Какво е свободата? Дали свободата е условие на самото съществуване, или тя е, напротив, единствено негов утопичен хоризонт? Ако свободата е условие на съществуването, то можем ли изобщо да я познаем, и как?
Първият том на „Свобода въпреки всичко“ от Боян Манчев (изд. „Metheor“), наречен „Свръхкритика и модална онтология“, разглежда хипотетичните модални основания на трансценденталната философия, като си поставя за цел да ги мобилизира свръхкритически по посока на една онтология на необходимия свят, с която се разтваря хоризонта на втория том на книгата.
На основата на един свръхкритически прочит на Кантовата „Критика на чистия разум“, съсредоточен върху парадокса на свободата у Имануел Кант, Боян Манчев си поставя за цел да отстоява идеята за свобода като онтологическо условие на съществуването и същевременно като необходима модалност на философското действие.
Прочетете откъс от книгата при нас.
За един онтологически оптимизъм. Заключение
Ето така бихме преодолели заедно със самия Кант бездната, която дели ранния Кантов опит върху оптимизма[1] и радикалната идея за трансцендентална свобода. Това може да стане единствено преобръщайки тезата за свободата и правейки я основание на един онтологически оптимизъм. Най-добрият от всички светове е светът, който има иманентен принцип, движещ го към необходимост. Този иманентен модален принцип е собствената му почти чудодейна вътрешна динамика, неговото повече-от-едно, клинаменът на чудото на повече–от–това–което–е. „Чудото“ на повече–от–това–което–е се нарича свобода: свободата, иманентна на самото съществуване. Така иманентният принцип на света, хипотетичният „най-добър от възможните светове“, е принципът на необходимостта на свободата. Безусловното условие, което е разширяваща се динамика. Принципът на необходимия свят е иманентният модален прицел на безусловното условие на свободата.
Да повторим: „Всяко екзистенциално положение е синтетично.“[2] Но в такъв случай, можем да заключим,
(Т:) Всяко утвърждаване на съществуване е синтетично. Безусловното като свобода е безусловността на възможността за разширение и трансформация за безкрайната редица на явленията. Същевременно, срезът на потенциално безкрайната редица трябва да е възможен: той не е нито прекратяване, нито край, а устояване на спонтанността в собственото си условие. Устояването на метаморфозата на събитието като събитие на метаморфозата: това е принципът на модалната онтология, към който този анализ неизбежно ни приближава. Устояването на спонтанността в собственото си условие не е тавтологията на безусловната необходимост, както я дефинира неосхоластическата догматика. То е удържането на актуалността на потенцията, която разширява самата актуалност на редицата.
(Т:) Това устояване на спонтанността в собственото й условие, което я енергизира модално, ще наречем справедливост. Справедливостта е иманентно склонение, „срез“ на свободата.
Да предположим: безусловната необходимост на справедливостта е основанието на удържането на догматичния остатък в трансценденталната философия, който е и причината на метатрансценденталната субрепция. Ето откъде идва хипостазата на безусловното съществуване под формата на идеята за бог. Същата тази безусловна необходимост обаче ще ексцедира собствената си хипостаза неудържимо по посока на един нов закон: моралният закон, или законът на свободата. Ето защо трансценденталният обрат на Кант е ключов за философията на свободата.
Хоризонт на необходимия свят: свобода
Онтологията на необходимия свят е регулатив на съществуването: волевата метафизика на Кант утвърждава преди Шопенхауер идеята за достойно съществуване, противопоставена справедливо и красноречиво век и половина по-късно на виталистката идея за „чистия живот“ [das blosse Leben] от Валтер Бенямин в неговата „Критика на насилието“. Така, парадоксално, интензивният онтологически заряд на Критиките ще бъде продължен от Шопенхауер и Ницше, но с преобърнат знак, не като иманентния регулативен принцип на справедливостта, а като иманентен принцип на властта. Кант-Ницше в противовес на Лайбниц-Бергсон.
Именно в този хоризонт – хоризонтът на необходимия свят – става възможно описаното в края на Първа глава отцепване на онтологическата възможност на свободата. За да разчупим аргументивния кръг по вертикала, преобразувайки го в спирала, нека тук, в заключение на Първия том на „Свобода въпреки всичко“, повторим и вече приведения цитат от Първата Критика:
„Въпреки че последното [т.е. един „идеален“ свободен и справедлив свят – най-добрият от възможните свето- ве; бележката моя, Б.М.] никога не може да се осъществи, все пак е напълно правилна идеята, която издига този maximum като първообраз, за да приближава според него законодателството на хората все повече към възможно най-голямото съвършенство. Защото коя може да бъде най-висшата степен, на която човечеството трябва да спре, и колко голяма може значи да бъде пропастта, която необходимо остава между идеята и нейното осъществяване, никой не може и не трябва да определя тъкмо затова, защото се касае за свобода, която може да надхвърли всяка посочена граница.“ (А317 / В374, с. 330-331)
Свобода, която може да надхвърли всяка посочена граница. Вече знаем: тази появила се мимоходом формула изразява ни повече, ни по-малко потенцията за конститутивен прескок на свободата, нейната ексцесивна превъзмогваща необходимост. Модален прескок по посока на необходимия свят. Свободата – безпределна, безусловна, надмогваща, е същностно апейронична (тоест безпределна, безгранична, α-πεῖρα : ἀπείρων); тя трябва да надхвърли всяка граница.
Ето как Кант устоява с Платон, преобръщайки го, тоест радикализирайки го аподиктически – преобразувайки статичния максимум на света на идеите в динамично изискване на необходимия свят: светът на Свободата. Кант устоява в оптимизма на идеята за необходимо свободния и справедлив свят. Така Платон е „склонèн“ чрез Епикур. Или по-скоро, Епикуровата енергия действа тук като мо-далния клинамен на Платоновата онтологическа траектория. Ако „няма необходимост да се живее под властта на необходимостта“, то то е именно защото необходимото, безусловно условие на съществуването е свободата.
Ето защо,
Вторият том на „Свобода въпреки всичко“ ще бъде посветен на онтологията на необходимия свят.
[1] Вж. Имануел Кант, „Опит за някои разсъждения върху оптимизма“, В: Имануел Кант, „Кратки метафизически съчинения“, цит. съч., с. 31-41.
[2] Имануел Кант, „Какъв напредък…?“, Бележки в полето, цит. съч., с. 197-198.
