„Котаракът на Рей Бредбъри“ от Кольо Николов (изд. „Жанет 45“) е силно автобиографична и болезнено лична книга. Тя проследява перипетиите на семейството му след преместването им в Лос Анджелис, преживяванията и срещите на писателя с куп незабравими и живописни герои по време на няколкото работи, които сменя, – нископлатени и на смени, типично за един емигрант, чието богатство и опит са единствено спомените и един малък език, – трудните дни на боледуването и смъртта на съпругата му, актрисата Виолета Павлова, както и срещите му с Рей Бредбъри, с когото Кольо Николов има щастието да общува в последните години на легендата.
Спомените в този своеобразен роман в разкази обаче не са само от американските преживелици на писателя – неизбежно, те се връщат и към оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онези години, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди.
Прочетете откъс от книгата при нас.
***
„ДРЕМЕШ ЛИ, РЕЙ? ДРЕМЕ…“
Нощната ми смяна свършваше в пет сутринта. Прибирах се бързо у дома, свалях обувките и лягах да погледам телевизия, докато Ник ставаше и започваше да се приготвя за училище. И понеже не исках да се лашка цели осем мили с автобуса на магнитната програма, сънен – не сънен, ставах да го закарам, а следобед и да го прибера. На американеца не му пука, ако ще и детето му да се лашка три часа в специалния автобус. Но не и на нашенеца, нали?
Често децата имаха репетиция или извънредни часове и аз, за да убия времето, обикалях безсмислено по околните заспали улички или отивах да напазарувам в близкия супермаркет. А той беше съвсем до къщата на Рей Бредбъри. И си виках: защо да не го навестя? Имах навика да прескачам там, малко като по времето, когато отивах на гости у Радой Ралин. Е, не беше шумен и енергичен като него, особено след тежката болест, даже си падаше малко темерут, но се радваше да ме види – поне така си мислех.
Звъня на вратата. Показва се жена му.
– Здравейте, госпожо Маги!
– Здрасти, Ник! Не знам… Дремеш ли, Рей? – провиква се и наостря уши. – Дреме…
– Е, ще дойда друг път.
– Както искаш, Ник – казва понякога. Но друг път ме прекъсва:
– Влез, влез, така и така си дошъл.
Черният котарак се припича на плочките пред гаража и не помръдва, камо ли да скочи на рамото ми.
– Много го мързи напоследък…
– Кого? Рей?
– Хали.
– Хали?
– Котарака. По едно време гледах двайсет и две котки, а Рей си има само един любимец, кръстен е на Хелоуин. Обичаше да прави големи партита на този ден.
Влизаме тихо в малка стая без прозорци. Стар черно-бял телевизор проблясва в тъмнината, едва-едва се чуват гласове, като от вдън земя, дето викат бабите на село. Ако сте забелязали, старите хора имат стари телевизори. И стари радиоапарати. Телевизорът на Радой беше точно като на Рей. Е, нашият българин имаше и стар телефункен, от който почнал да слуша новините на Би Би Си още по време на войната…
Рей седи в инвалидна количка и спи. Нищо, че според Маги дреме.
– Сега ще се върна…
(Върху циментовия парапет отвън дими цигара.) Връща се с кафе и бутилка френско мерло.
– Имам и мартини.
Отказвам учтиво:
– Ако опитам кафето, няма как да поспя привечер. А и шофирам…
Маги си сипва малко вино.
– Рей? Дремеш ли, Рей? Дреме… Дреме ли така, не вдигам шум и чета. Както виждаш, целите стени са с книги. Хиляди… Не само негови издания. Имам и много мои на френски, испански и италиански. Любимият ми автор е Пруст.
– Не Рей Бредбъри?
– Мислила ли съм, когато видях за пръв път този непохватен младеж, че един ден ще бъде издаван в цял свят, наравно с Шекспир?
