Време за четене: 13 минути

Кой иска да живее в град, където се налага да носи очила, за да не ослепее? И кой иска да е чист и спретнат и съвършено послушен през цялото време? Вайълет от „Град на име Съвършенство“ от Хелена Дъган (изд. „Orange books“, преводач Диляна Георгиева) бързо разбира, че тук се случва нещо странно: все чува шумове вечер, майка ѝ се държи непривично, а баща ѝ изчезва. Когато се запознава с Момче, открива, че баща ѝ не е единственият похитен… и че загадъчните стражи пазят една съвършено зловеща тайна!

Прочетете как преминава първият учебен ден на Вайълет в това странно и подозрително място!

Глава 6

Училищни правила

След една неспокойна нощ под юргана на следващата сутрин Вайълет се събуди рано и слезе на долния етаж да закуси. Баща ѝ дремеше на масата в кухнята, приведен над някакви документи. Когато тя влезе, се изправи припряно и си събра записките.

– Рано си станала, рожбо – рече той, като едва не събори чашата с изстиналия си чай.

– Не можах да спя – отвърна тя. Не каза много, но почувства облекчение отново да му говори след толкова дълго мълчание.

– И аз – усмихна се сърдечно Юджийн.

– Какво правиш? – попита Вайълет.

– Просто работно проучване – отговори той и прибра документите си под бележника.

– За братята Арчър ли?

Той кимна и бутна стола си назад.

– Искаш ли овесени ядки, рожбо?

– Тате – попита Вайълет, – ти харесваш ли братята Арчър?

– Разбира се, рожбо. Те са ми началници.

– Ами просто има нещо странно в тях и в това място. Не мислиш ли, че мама се държи малко особено?

– Вайълет, не говори така за майка си. Заради стреса от преместването е. Не харесваш града още откакто сме пристигнали. Дай му шанс – отсече той.

За по-малко от ден тя за втори път долови гняв в гласа му. Какво им ставаше на възрастните? Снощи говореше така, сякаш и той не е убеден за този град.

– Татко, тук е ужасно, мразя това място! Въобще не исках да идвам. Ти ни накара! – изръмжа тя и изхвърча бясна от стаята.

– Вайълет, веднага се върни тук!

Тонът му беше ужасяващ и макар да искаше да е смела и да се махне, тя се обърна и застана до вратата.

– Да не си посмяла отново да ми говориш така. Опитвам се да изградя живота ни в този град. Знам, че на твоята възраст е трудно да се местиш, но трябва да му дадеш шанс.

– На моята възраст! Не съм бебе. И вече дадох шанс на Съвършенство, но не ми харесва. МРАЗЯ го! Нямам приятели и двамата с мама се държите странно. А снощи не можах да заспя, защото имаше някого в стаята ми. Даже не възнамерявах да ти казвам, защото знаех, че няма да ми повярваш.

– Как така е имало някого в стаята ти?

Баща ѝ изглеждаше притеснен.

– Чух глас, тате. Беше на момче, говореше ми нещо.

– Вайълет, въображението ти пак ти играе номера. Къщата е нова. Виж, рожбо, всички се опитваме да свикнем с това място. Днес ще завържеш много нови приятелства в училище и скоро напълно ще забравиш за този спор.

– Не, татко, няма. Ти никога не ме слушаш. По-добре въобще да не бях започвала отново да ти говоря! – извика Вайълет и избяга от кухнята.

Този път не се обърна, въпреки че баща ѝ я викаше. Хукна нагоре по стълбите, затръшна вратата и се хвърли на леглото.

Баща ѝ се суетеше известно време долу в кухнята, а после входната врата се хлопна, колата заръмжа и той изчезна.

Вайълет заплака на леглото достатъчно силно, че майка ѝ да я чуе. Искаше тя да я прегърне и да ѝ прошепне, че всичко ще се оправи, както правеше, преди да дойдат в Съвършенство. Но майка ѝ така и не се появи и Вайълет се приготви сама за първия си ден в училище.

От края на леглото ѝ висяха сива пола, риза и пуловер – униформата на местното училище. Тя се облече, седна на кувертюрата и придърпа нагоре сивите си чорапи, преди да нахлузи лъснатите черни обувки. Приближи се до огледалото и въздъхна. Беше безцветна.

