„Следвай неотстъпно мечтата си и тя ще се сбъдне!“ – ни казва унгарската писателка Агнеш Месьой с историята на 16-годишния Дани, герой на книгата „На свобода!“ (изд. „Емас“, преводач: Юлия Крумова).
Дани е обикновено момче, не познава баща си и живее с майка си, справя се много добре в училище, без да е първенецът на класа, свири прекрасно на китара, фен е на „Барса“ и мечтае да си има момиче. Но обикновеното е дотук. Защото Дани има вродена аномалия и е трудно подвижен.
Животът му следва своя ежедневен, строго определен ход. Докато един ден, след скандал с майка си, момчето не се решава на отчаяна стъпка – с нейната карта си купува самолетен билет за Мюнхен, за да види баща си. След несъстоялата се среща, окрилен от новооткритите си възможности, Дани тръгва на стоп през половин Европа – в инвалидна количка и с патерици. Нищо не може да го спре по пътя му към следващата мечта: Барселона и мач на „Барса“… А и въпросът с момичето май не е неразрешим. Просто трябва да повярва в себе си.
Агнеш Месьой е сред големите имена на съвременната унгарска литература за млада публика. През 2018 г. тя получи Специалната награда на Международния съвет за детско-юношеска литература за цялостно творчество.
Предлагаме ви да прочетете откъс от романа.
0. момче с китара
Беше изключено да не го забележиш, толкова бе несръчен. Първо подпря китарата до масата. После роклята на една жена се закачи в дръжката на калъфа и на пода на ресторанта със страшен трясък тупна инструментът. Той се опита да го навре между масата и стойката за цветя, като замалко не събори една саксия.
– Унгарец – присви едва забележимо уста управителят на ресторанта, докато с механични движения поставяше в хартиено пликче Биг Мак меню.
– Китаристът ли? – попита го колегата му от втора каса, но си личеше, че отговорът изобщо не го интересува. Беше свикнал от време на време началникът му да обявява за унгарци най-различни типове и с изненадваща точност да уцелва националната принадлежност на сънародниците си. А момчето с китарата изобщо нямаше вид на никакъв. Поръчал си бе храната на английски, но тук, на летището, хората говорят предимно английски.
В това време хлапето отегчено похапваше от пържените картофки, после забеляза, че се е освободило място до един уебтерминал. Очевидно му се искаше да се добере до него: най-напред премести чантата си до клавиатурата, после едно по едно пренесе и останалите си вещи. Накрая жената от съседната маса – същата, която бе съборила калъфа на китарата му – се смили над него, помогна му да премести партакешите си на другата маса, дори му издърпа и стола.
Управителят на ресторанта си помисли, че би могъл да отиде при момчето. Да го попита има ли нужда от помощ, наред ли е всичко. Какво, по дяволите, търси тук в учебно време? А и изобщо.
– Ще ме обслужите ли най-сетне? Един чийзбургер – прекъсна мислите му двуметров мустакат германец.
– Естествено! Желаете ли меню? – попита управителят с безупречно произношение, изгладено до съвършенство по време на обучението му по германистика в Сегедския университет, после хвърли бегъл поглед на хлапето с китарата. То вече се беше задълбочило в писането, сякаш светът около него бе изчезнал.
Управителят сви рамене наум и тикна
пред мъжа червена пластмасова табла.
четири седмици по-рано
1. стълби
Дани се запъти към клуба в мазето.
– Да ти помогна ли? – скочи към него Шом, басистът, но Лила се провикна след тях от горния край на стълбището:
– По-добре помогни на мен! Мъча се с този сноп плакати, но никой не се сеща да вземе нещо от ръцете ми.
– За да ми надуеш главата с крясъците си ли? – отвърна й Шом, но светкавично се завъртя и с две скока се озова на върха на стълбището. Взе от по-малката си сестра три пакета, опаковани в кафява хартия, като не спираше възмутено да нарежда. – Нали се сещаш, като ТиЕс вчера. Аз, говедото, исках да й направя път на вратата. А тя ми се развика, че това било полова дискриминация, да съм се връщал в пещерата с допотопните си поведенчески похвати. Чу я половината училище. Да му се не види, как не потънах в земята от срам – разпалено обясняваше Шом, сякаш наоколо имаше някой, който да не е запознат с историята.
