Книгата „Най-известните приказки на Шехерезада“ (изд. „Ерове“), преразказани от Тодор Станчев, съдържа шест от най-известните и обичани истории на сладкодумната разказвачка – „Али Баба и четиресетте разбойници“, „Аладин и вълшебната лампа“, „Синдбад Мореплавателя“, „Маруф обущарят“, „Абаносовият кон“, „Слепецът, въжарят и халифът“. Сборникът се допълва от 50 прекрасни авторски илюстрации на Стефан Видевски.
Предлагаме ви да прочетете една от приказките.
**************************
Али Баба и четиресетте разбойника
ЖИВЕЛИ НЯКОГА ОТДАВНА в Персия двама братя. Големият се казвал Касим, а по-малкият Али Баба. Когато баща им се споминал, им оставил малко пари в наследство, които братята поделили помежду си. Не след дълго Касим се оженил за една богата жена. Започнал да върти търговия и се замогнал. Станал сред най-уважаваните мъже в града.
По-друг начин обаче се стекъл животът на Али Баба. Взел той за жена бедна девойка от своята черга и заживял с нея в лошо и добро. Но нуждата и челядта бързо стопили бащиното наследство. Макар и беден, Али Баба бил разсъдлив и с последните дирхами решил да купи брадва и три мулета, за да ходи с тях в планината. Сутрин щял да отива в гората и да сече дърва, които вечер да продава на градския пазар. Така и станало. По цял ден Али Баба въртял брадвата до изнемога, а като започнело слънцето да преваля отвъд планината, натоварвал верните си другари и се спускал с дървения материал право на пазара. Купувачи винаги имало и така Али Баба успявал да припечелва по някоя пара, за да изхранва семейството си.
Било ден като всички останали, дошъл рано Али Баба и започнал да поваля дърво след дърво в гората, когато изведнъж в далечината се вдигнал облак прах. „Не може да е буря – рекъл си младият мъж и погледнал към синьото небе над главата си. – Я, по-добре да погледна отвисоко – и се покатерил на дървото, което тъкмо щял да започва да сече.“
Не била буря, като буря, а най ми били въоръжени до зъби конници. Разбойници! Всеки препасан със сабя и кама на кръста, а някои и с лък през рамото. Препускали така, сякаш самият шейтан ги гонел, а от тропота на копитата, земята чак се тресяла. Един, двама, трима, четирима, петима … цели четирийсет, преброил ги Али Баба. Свило му се сърцето, когато всички тези брадати мъже спрели на няколко метра от дървото, на което се бил покачил. Пръв от коня слязъл един, по всяка вероятност главатарят им, и се запътил към близката скала. Обърнал се с лице към нея и рекъл: „Сезам, отвори се!“ – и, о, небеса, скалата се раздвижила като жива и разтворила. В този миг тия по конете скочили и тръгнали след водача си, всеки с пълната торба, която висяла привързана за седлото му. Не минало много време и всички се върнали обратно, но с празни чували. Главатарят застанал пак срещу скалата и рекъл: „Сезам, затвори се!“ – и тя така, както се била отворила, си върнала първоначалния вид. Качили се по конете и потънали в същия облак прах, в който били и дошли.
А горкият Али Баба дъх не смеел да си поеме горе на дървото. Треперел като лист. От страх останал без ума и дума. След известно време обаче успял някак си да се смъкне по грапавия ствол. Истина ли било това, което видял, или е сънувал? Имало само един начин да провери. Тръгнал натам, където бил застанал и главатарят, обърнал се към скалата и изрекъл думите: „Сезам, отвори се!“ – и тя, послушна като куче, изпълнила повелята му. Затреперал камъкът отпред, раздвижил се и се отместил. А там, зад него се разкрила огромна пещера. Ахнал от почуда бедният Али Баба. Още от мястото си съзрял купчините със злато и скъпоценни камъни вътре. Забило лудо сърцето на сиромаха. Кога бил виждал такова нещо? На една страна рубини блестели в кървавочервено, на друга изумруди хвърляли зелени отблясъци. Насам имало сандъци със скъпи вещи, натам – топове с коприна, a планините от злато и сребро опирали в тавана. Само с една шепа от тези пари, той и семейството му щели да живеят без проблеми и лишения поне година. Не му мислил много и отишъл да докара мулетата. „Да вземеш от този, що е откраднал, не е кражба“ – помислил си младият мъж и взел да пълни торбите, които имал, с жълтици. Сетне благодарил на Всевишния, че е чул молитвите му, обърнал се към скалата и казал: „Сезам, затвори се!“ – а тя, както и първия път, го послушала и затворила входа на пещерата пред себе си.