Майка ѝ я беше предупредила да се среше и в опит да разведри малко външния си вид, Вайълет извади от чекмеджето няколко големи кадифени ластика в лилаво, розово и жълто, среса косата си възможно най-прилежно и я върза, а после се върна на долния етаж.

– Вайълет, да не би да се караше с баща си тази сутрин? – попита я майка ѝ, щом влезе в кухнята при нея.

– Не – отвърна Вайълет с плачлив глас.

– Всичко наред ли е, скъпа?

Тя вдигна зачервените си очи и срещна погледа на майка си.

– Добре съм.

– О, хубаво – усмихна се майка ѝ, без нищо да забележи. – Приготвих ти сандвичи с шунка и кексче за обяд. А сега си среши косата, Вайълет, не искам да изглеждаш немарлива пред останалите майки.

– Но аз вече я сресах!

Майка ѝ зацъка с език, после взе четката от перваза и се захвана да дърпа косата на Вайълет. Очите на момичето пак се насълзиха, когато тя измъкна шарените ластици и ги замени с един-единствен сив.

Вървяха мълчаливо по улица „Разкош“, минаха покрай Панаира на оптичните изделия на братята Арчър, по улица „Едуард“, а после свиха надясно към училището. Улицата се изкачваше леко нагоре и Вайълет се задъха, докато следваше ритмичната походка на майка си.

Скоро спряха пред голяма сива каменна сграда, разположена леко встрани от пътя. Покривът на училището имаше два заострени върха, напомнящи на шапките на две вещици. Входната врата също беше заострена и висока и придаваше на сградата по-скоро вид на църква, отколкото на училище. Вайълет потрепери.

На игралната площадка имаше куп деца, които чакаха в права редица звънецът да удари. Всяко дете беше облечено безупречно в същата сива униформа. Никой не говореше, но някои от хлапетата се усмихнаха любезно на Вайълет, като ги подминаваше.

– Виждаш ли – прошепна майка ѝ, щом прекрачиха прага на внушителната врата и влязоха в коридора, – тук ще си намериш страхотни приятели. А приятелите са всичко!

Насочиха ги към кабинета на директора и след като се представиха официално и набързо, Вайълет се сбогува с майка си и последва директора до класната си стая.

Изправи се неспокойно пред класа си, докато изтупаният директор шепнеше нещо на новата ѝ учителка. В предишното ѝ училище, ако учителят се разсееше и за миг, със съучениците ѝ започваха да си говорят, да си разменят бележки, а понякога дори да си сменят местата. Тук не беше така – учениците седяха мълчаливо. Дори не се усмихваха.

Учителката, госпожа Муди, беше ниска, закръглена и древна. Носеше обичайните очила със златни рамки, синя пола, червена жилетка и бяла риза. Притежаваше блясъка на Съвършенство.

– Скъпа Вайълет – каза тя, щом директорът си тръгна, – седни. Има едно свободно място отзад.

Вайълет се отправи към дъното на стаята и се настани между момиче с коса, вързана на две опашки, и къдраво момче. И двамата ѝ се усмихнаха, докато сядаше.

– Сега, ученици, поздравете Вайълет.

– Здравей, Вайълет – изпълниха заръката децата.

Вайълет се изчерви. След това госпожа Муди я помоли да се изправи и да разкаже на останалите за живота си, преди да дойде в Съвършенство. Всички я слушаха. Никой не си дъвчеше молива, не приказваше и не се въртеше. Когато приключи, учителката възложи задачи на класа и отиде при Вайълет, за да поговорят.

– Скъпа – прошепна тя, – тук имаме някои тестове, които всеки нов ученик трябва да попълни, за да преценим къде ще му е най-добре.

– Какво искате да кажете? – попита Вайълет. На нея никъде не ѝ беше добре.

– Нищо притеснително. Просто обичаме да преценяваме всичките си ученици. Да видим какво ниво си достигнала и дали имат някакви дефекти – така де, проблеми, за които трябва да знаем.

– О, не, госпожо Муди, нямам никакви проблеми – усмихна се Вайълет възможно най-любезно.

