Време за четене: 15 минути

Книгата „Най-известните приказки на Шехерезада“ (изд. „Ерове“), преразказани от Тодор Станчев, съдържа шест от най-известните и обичани истории на сладкодумната разказвачка – „Али Баба и четиресетте разбойници“, „Аладин и вълшебната лампа“, „Синдбад Мореплавателя“, „Маруф обущарят“, „Абаносовият кон“, „Слепецът, въжарят и халифът“. Сборникът се допълва от 50 прекрасни авторски илюстрации на Стефан Видевски.

Предлагаме ви да прочетете една от приказките.

**************************

Али Баба и четиресетте разбойника

ЖИВЕЛИ НЯКОГА ОТДАВНА в Персия двама братя. Големи­ят се казвал Касим, а по-малки­ят Али Баба. Когато баща им се споминал, им оставил малко пари в наследство, които бра­тята поделили помежду си. Не след дълго Касим се оженил за една богата жена. Започнал да върти търговия и се замогнал. Станал сред най-уважаваните мъже в града.

По-друг начин обаче се стекъл животът на Али Баба. Взел той за жена бедна девойка от своята черга и заживял с нея в лошо и добро. Но нуждата и челядта бързо стопили бащиното наследство. Макар и беден, Али Баба бил раз­съдлив и с последните дирхами решил да купи брадва и три муле­та, за да ходи с тях в планината. Сутрин щял да отива в гората и да сече дърва, които вечер да продава на градския пазар. Така и станало. По цял ден Али Баба въртял брадвата до изнемога, а като започнело слънцето да преваля отвъд планината, на­товарвал верните си другари и се спускал с дървения мате­риал право на пазара. Купувачи винаги имало и така Али Баба успявал да припечелва по ня­коя пара, за да изхранва семейството си.

Било ден като всички оста­нали, дошъл рано Али Баба и започнал да поваля дърво след дърво в гората, когато извед­нъж в далечината се вдигнал облак прах. „Не може да е буря – рекъл си младият мъж и погледнал към синьото небе над главата си. – Я, по-добре да погледна отвисоко – и се пока­терил на дървото, което тък­мо щял да започва да сече.“

Не била буря, като буря, а най ми били въоръжени до зъби конници. Разбойници! Все­ки препасан със сабя и кама на кръста, а някои и с лък през ра­мото. Препускали така, сякаш самият шейтан ги гонел, а от тропота на копитата, земя­та чак се тресяла. Един, двама, трима, четирима, петима … цели четирийсет, преброил ги Али Баба. Свило му се сърцето, когато всички тези брадати мъже спрели на няколко метра от дървото, на което се бил покачил. Пръв от коня слязъл един, по всяка вероятност гла­ватарят им, и се запътил към близката скала. Обърнал се с лице към нея и рекъл: „Сезам, отвори се!“ – и, о, небеса, ска­лата се раздвижила като жива и разтворила. В този миг тия по конете скочили и тръгнали след водача си, всеки с пълната торба, която висяла привър­зана за седлото му. Не минало много време и всички се върна­ли обратно, но с празни чува­ли. Главатарят застанал пак срещу скалата и рекъл: „Сезам, затвори се!“ – и тя така, как­то се била отворила, си върна­ла първоначалния вид. Качили се по конете и потънали в съ­щия облак прах, в който били и дошли.

А горкият Али Баба дъх не смеел да си поеме горе на дър­вото. Треперел като лист. От страх останал без ума и дума. След известно време обаче ус­пял някак си да се смъкне по гра­павия ствол. Истина ли било това, което видял, или е съну­вал? Имало само един начин да провери. Тръгнал натам, къ­дето бил застанал и главата­рят, обърнал се към скалата и изрекъл думите: „Сезам, отво­ри се!“ – и тя, послушна като куче, изпълнила повелята му. Затреперал камъкът отпред, раздвижил се и се отместил. А там, зад него се разкрила ог­ромна пещера. Ахнал от почуда бедният Али Баба. Още от мястото си съзрял купчините със злато и скъпоценни камъни вътре. Забило лудо сърцето на сиромаха. Кога бил виждал такова нещо? На една страна рубини блестели в кървавочер­вено, на друга изумруди хвър­ляли зелени отблясъци. Насам имало сандъци със скъпи вещи, натам – топове с коприна, a планините от злато и сребро опирали в тавана. Само с една шепа от тези пари, той и се­мейството му щели да живеят без проблеми и лишения поне година. Не му мислил много и отишъл да докара мулетата. „Да вземеш от този, що е от­краднал, не е кражба“ – помислил си младият мъж и взел да пълни торбите, които имал, с жълтици. Сетне благодарил на Всевишния, че е чул молитви­те му, обърнал се към скалата и казал: „Сезам, затвори се!“ – а тя, както и първия път, го послушала и затворила входа на пещерата пред себе си.