Дани напредваше бавно надолу и ухилен си представяше сцената. Страхотно е било как Тими Есени, трийсет кила с мокри дрехи, крещи на Шом, сериозно наподобяващ пещерен обитател, поне ако се вземат предвид косата му до раменете и мечешкото му телосложение. Други прилики много-много не се забелязваха, Шом беше спокоен, лежерен и обичаше да е на заден план – нещо обикновено за басистите. Вероятно затова толкова мразеше всички да го зяпат, някакво говедо ги беше снимало и след три минути снимката цъфна в Инстаграм и Фейсбук с коментари отдолу – една част се заяждаха с Шом, а друга обявяваше ТиЕс за феминацистка, трябвало й едно чукане. И това бяха по-благовъзпитаните изявления.
– Много бих искал да се държа нормално с момичетата – продължаваше тирадата си Шом, докато с Лила минаваха покрай Дани, за да слязат в миришещия на мухъл коридор на мазето. – Но половината побесняват, когато се опитам да бъда учтив. А другата, когато не съм такъв. Да му се не знае, баща ни ме е възпитал да бъда джентълмен, но и идея си нямам…
– Апропо, баща ни, с мен спокойно можеш да си учтив, аз съм ти сестра – захили се момичето. – Ако евентуално не си забелязал за последните шестнайсет години.
– Мерси, забелязах и още как. Нямам и миг спокойствие.
Лила се опита с огромен замах да отвори желязната врата на клуба, но нищо не постигна. После откри, че под бравата още виси заключеният катинар.
– Виж ти, затворено ли е? Възможно ли е още да няма никого? Дотук бяхме с точното начало! – разфуча се момичето.
– Ще изтичам до учителската за ключа. – Шом остави плакатите на бетоновия под и с широки крачки пое обратно нагоре по стълбите.
*
Дани също стигна до полутъмния коридор. Поотдалечи се от стената, където се подпираше с ръка, и прехвърли в нея една от патериците. С няколко крачки настигна Лила, заета да подритва равнодушно паднало парче мазилка.
– Проблеми? – попита тя.
Дани не отговори. Внимателно облегна на стената патериците си и свали от гърба си калъфа на китарата.
– Нищо особено – отвърна, но гласът му беше напрегнат. Продължи да говори, вероятно за да убеди сам себе си. – Шом каза, че другите кандидати не ставали за нищо. А аз знам всички парчета на Tube Rats. И осемте. И освен тях още към сто и петдесет. Това прослушване е само формалност, нали? Ще дойде някакъв авер на Флокс, който евентуално…
– Ако не изберат теб, ще видя сметката на всички превзети маймуни. С брат ми начело. Той ме накара да те убедя и сега имам чувството, че аз съм те забъркала във всичко това…
– Така си е. Сам със сигурност нямаше да се пробвам – въздъхна Дани и се облегна на варосаната някога стена.
– Споко, ти си най-добрият – погледна го най-сетне Лила и отмахна косата от лицето си. – Например, можеш да свириш, за разлика от останалите. С две думи, ти ще спечелиш.
– Ако не ги смущава, че новият им китарист ще свири солото си седнал – въздъхна момчето. – Слушай, не искам да ти е гадно, ако сгафя. Всъщност искам, разбира се! Замалко да забравя, че ти си виновна за всичко!
– Защо ти трябваше да свириш по памет онова интро! – защити се момичето.
Дани се ухили. Лила наистина се изненада доста, когато един следобед преди няколко месеца й бе изсвирил началната песен от любимия й албум. Всичко стана случайно, тогава още дори не бяха приятели. Дани беше пипнал някакъв гаден вирус, цяла седмица не бе ходил на училище и класната им ДЕЗ, Дора Ендрьоди Зентаине, прати при него Лила – тя живееше само на няколко спирки от тях – защото непременно трябваше да се подпише някакъв документ за училище. Момичето не остана във възторг от задачата си. Имаше няколко причини. Смути се, че се налага да посети момчето в инвалидната количка. Вярно, никой не се заяждаше с него, но и никой не разговаряше с него, като се изключи Милан, съседът му по чин. Освен това същия следобед очакваше първия епизод от новия сезон на поредния си сериал. Накрая все пак го изгледа у Дани, защото иначе щеше да закъснее непоправимо, тоест да пропусне първите двайсет минути. Което си е истинска драма. Епизодът свърши, тя го попита дали му е харесало, а той не посмя да си признае, че не е разбрал нищо. „Супер беше, особено музиката“ – промърмори не особено убедително, после в смущението си извади китарата и изсвири интрото. Само подсвиркваше мелодията, нямаше как да запомни японския текст, но акордите не бяха сложни, A, C, D, G. На практика четирите са достатъчни да се изсвири половината история на поп музиката. Лила – в пълно неведение по въпроса – беше направо омагьосана от изпълнението. А Дани – от успеха, с две думи, свири й на китарата още около час и половина. И когато следващия понеделник влезе в клас, вече всички знаеха, че хлапето в инвалидната количка свири адски добре и има истинска черна акустична китара „Фендер“, която може да се включи към усилвател. Оттогава вакуумът около него се разсея.
