Увлекателна и майсторски разказана, „Къщата в лазурното море“ от Т. Дж. Клун (изд. „Студио Артлайн“, преводач: Десислава Сивилова) описва разтърсващо преживяване: да откриеш неподозирано семейство на неочаквано място… и да си дадеш сметка, че това семейство е и твое.
Лин Бейкър си живее кротко и уединено. Четиридесетгодишен, той дели миниатюрната си къща с вироглава котка и стари грамофонни плочи. Като социален работник в Службата за контрол над магическата младеж, задълженията му са да следи за добруването на децата, настанени в общински сиропиталища.
Неочаквано привикан от Най-висшето ръководство, Лин получава чудновато и строго секретно назначение – да отпътува за сиропиталището на остров Марсий, обитавано от шест опасни деца: гном, нимфа, двукрако драконче, неопределимо зелено желе, померан-превръщач и Антихристът. Лин трябва да се пребори със страховете си и да установи дали те не са на път да докарат свършека на света.
Прочетете откъс от романа при нас.
Повечето деца вече седяха на масата. Чонси беше по средата, а Фий и Талия от двете му страни. Срещу тях беше Теодор (който се покатери на стола пред чинията без прибори) и госпожица Чапълуайт. До нея имаше празен стол, а после Сал. Той се извърна към Лин, откри, че го наблюдават, и бързо се обърна със сведена глава и зачопли покривката.
Господин Парнас седна на едната къса страна.
В такъв случай другият край оставаше единственото свободно място, защото Лин нямаше как да седне до Сал. Иначе горкото момче сигурно нямаше да хапне и хапка.
Никой не проговори, когато се приближи. Издърпа стола, при което краката му остъргаха пода. Той направи гримаса, прочисти гърлото си и седна. Щеше му се Боби все още да пееше, за да разсее неловката атмосфера, но никъде не се виждаше грамофон.
Разгъна платнената кърпа до чинията си и я опъна в скута си.
Всички го зяпаха.
Той се размърда на стола си.
Изведнъж Луси се озова до него, при което Лин подскочи на стола си.
– О, божичко – промълви.
– Господин Бейкър – учтиво поде Луси. – Да ти донеса ли нещо за пиене? Може би сок? Чай? – Той се наведе напред и снижи глас. – Кръвта на бебе, родено на гробище по пълнолуние?
– Луси – предупреди господин Парнас.
Луси се втренчи в Лин.
– Каквото поискаш, мога да ти го дам – прошепна.
Лин се закашля.
– Вода. Вода е достатъчно.
– Вода, пристига веднага! – Той посегна и грабна празната чаша, оставена до чинията на Лин. Занесе я до мивката и се качи на столчето си. Изплези език в старанието да се съсредоточи (през дупката, където са били двата му предни зъба), и завъртя кранчето. Когато чашата се напълни, я хвана с две ръце, докато слизаше от столчето. Не разля почти нито капка, когато я подаде на Лин.
– Ето – каза. – Заповядай! И дори не ми хрумва да осъдя душата ти на вечни мъки или нещо такова!
– Благодаря – промълви Лин. – Много мило от твоя страна.
Луси се засмя – звук, който Лин беше сигурен, че ще го преследва до края на живота му – преди да седне на последния свободен стол. Сал му го издърпа. На стола имаше допълнителна седалка. Луси се намести отгоре и Сал бутна стола обратно към масата, без да вдига поглед.
Господин Парнас се усмихна на децата.
– Чудесно. Както всички знаете, макар че някой се опита да скрие пристигането му от мен, имаме гост.
Луси се прегърби съвсем леко на седалката си.
– Господин Бейкър е тук, за да се увери, че всички сте здрави и доволни – продължи господин Парнас. – Искам да се отнасяте с него, както с мен и госпожица Чапълуайт. Което значи, с уважение. Ако разбера, че някой от вас е направил нещо… неудачно, ще изгубите привилегиите си. Ясен ли съм?
Децата кимнаха, включително Теодор.
– Добре – каза господин Парнас с лека усмивка. – А сега, преди да започнем да се храним: едно нещо, което научихте днес. Фий?
– Научих се как да правя короната по-гъста – каза Фий. – Нужна беше сериозна концентрация, но успях.