– Нямам предвид какви да е проблеми, скъпа. Просто в това училище се стремим да създаваме съвършени ученици. А не всички деца, които идват при нас, са съвършени от самото начало. Вземи например Майкъл – рече учителката, сочейки към русоляво момче, потънало в задачите по математика. – Той беше доста неспокоен, когато дойде, не заставаше кротко и за миг, но набързо изгладихме нещата и сега е образцово съвършен.

– О, аз мога да седя кротко – настоя Вайълет, която вече не харесваше тона на новата си учителка.

– Сигурна съм, скъпа Вайълет, но съществуват какви ли не дефекти, които измъчват нашите ученици. Имало е деца, които си измисляха истории, някои си драскаха по цял ден, други като Майкъл не ги свърташе на едно място. Списъкът е дълъг. Ти може и да нямаш никакви проблеми, скъпа, но все пак трябва да го разберем. Ето, отнема много малко време.

Госпожа Муди светкавично сложи лист хартия на чина на Вайълет и ѝ подаде молив. Вайълет погледна молива, а после и учителката, която се усмихваше и кимаше.

– Вземи го, скъпа.

Вайълет посегна и взе молива.

– А, левичарка. И аз така си мислех.

Учителката се отдалечи, като цъкаше с език. Обърканата Вайълет сведе очи към листа на чина си.

Първи въпрос: Как се казваш?

Опита се да не се разсмее, докато попълваше празното поле – беше толкова лесно.

Нататък въпросите ставаха все по-глупави:

Как се казваше първият ти домашен любимец?

Гостуваш ли често на баба си?

Защо му е притрябвало на училището да знае такива неща?

А после взеха да стават и странни:

Някога усещал/а ли си подтик да избягаш от дома?

Съмняваш ли се във възрастните?

Не знаеше какво да напише и беше отговорила едва на няколко въпроса, когато обявиха почивка за чай.

Една старица с къса бяла къдрава коса и обичайните очила влезе в стаята с количка. Върху количката седеше голяма сребриста кутия с грамадното лого на чай „Арчър“ от едната ѝ страна.

– Вайълет, ти не си ли донесе чаша? – попита надвисналата над нея госпожа Муди. – Вземи тази – рече и ѝ натика една в ръцете, преди момичето дори да е отговорило. – Тук в Съвършенство обичаме чая.

Вайълет погледна тъмносинята чаша. Образите на братята Арчър се усмихваха над думите: Чаят „Арчър“ е Съвършенство. Искаше ѝ се да я хвърли през прозореца, но размисли, предвид че чаят бе единственото, което всъщност ѝ харесваше в този град.

Изпи го и се върна към задачата си. Въпросите ставаха все по-особени.

Имал/а ли си някога тайна? Ако да, опиши я подробно.

Харесваш ли изкуството (в това число рисуване, пеене, писане или някаква друга форма на себеизява)?

Главата на Вайълет вече се беше размътила, когато обявиха, че е време за обяд – нямаше търпение да излезе навън и да поиграе.

Последва подредените в редица ученици, които напуснаха класната стая и отидоха на игрището. В края му се простираше сива каменна стена, а по цялото ѝ протежение беше прикрепена дълга дървена пейка.

Учениците се отправиха вкупом към пейката, седнаха и отвориха кутиите си за обяд.

Слънцето печеше, но всичко беше сиво. В двора беше мъртвило – никой не викаше, не пищеше и не се смееше, както обикновено се случваше в старото училище на Вайълет. Никой не тичаше, не играеше футбол, не се гонеше, нищо. Докато заемаше едно свободно място на пейката, тя се опитваше да не мисли за някогашните си приятели и какво ли правеха сега.

Щом се нахраниха, децата затвориха кутиите си и станаха. Една групичка рисуваше поле за дама на земята, а друга вадеше дълго въже за скачане. Може би все пак си играеха!

– Здравей, Вайълет!

Тя тъкмо затваряше кутията си за обяд и вдигна поглед към червенокосо момиче с очила.

– Аз съм Беатрис – рече момичето. – Искаш ли да поиграеш с нас на въже?

– О, ами… да, с радост!