След няколко седмици някой му се сопна, защото без да иска, бе прегазил раницата с гимнастическия му екип. „Мамка му, инвалидче, да беше внимавал повече, обядът ми е вътре!“ – викна му Абел. Въздухът в стаята изведнъж се смрази, всички наблюдаваха как ще реагира Дани, а той само каза: „Извинявай, въртях колелата, нямам очи на гърба си“. И с това се приключи.
– Отказвам да допусна в бандата на братлето ми отново да се намърда някой бездарник, неспособен да изсвири и един акорд – обясняваше в това време Лила въодушевено. – Така че не се излагай, става ли?
– Става! И през ум не ми минава да се излагам, но се въздържам от големи надежди. Защото след това идва шамарът. На това, да си го кажем, съм му ял попарата – въздъхна момчето, затвори очи и опита да не мисли за предстоящите няколко часа.
„Не е кой знае колко важно“ – внушаваше си той. – Този ирландски „пиратски“ пънк не е моят стил. Момчетата са добри, наистина, имат и участия. Да си признаем, супер ще е, ако се получи. Но светът няма да свърши, ако ме изритат. Поне ще съм опитал.“
Наистина нямаше много за губене. Съучениците му едва не изпопадаха от изненада как така името му изобщо се споменава, когато се разбра, че групата на зрелостниците си търси китарист. До такава степен, че замалко да разубедят бандата, като се наканиха на прослушването да се яви целият 9А клас, при това с ръководството. Тоест с ДЕЗ, класната. Та значи, всички бяха доста въодушевени. Дори като знаеха, че Лила е подхвърлила една-две думи на брат си в полза на Дани. Тоест казала му е за уменията на момчето да свири. Шом пък веднага се запали, защото по принцип харесваше сакатия приятел на сестричката си, а и защото този приятел правеше наистина яки неща с „Фендера“ си.
„Във всеки случай ще бъде супер да вляза при Плъховете – мислеше си с все още затворени очи Дани. – Ще ми хареса.“
По краката му плъзна обичайната оловна умора. Отвори очи. Лила успешно бе стъпкала на прах парчетата паднала мазилка и сега се беше заела да строи къщичка от увитите с опаковъчна хартия снопове плакати. После най-сетне се появиха и другите: групата „Tube Rats“, няколко неуморни фена и три нови момчета с китари.
„Ето ги значи враговете“ – изгледа ги Дани. Познаваше по физиономия две от момчетата: бяха единайсетокласници, учеха тук, в гимназия „Кьорьоши“, с единия се бе срещал навремето и в музикалната школа. Никога не беше виждал третия. Той тъкмо се кикотеше гръмогласно на някаква шега, започна да ръкомаха широко и да обяснява нещо на Флокс и на приятелката му. В един момент разкопчаните ръкави на карираната му риза се плъзнаха нагоре и се оказа, че ръцете му са в татуировки до лактите. Но ръководителят на групата не му обърна особено внимание. Пристъпи към облегнатия на стената Дани.
– Значи, ти си гениалният съученик на сестрата на Шом – подаде му ръка той.
– Чак пък гениален – изчерви се момчето и за да стисне ръката му, пусна едната си патерица. Тя, естествено, се наклони и падна шумно върху бетона. – Все пак мога да свиря едно-друго.
– Е, ще видим! – подхвърли Флокс и докато Шом се пипкаше с катинара, се обърна към другите. – Страшно изоставаме, добре ще е всички да сме готови за две минути. Разполагаме с два часа. Да побързаме, господа!
Най-сетне Шом се справи с катинара. Групата и свитата й влязоха в тъмната стая на клуба.
Лила скочи към Дани, за да вдигне падналата патерица, но момчето я изпревари.
– В моменти на проблясъци на мъдрост майка ми твърди, че каквото има да става, ще стане. С други думи, споко! – ухили се той широко на момичето и последва музикантите.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