– Прекрасно. Знаех, че ще се справиш. Чонси?
Очните му ябълки се сблъскаха.
– Вече мога да разопаковам багаж съвсем сам! И получих бакшиш!
– Колко впечатляващо. Съмнявам се друг багаж да е бил толкова добре разопакован. Талия, ако обичаш.
Талия поглади брадата си.
– Ако застана съвсем неподвижно, непознатите ме мислят за статуя.
Лин се задави.
– Изумително – каза господин Парнас с пламъче в очите. – Теодор?
Той записука и заръмжа, опрял глава в ръба на масата.
Всички се засмяха.
Тоест всички освен Лин, защото не беше сигурен какво точно е станало.
– Научил е, че копчетата са най-хубавото нещо на света – преведе госпожица Чапълуайт на Лин, поглеждайки любящо Теодор. – А аз научих, че все още съдя за хората по външния им вид, макар че би трябвало да съм поумняла.
Лин знаеше за кого се отнасят тези думи. Реши, че това е най-близкото до извинение, което някога щеше да получи от нея.
– Понякога – отбеляза господин Парнас, – предразсъдъците повлияват на мислите ни, когато най-малко очакваме. Ако съзнаваме това и се учим от него, можем да станем по-добри хора. Луси?
Лин усети как гърлото му пресъхва. Посегна към чашата си с вода.
Луси вдигна очи към тавана и изрече с равен глас:
– Аз научих, че съм носителят на смъртта и унищожителят на светове.
Лин изплю вода на масата пред себе си.
Всички бавно се извърнаха, за да го зяпнат отново.
– Прощавайте – каза бързо. Взе кърпата от скута си и избърса чинията. – Влезе ми в кривото гърло.
– Действително – каза господин Парнас. – Като че ли това беше и целта. Луси? Да опитаме отново?
Луси въздъхна.
– Отново научих, че не съм просто сбор от различните ми части.
– Разбира се. Повече си. Сал?
Сал хвърли поглед на Лин, после се втренчи в масата. Устните му помръднаха, но Лин не разбра какво казва.
Нито пък господин Парнас, или поне така изглеждаше.
– По-високо, ако обичаш. За да те чуем.
Сал прегърби рамене.
– Научих, че все още се плаша от хора, които не познавам.
Господин Парнас се протегна и стисна ръката му.
– И в това няма нищо лошо. Защото дори най-смелите хора се боят понякога, само не трябва да се оставяме страхът да ни завладее изцяло.
Сал кимна, но не вдигна глава.
Господин Парнас се облегна на стола си и погледна към Лин в другия край на масата.
– Колкото до мен, научих, че даровете приемат всякакви форми и размери, и ни спохождат, когато най-малко очакваме. Господин Бейкър? А вие какво научихте днес?
Лин се размърда на стола си.
– О, не мисля, че трябва… Тук съм да наблюдавам… Не би било редно да…
– Моля, господин Бейкър? – примлясна Чонси, а пипалото му се плъзна по масата, като вендузите залепваха за покривката и я набръчкваха. – Просто трябва да споделиш.
– Да, господин Бейкър – каза Луси със същия безизразен тон. – Определено трябва. Не ми се мисли какво би станало иначе. Ами, може да докараш нашествие от скакалци. Не би искал, нали?
Лин усети как кръвта се оттегля от лицето му.
– Деца – каза господин Парнас, докато госпожица Чапълуайт прикриваше усмивката си. – Оставете го да говори. И, Луси, говорихме за нашествието от скакалци. Позволено ти е само под надзор. Господин Бейкър?
Изгледаха го очаквателно.
Явно нямаше да се измъкне. Каза първото, което му дойде наум.
– Аз… научих, че по света има неща, които надхвърлят въображението.
– Неща? – каза Талия, присвивайки очи. – И какви биха могли да са тези „неща“?
– Океанът – отвърна бързо Лин. – Да, океанът. Никога досега не го бях виждал. А винаги съм искал. Той… по-голям е, отколкото си го представях.
– О – каза Талия. – Колко… скучно. Вече може ли да ядем? Умирам от глад.
– Да – каза господин Парнас, без да откъсва поглед от Лин. – Разбира се. Заслужили сте си го.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
