„Болка“ (изд. „Жанет 45„, преводач: Наташа Колевска-Куртева) среща за втори път българските читатели с израелската писателка Цруя Шалев, автор на „Любовен живот“. В тази книга тя не просто е изтъкала една версия на вечната дилема между сърцето и разума. Този завладяващ роман, който се носи между страданието и благодатта, е също така блестящо наблюдение за превъзходството на миналото над настоящето. Той отеква като своеобразна алегория на Израел, на неговите трескави деца, техния дълг и тяхната орис.
Предлагаме ви да прочетете откъс от романа при нас.
Нейните учителки винаги са уморени, особено сутрин на първия учителски съвет. Прозяват се, дремят, провесили носове като малки птиченца с рошава перушина, каквито са всъщност. Някои пият кафе след кафе, за да се разсънят, други се тъпчат лакомо. До обяд чертите на лицата им се наместват, но рано сутрин на една сякаш ѝ е паднало окото, на друга ѝ виси челюстта. Колкото са по-млади, толкова са по-уморени.
И тя е била като тях, въпреки че сега ѝ е трудно да си спомни защо. Колко напразни усилия и в името на какво? Бебетата, които сега ви будят нощем, за нула време ще се превърнат в гневни младежи и тези апартаменти, които се стараете да наредите красиво, ще станат за тях затвор, семей ството, за което полагате толкова усилия да го създадете и съхраните, ще се превърне за тях в тежко бреме и което е още по-лошо, за вас също. Мъжът, за когото жертвате времето си само и само да завърши следването или да напредне в кариерата, най -късно до двайсет години ще ви напусне и ще се ожени за по-млада жена или ако не ви напусне, ще остарее и ще се превърне в неблагодарен мърморко, а вие ще мечтаете за по-различен живот, който някои от вас може би ще се опитат да реализират, но малко ще получат втори шанс, пък и не е казано, че дори да го получат, той непременно ще е по-добър от първия.
Ей , момичета, би искала да им каже Ирис, докато те се настаняват около голямата овална маса в кабинета ѝ , и аз съм била млада, и аз съм била уморена, нещо, което сега, като се връщам мислено назад, ми се вижда напълно неoправдано. Ние не спираме да се проваляме в опитите си да видим докъде можем да се справим и колко можем да поемем, още едно дете, още една работа, още един кредит, смешни копия на Сизиф, такива сме ние! Може би за тези неща трябва да си поговорим, скъпи мои посестрими, а не за проблемите на дисциплината, нито за новия мултикултурен проект, който да осъществим. Да, нека тази сутрин, както сте насядали по столовете около мен, отпаднали и с помътнели погледи, нека да поговорим по-скоро за безсмислието на женския труд,
който, разбира се, е равен с този на мъжете, но само по принцип, а в крайна сметка е много по-незабележим, „да те изчакаме ли, Шарон, какво има?“, пита тя една от учителките, която шепне трескаво по мобилния си телефон и като свършва разговора, им обяснява, че малката ѝ дъщеря, на годинка, не спира да боледува откакто е тръгнала на ясли, „принудена съм постоянно да я оставям вкъщи с майка ми, а тя вече не
издържа“.
– В началото е така, но след няколко месеца ще добие имунитет – успокоява я Ирис с окуражителна усмивка, странно е, като си помисли, че сега тя е най-възрастната и
най-опитната сред тях, тя, която винаги е била най -малката, най -младата майка в детската градина, най -младата директорка на училище. Първите години беше дори най -младата сред колегите си, но ето че нещата се обърнаха и сега само секретарката и училищната психоложка са по-възрастни от нея… да, остаряла е и доказателството е, че той не я позна.
Когато учителките напускат кабинета ѝ , оставяйки след себе си обичай ната почти осезаема глъч, смесица от оплаквания и надежди, Ирис отмята глава назад върху стола и изпуска лека въздишка на облекчение. Беше успяла да проведе събранието, като че ли нищо не се е случило, като че ли не го вижда постоянно пред очите си, с бялата му престилка и бялата брада, същински сатана. Не, няма да му позволи да унищожи всичко, което е съградила след раздялата им.
Наистина ли беше опитвал да я види отново? Изтощена от усилието, тя става и с мъка се запътва към секретарката в съседния кабинет: „Офра, да имате някакво болкоуспокояващо, че аз приключих запасите си за днес?“ Вярната ѝ секретарка подава кутийка с хапчета, придружена с тревожен поглед:
– Какво ще правите, не може да продължавате така, не е възможно да няма някакво решение!
– Защо да не е възможно? – повтаря тя въпроса и се засмива. – Какво, да не би всички проблеми да имат решения?
Де да можеше светът да е устроен така! Човек просто трябва да свикне – взима чаша вода и с леко накуцване се връща в кабинета си, почти цялото ѝ бюро е облепено с жълти залепващи се листчета, всяко с определена задача, да насрочи дата за обучение по гражданска защита, да получи субсидия от общината за екскурзията на учениците, да уреди среща с родителите, които заплашват, че ще изтеглят децата си от училището, да намери нова чистачка на мястото на току-що напусналата въпреки обещанието да остане до края на учебната година, да изпрати мейл за организирането на прием за шабат под надслов „Да живеем заедно“ с участието на учениците от горните класове, да разискват по темата „Езикът – мост между културите“, да напише седмичното си експозе, да финализира принципно дискусията за бюлетина и плюс всичко това ежедневните задачи, записани върху огромния календар, който заема почти цялата дясна стена.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