– Как се запознахте? Чел съм нещо за някакъв магазин…
– Баща ми беше богат, имаше много ресторанти, а аз, единствената му дъщеря, станах продавачка в книжарница. Та един ден идва някакъв младеж, облечен в тренчкот, в най-голямата жега. Помислихме го за крадеца, който беше обрал магазин наскоро. Смяхме се много, той ме покани на кафе и така започна всичко. Обичахме да ходим по ресторанти и партита. Оженихме се, Рей хареса много моята къща и ето – живеем тука близо половин век. Тогава, през четиридесет и седма, ставах по тъмно и пресичах целия Ел Ей до моята работа, а Рей седеше в къщи и пишеше.
– Ако не беше тя, моите книги нямаше да бъдат написани – чуваме гласа на Рей и нито дума повече. Седи си в количката със затворени очи, все по неговите любими къси панталони и бяла найлонова риза с твърда яка.
– Рей! – Маги се надига от стола. – Рей! Дремеш ли, Рей? Дреме…
Има право на почивка, мисля си, той е написал вече всичко, което може да напише човек. И в същото време виждах сведената му над някой ръкопис глава зад прозореца, без да ме забележи, преди да почукам или натисна звънеца. Често слизах назад по стълбите. Нека си работи. Няма нищо по-хубаво от написания разказ, но не преди да се оглади и да се претегли всяка дума. Виждам го като работник с шлайф, седнал в инвалидната количка по къси панталони, с леко разръфана риза, пред огромния черно-бял телевизор, и всяка негова дума избухва, облак в небесата, като кратката ни въздишка на земята. Заспи ли после или задреме, бездарниците ще нахълтат в оставения златен вакуум и ще го изгълтат като вино от глухарчета.
Телевизорът жужи отчаяно, а създава тишина. Маги издърпва от ръката ми жълтия плик, с който не се разделям никога. Нещо като куфарчето на президента с тайния код за ядрената бомба. Вътре има снимки на Ник със защипана биографична бележка. Раздавам ги при всеки подходящ случай, а когато срещна някой известен актьор или актриса, карам ги да се подписват в бялото поле около лицето му.
– Остави няколко. Ще го накарам – Маги кима към мъжа си – да звънне тук-таме, но не се надявай. Колко пъти съм го молила да се обади за… – споменава някакво име на внучка или правнучка, не знам точно – и тя иска да стане актриса…
Поставя снимка на Ник върху масичката пред количката и я погалва, притиска я нежно; нищо повече не ми трябва, за да обикна тази жена като майка.
– Майка му защо не идва? Сигурно работи.
– О, да. Много е заета.
Как да ѝ обясня с бедния си английски за жестоката криза на жена ми. Лекар след лекар, линейка след линейка, болница след болница. Малко ли ѝ е на Маги нейния Рей след инсулта…
– В България беше актриса. Има дванайсет филма. Някой път ще донеса нейни снимки. И касети. А Ник го чакахме цели четиринайсет години…
– От кога сте женени?
– Повече от трийсет.
– Ние от петдесет. Рей, дремеш ли, Рей? Дреме…
Останал на черно-бели линии, телевизорът жужи.
– Ник, дремеш ли, Ник? Дремеш…
Скачам прав.
– Направо съм заспал. Трябва да тичам.
Рей дреме или спи. Тръгвам в полумрака, докосвам нещо нежно като кадифе, и вече на външната врата виждам букет с червени рози.
– Градината ми е пълна с тях. За жена ти…
Иска ми се да прегърна милата старица, но тя вече е запалила цигара, държи я перпендикулярно, с маниера на филмова звезда.
– Пак да дойдеш! – вика, докато се спускам по няколкото стъпала към плочника пред гаража. – Рей, ти ли извика? – Ослушва се. – Дремеш ли, Рей? Дреме…
Котаракът Хали е заспал на слънце. Само изсвистява при споменаването на стопанина му.
– Дремеш ли, Хали?
На Хали не му дреме за нищо.
И продължава да мърка ли, да хърка ли…
А моят ден ще започне в десет вечерта.
Няма хъркане, няма мъркане!
До пет сутринта.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