Беатрис се усмихна и Вайълет и новата ѝ приятелка се приближиха към групата момичета, които се бяха струпали край дългото въже.

– Всички ли се запознаха с Вайълет? – попита Беатрис. – Тя е нова тук, днес ѝ е първият ден.

– Здравей, Вайълет – казаха момичетата в хор с любезни усмивки на лицата.

– Кой иска първи да държи въжето? – попита Беатрис.

Вайълет пристъпи напред, но червенокоската я хвана за ръката.

– Вайълет, не веднага. Първо трябва да се научиш как да го люлееш.

Вайълет се изчерви и се оттегли в безопасност сред множеството. Тя знаеше как да люлее въжето за тази игра. Когато започнаха, всяко момиче пристъпваше към него и скачаше точно три пъти. Никой не се смееше, нито се шегуваше, а правилата изглеждаха много строги.

Когато дойде редът на Вайълет, тя се приближи неспокойно – първите два скока бяха чудесни, затова се успокои. За да посъживи настроението, реши да опита един номер, който правеше в старото си училище при третия скок. Въжето се приближи и тя кръстоса крака във въздуха.

Момичетата мигновено спряха и зяпнаха Вайълет.

– Това не е по правилата – изръмжа Беатрис.

– Съжалявам – запелтечи Вайълет.

– Не е по правилата, Вайълет – повтори Беатрис. – Ако правилата не го позволяват, не може да го правиш. За какво си мислиш, че служат правилата?

Вайълет оглеждаше ядосаните физиономии около себе си и не знаеше какво да каже. Внезапно Беатрис пак залюля въжето.

– Няма проблем, Вайълет – усмихна се тя, все едно нищо не беше станало. – Може би е по-добре този път да не играеш, а да погледаш.

Вайълет я послуша и си намери място встрани от играта. Момичетата подскачаха като роботи, докато не удари звънецът – тогава всички спряха и се подредиха в редица, за да се върнат мълчаливо в класните си стаи.

Тукашното училище изглеждаше наистина странно, а този град определено не беше съвършеното място за деца.

В стаята Вайълет продължи да попълва въпросника. Защо му е на училището да знае дали някога е имала въображаем приятел, или дали си мечтае често? Тъкмо пишеше, че едно от най-любимите ѝ занимания е да си мечтае, когато моливът се изплъзна от ръката ѝ и падна на земята. Не можеше да го стигне, затова се плъзна от стола и се шмугна под чина. Докато посягаше към молива, нещо издълбано от долната страна на чина привлече погледа ѝ.

Уилям Арчър беше тук, изпълнен с живот и без никакъв страх.

Тя се завъртя неловко в тясното пространство и прокара пръсти по грубите драскулки.

Пак това име – Уилям Арчър.

Беше странно, че нито двамата Арчър, нито родителите ѝ бяха споменавали този Уилям. Сигурно беше готин. Едуард и Джордж никога не биха издълбали имената си на някоя табела или на чина; всъщност никой в Съвършенство не би го сторил.

Тя се настани обратно на стола си.

Тъкмо се канеше да поднови писането, когато осъзна колко е тихо. Бавно вдигна поглед. За втори път през деня всички бяха впили очи в нея.

– Виждам, че си решила да се завърнеш при нас – смръщи се госпожа Муди.

– О, аз… си изпуснах молива – рече Вайълет и го показа.

– И не ти мина през ума да поискаш позволение?

– О, аз… ами…

Позволение, за да си вдигне молива? Звучеше глупаво.

– Правилата, Вайълет – отсече учителката. – Беатрис ми каза за инцидента със скачането, а сега и това. Боя се, че ще трябва да повикам родителите ти.

Да повика родителите ѝ заради глупавия номер с краката и падналия ѝ молив?

– Но… аз просто…

– Няма „но“, Вайълет. И сега стъпваш по много тънък лед, скъпа. Ученици, връщайте се към задачите – усмихна се госпожа Муди.

Известно време Вайълет седеше стъписана, а после се върна към въпросите.

Какво е първото, за което се сещаш, когато чуеш „Съвършенство“?

Ядоса се и нарисува кучешко ако. Трябваше да се измъкне от този град.