Почакал още малко Али Баба, за да се стъмни хубаво, след което подкарал натоварените догоре със злато мулета към своята къща в града. Стигнал късно вечерта и всички вече спели. Само жена му още го чакала. Когато обаче видяла мъжа ѝ да изсипва една след друга торбите със златни монети пред нея на пода, тя надала такава врява, че за малко да събуди дори и комшиите: „Ума ли си загуби, нещастнико! Откъде взе всичкото това злато. Ах, каква беда ми докара до главата“.
– Стига си викала! – рекъл Али Баба. – Не съм го откраднал. Намерих го! Този, който го е откраднал, той да му мисли – и разказал всичко на жена си.
– Добре тогава – казала тя, като чула историята – но преди да го скрием, трябва да преброим колко точно са жълтиците.
– Ти да не си луда – казал мъжът ѝ – и до утре да броиш, пак няма да можеш да ги изброиш. Трябва час по-скоро да скрием всичко това в градината, отивам да изкопая дупка ей там, под розовите храсти.
Жената обаче я блазнело да разбере колко точно злато имало в торбите, затова отишла до Касимовата жена през няколко къщи, за да ѝ поиска крина, с която да премери жълтиците, защото и крина за зърно нямали у дома си, толкова били бедни. Етървата, която също не спяла по това време, се зачудила за какво му е на Али Баба крина посред нощ. Нея изгарящото любопитство пък накарало да намаже дъното на дървения съд със смола, по която все нещо щяло да е полепне и да така да разбере каква е работата.
Премерили жълтиците с крината, заровили ги в градината и легнали да спят по-богати, отколкото можели да си представят, че някога щели да бъдат. Когато обаче жената на Али Баба отишла на заранта да върне крината, не забелязала, че по смолата на дъното е залепнала една жълтица. При вида ѝ Касимовата жена не можела да скрие почудата си, след което жлъч изпълнила съществото ѝ. Едвам дочакала мъжа си да се прибере от дюкяна, и го погнала още от вратата:
– За грешния брат се омъжих аз. Виж го ти, ние си мислим, че е гол и бос, а той жълтиците си с крина тръгнал да мери! Касиме, веднага да разбереш откъде имат толкова пари! – рекла жената и разказала цялата история на съпруга си.
Малко му трябвало на Касим, за да хукне към къщата на брат си. Отдавна таял ненавист към него, а и сега, когато разбрал, че имал повече, го изпълнила и злоба. „Всичко ще си каже! – заканвал се той докато вървял към Али Баба – Всичко!“
Не прекрачил още прага, той се нахвърлил със слова към домакина: „Как не те е срам, да криеш от родния си брат такава тайна. Жълтиците с крина да си мериш! Аз работа съм тръгнал да му търся, пък той…“
– Братко, поспри – рекъл Али Баба и се усмихнал, като вече бил се досетил какво е станало. – Ела, влез да поседнем вътре, и всичко ще ти разкажа.
Чул историята Касим, така както се е случила, и я запомнил дума по дума. Отказал на брат си да си поделят заровеното под розовите храсти злато. Искал сам да иде в пещерата и вземе каквото му се полага, така, както и Али Баба го бил сторил. Напразно по-малкият брат се опитвал да го разубеди, отново и отново споменал за разбойниците, но Касим бил непреклонен. Прибрал се вкъщи и цяла нощ не мигнал.
По първи петли вече бил на двора и впрягал десетте мулета с привързани за тях сандъци. С изгрева вече бил високо в планината. А когато първите слънчеви лъчи заиграли по каменния отвес, Касим вече бил застанал на уреченото място с лице към скалата, така както го бил направил и Али Баба по-предишния ден. Огледал се за последно, за да се увери, че няма никого наоколо, и изрекъл вълшебните думи: „Сезам, отвори се!“ – и скалата се отместила.
