия, дребничкият гагаузин го даваше костелив орех и с презрение наричаше всички дошли от околните села като мен гелмéта.
Кимнах, колкото да се уверя, че пред мен стои не човек, а гипсова статуя и побързах да изляза навън, за да издишам напрежението. Понеже в такива паметни моменти от живота си винаги губех по някой и друг от по-незначителните си спомени, като това къде си паркирах колата, изтънелият ми до косъм поглед фиксира небесносиния москвич чак в края на паркинга пред блока и краката ме поведоха натам в ритъма на аристократичен конски тръс. Намятах всичко в багажника и по задните седалки, запалих една цигара и се наместих на шофьорското място с вперен към бъдещето поглед.
Докато лютивият пушек се провираше под натежалите ми от недоспиване клепачи, устните ми изтърсиха няколко скалъпени за случая молитви към всичките ми дяволи в главата, преди да се осмеля да завъртя ключа. Раздрънканата задницата на москвича се разтресе и пробитото гърне изхрачи няколко облака сив дим, преди двигателят да завие като ранѐн вълк под ожуления капак. Сложих си колана и пуснах плавно съединителя с ясната представа, че трябваше да се случи истинско чудо, за да измина успешно следващите шестстотин и кусур километра с този таралясник.
Карбураторът кашляше и се давеше в предсмъртни хрипове под прозорците на блока, а дръзнех ли да подам малко повече газ, авансът на делкото започваше да чука. Не след дълго обаче, гумите вече смело грабеха километър след ки лометър към Варна, а после и по магистрала „Хемус“ в посока Каспичан. Зад мен остана раздраното ми от несполуки минало, както и раждащото се от морето огнено кълбо, чиито пипала хищно облизваха потния ми врат, за да ми напомнят, че лятото си отиваше, а аз така и не намерих време да оправя скъсаното жило от прозореца на шофьорската врата.
Окопитих се някъде към обяд, чак след като пресуших термоса с кафе и двете бутилки вода. Температурата в колата едва ли се различаваше от тази в последния кръг на ада, но поне ме успокояваше факта, че следващите няколко дни го даваха най-после температурите да паднат и даже да превали. Така, зареден със смъртоносна доза кофеин и оптимистичната прогноза за нахлуването на есента, аз продължих по начертания ми от ръката на съдбата път.
Всъщност цялото това бягство от реалността започна около два месеца по-рано, на погребението на баща ми. Някакъв незнаен за мен негов братовчед по майчина линия се изтипоса вкъщи и вместо да излее тъгата си, той наля огромно количество ракия в бездънното си шкембе, без да отрони и една-единствена сълза. И ето как от дума на дума взе че ми изплака живота си – как се бил оженил за най-красивата и проклета жена и как против волята си заживял при родителите ѝ в Монтана. Как цели 33 години вече му липсвали морският бриз и крясъците на наглите чайки. Как жена му вече не била същата „фурия“ като преди, как от климата там получавал алергични обриви и още куп празни думи, които просто пропусках покрай ушите си.
Но видиш ли, в деня на погребението чичо Ваню излока няколко чаши над установената от жена му ‒ леля Минка ‒ дневна норма и езикът му се развърза за най-съкровените тайни на северозапада. Между риданията на бабите оплаквачки, от които едва успях да се сбогувам с баща си, той изплю тайната за „клетото злато“ в село Шишенци, което се намирало на около 130 километра от град Монтана, на 18 километра от град Кула и само на 2-3 километра от сръбската граница.
Легендата разказвала как навремето пътят на черкезите минавал точно оттам и как при един от неочакваните набези в селото, едно от богатите семейства било заровило в суматохата имането си в кладенец, като го проклели да носи смърт до девето коляно на всеки, който се докоснел до него. Как почти цялото село било изклано през онази кървава нощ, а „клетото злато“ вече векове наред тънело в пресъхналото гърло на нечий кладенец.
По неведоми за мен причини, дължащи се вероятно на сложни биохимични процеси в мозъка, аз не настоях да науча от чичо Ваню как точно се бе домогнал до тази безценна за съдрания ми джоб информация. Но от онзи ден нататък аз загубих здравия си сън, а също и разум, за да развия вълчи апетит към тази пикантна подправка в живота – неочакваното богатство.