Почакал още малко Али Баба, за да се стъмни хубаво, след което подкарал натоварените догоре със злато мулета към своята къща в града. Стигнал късно вечерта и всички вече спе­ли. Само жена му още го чакала. Когато обаче видяла мъжа ѝ да изсипва една след друга торби­те със златни монети пред нея на пода, тя надала такава вря­ва, че за малко да събуди дори и комшиите: „Ума ли си загуби, нещастнико! Откъде взе всич­кото това злато. Ах, каква беда ми докара до главата“.

– Стига си викала! – рекъл Али Баба. – Не съм го открад­нал. Намерих го! Този, който го е откраднал, той да му мисли – и разказал всичко на жена си.

– Добре тогава – казала тя, като чула историята – но преди да го скрием, трябва да пребро­им колко точно са жълтиците.

– Ти да не си луда – казал мъ­жът ѝ – и до утре да броиш, пак няма да можеш да ги из­броиш. Трябва час по-скоро да скрием всичко това в градина­та, отивам да изкопая дупка ей там, под розовите храсти.

Жената обаче я блазнело да разбере колко точно зла­то имало в торбите, затова отишла до Касимовата жена през няколко къщи, за да ѝ по­иска крина, с която да премери жълтиците, защото и крина за зърно нямали у дома си, тол­кова били бедни. Етървата, която също не спяла по това време, се зачудила за какво му е на Али Баба крина посред нощ. Нея изгарящото любопит­ство пък накарало да намаже дъното на дървения съд със смола, по която все нещо щяло да е полепне и да така да разбе­ре каква е работата.

Премерили жълтиците с крината, заровили ги в гради­ната и легнали да спят по-бо­гати, отколкото можели да си представят, че някога щели да бъдат. Когато обаче жената на Али Баба отишла на заранта да върне крината, не забеляза­ла, че по смолата на дъното е залепнала една жълтица. При вида ѝ Касимовата жена не мо­жела да скрие почудата си, след което жлъч изпълнила съществото ѝ. Едвам дочакала мъжа си да се прибере от дюкяна, и го погнала още от вратата:

– За грешния брат се омъжих аз. Виж го ти, ние си мислим, че е гол и бос, а той жълтиците си с крина тръгнал да мери! Касиме, веднага да разбереш откъде имат толкова пари! – рекла жената и разказала цяла­та история на съпруга си.

Малко му трябвало на Ка­сим, за да хукне към къщата на брат си. Отдавна таял нена­вист към него, а и сега, когато разбрал, че имал повече, го из­пълнила и злоба. „Всичко ще си каже! – заканвал се той докато вървял към Али Баба – Всичко!“

Не прекрачил още прага, той се нахвърлил със слова към дома­кина: „Как не те е срам, да кри­еш от родния си брат такава тайна. Жълтиците с крина да си мериш! Аз работа съм тръг­нал да му търся, пък той…“

– Братко, поспри – рекъл Али Баба и се усмихнал, като вече бил се досетил какво е станало. – Ела, влез да поседнем вътре, и всичко ще ти разкажа.

Чул историята Касим, така както се е случила, и я запомнил дума по дума. Отказал на брат си да си поделят заровеното под розовите храсти злато. Искал сам да иде в пещерата и вземе каквото му се полага, така, както и Али Баба го бил сторил. Напразно по-малкият брат се опитвал да го разубе­ди, отново и отново споменал за разбойниците, но Касим бил непреклонен. Прибрал се вкъ­щи и цяла нощ не мигнал.

По първи петли вече бил на двора и впрягал десетте муле­та с привързани за тях сандъ­ци. С изгрева вече бил високо в планината. А когато първите слънчеви лъчи заиграли по ка­менния отвес, Касим вече бил застанал на уреченото място с лице към скалата, така как­то го бил направил и Али Баба по-предишния ден. Огледал се за последно, за да се увери, че няма никого наоколо, и изрекъл въл­шебните думи: „Сезам, отвори се!“ – и скалата се отместила.

Ахкал и охкал от видяното алчният брат и съжалил, че не е взел и мулетата на съседа си по дюкян. Нищо, щял пак да се върне.

Улисан в товаренето на препълнените сандъци обаче Касим съвсем забравил за раз­бойниците. Тътенът им се разнесъл из цялата гора. Праш­ният облак приближавал със страшна бързина. Цвиленето на конете и тракането на сто­маната изпълнили въздуха, а дивите подвиквания на бан­дитите плъзнали като змии измежду дървесата. Когато ги чул, вече било прекалено къс­но. Нямал време клетникът дори да се прикрие от насоче­ната към него сабя. Посекли го на мига! Сетне разбойниците обиколили и огледали навред и тъй като не открили никой друг, заключили, че натрапни­кът е бил сам и тайната им е спасена. Все пак сложили наб­лизо разчлененото му тяло за предупреждение към всеки, които би си помислил да при­пари до пещерата.

Когато не се прибрал за вече­ря, Касимовата жена разбрала, че нещо лошо се е случило с мъжа ѝ. Али Баба също се досетил как­ва е работата. Станал рано на следващия ден и подкарал муле­тата си към гората все едно е тръгнал да сече дърва. Призляло му от гледката, която заварил горе при скалите. С усилие сва­лил безжизнените части от тя­лото на брат си, натоварил ги и изчакал прикритието на нощта, за да се спусне към града.

Още не вкарал добичетата в двора на брат си, Али Баба видял слугинята Моргиана, на която заръчал: „Утре рано иди при знахаря и поискай лек. Кажи, че брат ми е много бо­лен, а аз и ти вече знаем каква е истината“. След това оти­шъл и при Касимовата жена, разказал и на нея, а на тръгва­не рекъл: „Такава е била волята на Твореца. Отдай се траура, както повелява традицията, а след това ще заживеем всички заедно. Няма да си сама в това нещастие, което ни сполетя“.

На другия ден Моргиана из­пълнила заръката на Али Баба и взела билки от знахаря за мни­мия болен. Сторила го и на след­ващия ден. А на третия предала на лечителя, че господарят ѝ е издъхнал. Мълвата плъзна­ла и скоро всички на чаршията знаели, че Касим се е споминал от болест. През това време хитрата Моргиана спазарила един шивач да дойде, за да зашие нещо, без да задава много въпроси. Жълтиците в джоба му запушили устата, а кърпата на лицето му – очите. Така старе­цът не разбрал чия е къщата, в която го отвела прислужница­та. Зашил той частите на Ка­симовото тяло в едно цяло и си тръгнал така, както и дошъл – с вързани очи. А след като заро­вили съшития мъртвец, близки­те се отдали на мъката.

Страшно се разлютили раз­бойниците, като не открили тялото на нещастника, ко­гото заварили в пещерата. „Значи, е имал помощници! – рекъл главатарят. – Ще дам част от моя дял от плячката на този, който ми каже кои са натрапниците. Провали ли се, ще му взема главата!“

След кратък размисъл вед­нага се намерил доброволец измежду трийсет и деветима­та. Преоблякъл се той като търговец и слязъл в града. Тол­кова рано на пазара бил само старият шивач, който Морги­ана водила с вързани очи до къ­щата на господаря си. „Рано си станал, старче – подел разбой­никът. – Разбираемо е, на тво­ите години очите вече лъжат и им трябва цялата светлина на деня.“ Обидил се занаятчия­та и отвърнал: „Може и да съм стар, но зрението ми е като на сокол! Ако не беше, нямаше да мога да събера разчленено­то тяло на онзи нещастник преди седмица“. – От дума на дума и срещу няколко жълти­ци, шивачът склонил онзи да му завърже очите и така да го заведе до въпросната къща.

Като стигнали там, преоб­леченият като търговец раз­бойник отпратил стареца да си ходи. Изчакал малко и като не видял никого да идва нито от едната, нито от другата страна на улицата, направил знак на пътната врата с тебе­шир. Така ще можел да я познае измежду останалите еднак­ви такива, когато дойде през нощта с другарите си. Надвечер обаче, когато Моргиана тръгнала да зане­се нещо по поръчение на Али Баба, забелязала белия знак на дървената порта. Сторило ѝ се странно всичко това, не ще и дума, затова взела тебешир и написала същите знаци и по съседните врати, та ако ня­кой мисли злото на обитате­лите на този дом, съвсем да се обърка в начинанието си.

Така и станало. Дошли през нощта разбойниците и понеже не разбрали коя е къщата, от­казали се от пъкления си план и се прибрали високо в плани­ната. Там, в тоз час хвръкнала главата на онзи, когото Мор­гиана надхитрила.

Същата участ сполетяла и друг от разбойниците, чиито намерения Моргиана разгада­ла. „Ах, ако продължавам така, ще остана само аз – рекъл си главатарят – май ще тряб­ва сам да се заема.“ След като стигнал до къщата на Али Баба по познатия вече начин, той решил да не оставя знак по вратите, а само преброил кол­ко точно къщи има от лявата и колко от дясната страна на улицата. Така дори и еднакви в тъмното, нямало как да ги обърка. След това се качил в планината с деветнадесет му­лета и разказал на останалите какъв е планът. Към всяко до­биче били вързани по два голе­ми меха. Натикал трийсет и седмината в по един от тях, въоръжен само с камата си, и го зашил вътре. Сетне напъл­нил последния празен мех с дървено масло и слязъл в града, като се престорил на търго­вец на зехтин.

Забързал главатарят с му­летата си право към къщата на своя враг. Затропал кервана по тесните улички на големия град и малко надвечер стигнал до познатото вече място. Али Баба тъкмо подръпвал от нар­гилето си в прохладната ве­чер, когато чул шумотевица­та пред портата си. Излязъл и срещнал очи в очи мнимия търговец, който се направил на заблуден. „Обърках сокаци­те, докато стигна до пазара – оправдал се той. – Може ли да пренощувам при теб, добри ми стопанино?“ – попитал гла­ватарят. „Разбира се, друже – отвърнал му Али Баба, нали имал добро сърце, а и не разпоз­нал злото зад гладко избръснатото лице на разбойника. – Моят дом е и твой!“ – рекъл той и го поканил в къщата си.

Домашните се разшетали, все пак гост имали, сложили трапеза за чудо и приказ. До­като всички се суетели в при­готовления, главатарят изля­зъл на двора и заговорил тихо на своите в меховете: „Като стане време, ще ви дам сигнал да излезете, а дотогава нито гък!“. „Разбрано!“ – зашептели разбойниците и всеки се ста­ил в скривалището си, чакай­ки знака. Да, но Моргиана от­ново била най-съобразителна от всички. Приготвяйки ве­черята, ѝ свършил зехтинът. „Ах, какъв късмет, точно в този момент при нас да е от­седнал търговец със стоката си – рекла си тя. – Ще взема малко, а на сутринта ще му го платим.“ – Така и направи­ла. Когато обаче тръгнала към меховете, чула от вътре сум­тенето на разбойниците. Раз­брала, че нищо добро не чака никого в къщата, ако онези излязат от скривалищата си. „Не още!“ – рекла прислужни­цата на всеки един, докато не стигнала до пълния със зехтин мех. Отворила го и сипала всич­ко в казана на огъня. Когато маслото зацвърчало на печка­та, взела го и започнала да из­лива от врялата течност във всеки от меховете. Разбойни­ците не очаквали, че такава ще е съдбата им. Попарила ги до един! Останало само да пре­дупреди Али Баба за главатаря, но как? И после се сетила.

Освен че била умница, Морги­ана била и хубавица. Преобляк­ла се и влязла с танц в стаята, където били домакинът и гос­тът му. Не забелязал Али Баба камата, която се подавала от пазвата на неговия събеседник. На време дошла прислужница­та и го омаяла с движенията си. Докато подрънквала ритмич­но с дайрето, младата жена посегнала бързо към главатаря и взела скритото оръжие, с кое­то го пробола право в сърцето.

За пореден път смелата Моргиана избавила своите гос­подари от ноктите на злото. Като благодарност за сторе­ното, Али Баба я освободил от задълженията ѝ и я помолил да се омъжи за най-големия му син. Харесвали се били отдавна мла­дите. Голяма сватба вдигнали, че и половин Персия поканили на нея. И нямало как да бъде по друг начин, тъй като цялото съкровище от пещерата оста­нало за тях. Имало за всички, че и за децата на децата им щяло да стигне.


Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.