Ахкал и охкал от видяното алчният брат и съжалил, че не е взел и мулетата на съседа си по дюкян. Нищо, щял пак да се върне.
Улисан в товаренето на препълнените сандъци обаче Касим съвсем забравил за разбойниците. Тътенът им се разнесъл из цялата гора. Прашният облак приближавал със страшна бързина. Цвиленето на конете и тракането на стоманата изпълнили въздуха, а дивите подвиквания на бандитите плъзнали като змии измежду дървесата. Когато ги чул, вече било прекалено късно. Нямал време клетникът дори да се прикрие от насочената към него сабя. Посекли го на мига! Сетне разбойниците обиколили и огледали навред и тъй като не открили никой друг, заключили, че натрапникът е бил сам и тайната им е спасена. Все пак сложили наблизо разчлененото му тяло за предупреждение към всеки, които би си помислил да припари до пещерата.
Когато не се прибрал за вечеря, Касимовата жена разбрала, че нещо лошо се е случило с мъжа ѝ. Али Баба също се досетил каква е работата. Станал рано на следващия ден и подкарал мулетата си към гората все едно е тръгнал да сече дърва. Призляло му от гледката, която заварил горе при скалите. С усилие свалил безжизнените части от тялото на брат си, натоварил ги и изчакал прикритието на нощта, за да се спусне към града.
Още не вкарал добичетата в двора на брат си, Али Баба видял слугинята Моргиана, на която заръчал: „Утре рано иди при знахаря и поискай лек. Кажи, че брат ми е много болен, а аз и ти вече знаем каква е истината“. След това отишъл и при Касимовата жена, разказал и на нея, а на тръгване рекъл: „Такава е била волята на Твореца. Отдай се траура, както повелява традицията, а след това ще заживеем всички заедно. Няма да си сама в това нещастие, което ни сполетя“.
На другия ден Моргиана изпълнила заръката на Али Баба и взела билки от знахаря за мнимия болен. Сторила го и на следващия ден. А на третия предала на лечителя, че господарят ѝ е издъхнал. Мълвата плъзнала и скоро всички на чаршията знаели, че Касим се е споминал от болест. През това време хитрата Моргиана спазарила един шивач да дойде, за да зашие нещо, без да задава много въпроси. Жълтиците в джоба му запушили устата, а кърпата на лицето му – очите. Така старецът не разбрал чия е къщата, в която го отвела прислужницата. Зашил той частите на Касимовото тяло в едно цяло и си тръгнал така, както и дошъл – с вързани очи. А след като заровили съшития мъртвец, близките се отдали на мъката.
Страшно се разлютили разбойниците, като не открили тялото на нещастника, когото заварили в пещерата. „Значи, е имал помощници! – рекъл главатарят. – Ще дам част от моя дял от плячката на този, който ми каже кои са натрапниците. Провали ли се, ще му взема главата!“
След кратък размисъл веднага се намерил доброволец измежду трийсет и деветимата. Преоблякъл се той като търговец и слязъл в града. Толкова рано на пазара бил само старият шивач, който Моргиана водила с вързани очи до къщата на господаря си. „Рано си станал, старче – подел разбойникът. – Разбираемо е, на твоите години очите вече лъжат и им трябва цялата светлина на деня.“ Обидил се занаятчията и отвърнал: „Може и да съм стар, но зрението ми е като на сокол! Ако не беше, нямаше да мога да събера разчлененото тяло на онзи нещастник преди седмица“. – От дума на дума и срещу няколко жълтици, шивачът склонил онзи да му завърже очите и така да го заведе до въпросната къща.
Като стигнали там, преоблеченият като търговец разбойник отпратил стареца да си ходи. Изчакал малко и като не видял никого да идва нито от едната, нито от другата страна на улицата, направил знак на пътната врата с тебешир. Така ще можел да я познае измежду останалите еднакви такива, когато дойде през нощта с другарите си. Надвечер обаче, когато Моргиана тръгнала да занесе нещо по поръчение на Али Баба, забелязала белия знак на дървената порта. Сторило ѝ се странно всичко това, не ще и дума, затова взела тебешир и написала същите знаци и по съседните врати, та ако някой мисли злото на обитателите на този дом, съвсем да се обърка в начинанието си.
Така и станало. Дошли през нощта разбойниците и понеже не разбрали коя е къщата, отказали се от пъкления си план и се прибрали високо в планината. Там, в тоз час хвръкнала главата на онзи, когото Моргиана надхитрила.
Същата участ сполетяла и друг от разбойниците, чиито намерения Моргиана разгадала. „Ах, ако продължавам така, ще остана само аз – рекъл си главатарят – май ще трябва сам да се заема.“ След като стигнал до къщата на Али Баба по познатия вече начин, той решил да не оставя знак по вратите, а само преброил колко точно къщи има от лявата и колко от дясната страна на улицата. Така дори и еднакви в тъмното, нямало как да ги обърка. След това се качил в планината с деветнадесет мулета и разказал на останалите какъв е планът. Към всяко добиче били вързани по два големи меха. Натикал трийсет и седмината в по един от тях, въоръжен само с камата си, и го зашил вътре. Сетне напълнил последния празен мех с дървено масло и слязъл в града, като се престорил на търговец на зехтин.
Забързал главатарят с мулетата си право към къщата на своя враг. Затропал кервана по тесните улички на големия град и малко надвечер стигнал до познатото вече място. Али Баба тъкмо подръпвал от наргилето си в прохладната вечер, когато чул шумотевицата пред портата си. Излязъл и срещнал очи в очи мнимия търговец, който се направил на заблуден. „Обърках сокаците, докато стигна до пазара – оправдал се той. – Може ли да пренощувам при теб, добри ми стопанино?“ – попитал главатарят. „Разбира се, друже – отвърнал му Али Баба, нали имал добро сърце, а и не разпознал злото зад гладко избръснатото лице на разбойника. – Моят дом е и твой!“ – рекъл той и го поканил в къщата си.
Домашните се разшетали, все пак гост имали, сложили трапеза за чудо и приказ. Докато всички се суетели в приготовления, главатарят излязъл на двора и заговорил тихо на своите в меховете: „Като стане време, ще ви дам сигнал да излезете, а дотогава нито гък!“. „Разбрано!“ – зашептели разбойниците и всеки се стаил в скривалището си, чакайки знака. Да, но Моргиана отново била най-съобразителна от всички. Приготвяйки вечерята, ѝ свършил зехтинът. „Ах, какъв късмет, точно в този момент при нас да е отседнал търговец със стоката си – рекла си тя. – Ще взема малко, а на сутринта ще му го платим.“ – Така и направила. Когато обаче тръгнала към меховете, чула от вътре сумтенето на разбойниците. Разбрала, че нищо добро не чака никого в къщата, ако онези излязат от скривалищата си. „Не още!“ – рекла прислужницата на всеки един, докато не стигнала до пълния със зехтин мех. Отворила го и сипала всичко в казана на огъня. Когато маслото зацвърчало на печката, взела го и започнала да излива от врялата течност във всеки от меховете. Разбойниците не очаквали, че такава ще е съдбата им. Попарила ги до един! Останало само да предупреди Али Баба за главатаря, но как? И после се сетила.
Освен че била умница, Моргиана била и хубавица. Преоблякла се и влязла с танц в стаята, където били домакинът и гостът му. Не забелязал Али Баба камата, която се подавала от пазвата на неговия събеседник. На време дошла прислужницата и го омаяла с движенията си. Докато подрънквала ритмично с дайрето, младата жена посегнала бързо към главатаря и взела скритото оръжие, с което го пробола право в сърцето.
За пореден път смелата Моргиана избавила своите господари от ноктите на злото. Като благодарност за стореното, Али Баба я освободил от задълженията ѝ и я помолил да се омъжи за най-големия му син. Харесвали се били отдавна младите. Голяма сватба вдигнали, че и половин Персия поканили на нея. И нямало как да бъде по друг начин, тъй като цялото съкровище от пещерата останало за тях. Имало за всички, че и за децата на децата им щяло да стигне.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