Въобще не ми пукаше, че златото било „клето“ и разните му там врели-некипели. Та те, проклятията, се трупаха върху крехкия ми гръб като чували с морски пясък, а аз винаги намирах сили да остана прав. Първо Гергана, момичето с идеалните пропорции за ненаситните ми тогава очи, ме заряза преди клетвата в казармата с кратко писмо, в което ме уведомяваше, че чувствата ѝ към мен вече били изстинали. И то само двадесет дена след като ми се врече, че ще ме сънува всяка нощ, докато ме чака да се уволня. После три години подред ме късаха на приемния изпит по актьорско майсторство, а родителите ми упорито отказваха да участват в моята пръкнала се от хаоса в душата ми мечта да стана актьор, за да мога да бъда някой друг и да избягам от себе си. Дойдеше ли време да пътувам до София, на вечерята преди заминаването ми въздухът ставаше толкова жилав, че трябваше да си режа глътките със сатър.
– Що бе, майко? – цопваше по някое време вилицата си в чинията майка ми. – Що не си като другите деца? Кой ти го наби в главата да ставаш артист? Ти една книга не си прочел. Две приказки на кръст не можеш да обелиш пред чужди хора. Не казвам, че си глупав, ама… То, остави дето ще трошим пари за тоз, дето духа, ами ако те пуснат по телевизора и си забравиш репликите, нали аз ще ти бера срамотиите пред колежките в шивашкия цех. Айде бе, Слави, какво мълчиш като пукъл? Остави я тази наденица и му кажи за бензиностанцията!
– Аз не съм като другите – вмъквах в паузата.
– Не си малък вече, мойто момче – подхващаше с наставнически тон баща ми. – Чух, че на бензиностанцията търсели хора за нощна смяна. Ще ти дадат работно облекло и купони за храна отделно от заплатата. Време е вече да си намериш и нова приятелка и да се прибереш.
Нима не бе проклятие, че няколко месеца по-късно загубих и майка си, и работата си в бензиностанцията дни преди Коледа? Скършени от внезапната прищявка на съдбата, с баща ми едва преживяхме „Виденовата зима“ – стоял съм в кучи студ на опашка в гастронома, с хиляди левове в ръка, да чакам да докарат хляба и сиренето. Насреща ти намусена, но справедлива като смъртта касиерка, в синя престилка с бели биета по яката, стои с елката и смята, докато устата ѝ преживя Ни съ бутайти, моля!. Вечерта сиренето ти го дава за 1700 лева, на другата сутрин за 2200, а на обяд вече ти трябват 3200 лева за една буца, за колкото можеше да си купиш и 1 долар.
Нима не тегнеше черна прокоба над мен, когато ракът изяде баща ми за няколко месеца и единственият ми приятел се оказа алкохолът?
Въпреки че мъката от загубата на родителите ми пълзеше като ръжда по най-тъжните ми душевни струни, животът продължаваше да ме притиска в опит да ме нокаутира и аз започнах да кроя планове по откриване на „клетото злато“. На пома̀ната на 40-я ден, докато шепа роднини мълчаливо дъвчеха варено жито със ситни шарени бонбонки в памет на баща ми, аз извиках в кухнята леля Софчи, която организираше всичко, и ѝ поисках милион и половина назаем.
– За какво са ти толкова много пари? – попита тя, опитвайки се да надуши дъха ми за следи от алкохол.
– За да започна живота си отначало – смънках аз. – Всичко замина за храна, сметки и по тичането по болници около баща ми и сега нямам нищо освен този апартамент. Ако го продам…
– Нищо няма да продаваш – прекъсна ме с назидателен тон тя. – Ще говоря със свако ти и ще измислим нещо.
– Ами… хубо – закимах аз.
– Ще ми прехвърлиш дела си от къщата в Белгун като гаранция – разтегна устни в справедлива усмивка тя и додаде: – И… ще се оправим. Айде върви сега да се видиш с родата, че след малко ще трябва да хващат рейса за село.
– Ама…
– Върви, върви!
Веднага щом свако ми донесе парите, аз вложих цялото си време в търсене на кола и подпитване под сурдинка за някакъв металотърсач на старо. Без да правя пазарлъци, купих москвича от вуйчото на един съученик, който живееше във Варна, и го оставих с варненската регистрация, защото нямах време да ходя до Толбухин и да го прехвърлям на мое име. Сетне спазарих на далавера и един уж „западен“ металотърсач от някакъв дребен тарикат от малките Витоши, на който баща му беше работил много години в Либия. Милионите обаче бързо започнаха да се топят и като всичко маловажно в битието на хората с възвишена цел, аз реших, че заемите, с които бях завлякъл роднини и приятели, както и сметките за комуналните услуги, можеха да почакат още малко. Планът ми звучеше адски просто – отивам в Шишенци, намирам златото и си оправям живота до девето коляно.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки
