В „Три седмици с брат ми“ (изд. „Ера“, преводач: Росица Тодорова) хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс разкрива необикновената история на своето семейство, както и емоционалното, изпълнено с приключения пътуване, на което поема с брат си Мика.
През Мачу Пикчу, Великденските острови, необятната пустош на Австралия до Етиопия, Индия и Камбоджа, двамата си спомнят бурното детство, драматичните моменти, както и щастливите развръзки. Братята откриват пътя един към друг, но и всеки за себе си намира вдъхновение и мотивация да следва мечтите си. Те ни припомнят да приемем това, което ни предлага животът, да се наслаждаваме на големите радости и малките удоволствия и да ценим тези, които ни ги поднасят.
Прочетете откъс от книгата при нас.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Раротонга, острови Кук
31 януари
През последната ни сутрин на Великденския остров станахме призори за закуска. Слънцето още не беше изгряло.
По време на цялата екскурзия се събуждахме рано. Обикновено закусвахме в 6:30 и преди осем се събирахме във фоайето на хотела, готови да поемем към следващата забележителност или към следващото екзотично място. Придвижването отнемаше часове; близо деветдесет души с двеста чанти багаж, приличахме по-скоро на муден керван, отколкото на ударна група. Самолетът излиташе в десет сутринта; в обичайния случай вече бяхме будували пет часа, през които нямаше с какво да се похвалим.
Ранното събуждане, късното лягане, дългите дни на крак и постоянното пътуване си казаха думата. Към края на престоя ни на Великденския остров почти всички изглеждаха изморени. А оставаха две трети от екскурзията.
Полетът до Раротонга, главния остров от островната група, носеща името на откривателя Джеймс Кук, продължи седем часа. Пристигнахме в ранния следобед. До края на деня програмата ни беше свободна, а на сутринта щяхме да отлетим за Австралия. Спирката в Раротонга разделяше на две четиринайсетчасовия полет от Великденския остров до Ейърс Рок.
Раротонга ни посрещна с мараня. Беше типичен островен ден – синьо небе с пухкави облаци, вещаещи следобеден дъжд, и лек ветрец, който не разхлаждаше въздуха и не разнасяше влагата. Островът е красив; главният път го обхожда в кръг; по средата се издигат върхове, обвити в облаци и покрити със зеленина. Както Великденския остров, Раротонга бил заселен първо от полинезийци, но известността му вероятно се дължи на капитан Блай и метежа на кораба „Баунти“, изоставени на острова в края на XVIII век.
Настанихме се в хотела и се разпръснахме. Някои отидоха да обядват, други се оттеглиха да подремнат в стаите си. Трети се излегнаха на плажа или край басейна. Малцина решиха да се гмуркат. С Мика взехме скутери под наем, за да разгледаме острова.
Обиколката на Раротонга е приблизително четиресет километра и, както в Англия, движението по шосето е в посока, обратна на тази в САЩ. Отне ни време да свикнем, но пътищата не бяха натоварени; кръстосвахме насам-натам и спирахме да снимаме. Имаше палмови дървета, докъдето поглед стига; запитахме се дали и Великденският остров някога е изглеждал така. Мисълта ни натъжи. Великденският остров притежава своя сурова красота, но разликата между него и Раротонга е стъписваща.
Островите Кук се славят с черните си перли. С Мика купихме огърлици за съпругите си. През миналата седмица брат ми разговаря с Кристин веднъж, а аз с Кат – четири пъти. Разговорите не продължаваха повече от няколко минути. Животът вкъщи течеше по-трескав от всякога, но в обичайното русло. През това време ние – удивително! – бяхме успели да посетим десетки места.
Освежаващо е да караш скутер и вятърът да облъхва лицето ти. Докато обикаляхме острова, умът ми се зарея напосоки. Вероятно защото с Мика бяхме сами и без график. Замислих се за детството ни, за местата, на които живяхме, и за приключенията ни. Опитах се да си представя какво правят сега моите деца; в ума ми изплува образът на Кати, застанала сутрин пред огледалото.
И най-хубавото – яхнал скутера, нито веднъж не помислих за работа. За първи път от години най-после усетих, че съм във ваканция.
С Мика си купихме бутилирана вода и седнахме на един плаж в далечния край на острова. Плитчините са осеяни с корали; вълните се издигат високо и се разбиват в кораловия риф. На брега бяхме само аз и брат ми. Зад нас не се виждаха къщи и беше лесно да си представим, че сме съвсем сами на острова.
Дълго време просто съзерцавахме вълните. Океанът имаше цвят на светъл тюркоаз и от мястото, където седяхме, виждахме морското дъно. Очите ни проследяваха пасажите от пъстроцветни рибки. Край островите в Южния Пасифик има морски обитатели, които не се срещат другаде; гледах шарените рояци и се питах дали за първи и единствен път в живота си виждам такива риби.
– Ето това е причината да дойдем в Раротонга – каза Мика. – Красив плаж, прекрасно време, усамотение. Може ли да е по-добре?
– Не е като ваканцията ни в Големия каньон, нали?
Той се ухили.
– Чудничко пътешествие беше.
– Неповторимо.
– Всъщност ужасно – поправи се брат ми. – Ти беше малък. Спомените ти са неясни. Накрая съвсем влудихме татко. Шофирахме по цял ден, спирахме да видим нещо, после спяхме във фолксвагена, защото нямахме пари за хотел. Помниш ли, че в колата нямаше климатик? Пътувахме през пустинята в разгара на лятото, слънцето нахлуваше през прозорците и ни сваряваше вътре. Хленчехме от сутрин до вечер. Биехме се, докато не плувнехме в пот, и пищяхме през цялото време. Татко беше в ужасно настроение.
– Нашият баща? – престорих се на учуден. – Господин Ядрена заплаха? Шегуваш се.
Мика се засмя.
– Мисля, че помним тези моменти толкова ясно, защото татко беше доста тих човек. Понякога дори не усещах присъствието му. И после – БУМ, появява се Суперстрашника.
– Помниш ли как ни заведе на премиерата на „Пришълецът“, понеже чул, че е най-страшният филм на всички времена? А помниш ли „Сейлъмс Лот“? Гледахме го по телевизията. На колко бяхме. На единайсет?
– Някъде там.
– Ти би ли разрешил на Али да гледа такива филми? След две-три години, имам предвид.
Али, доведената му дъщеря, беше на десет.
– Няма начин. Кристин ще ме убие. Не ми позволява дори да припаря вкъщи с видеокасета с филм на ужасите.
– Кати също – въздъхнах. – Разказах ли ти как взех за Майлс касета със „Сребърният куршум“?
– Не. За какво се разказва?
– За върколаци. По сюжет на Стивън Кинг. Мислех си, че на Майлс ще му е приятно да го гледаме заедно. Така правеше татко, нали?
– И?
– Цял месец сънува кошмари. Кати побесня. Такива погледи ми хвърляше, не можеш да си представиш. Още ми го напомня, когато предлагам да заведа Майлс на кино. „Внимавай. Ако сънува кошмари, ти ще стоиш до него по цяла нощ.“
Мика се усмихна.
– Съпругите и децата ни, изглежда, нямат вкус за хубави хоръри.
– Срамота – признах. – Исках просто да споделя нещо с Майлс. Все едно да го заведа да ловим риба или в музей.
– Разбирам те, братле – кимна Мика. – Трябва да му го признаем това на татко. Научи ни да ценим важните неща в живота.
Върнахме се в хотела и решихме да се включим в групата на гмуркачите.
Гмуркал съм се на Карибите и на Хаваите, но нищо не може да се сравнява с рифовете на Раротонга. Сини морски звезди, баракуди и всевъзможни пъстроцветни рибки плуваха в чистите топли води. Леко течение ни улесняваше да се носим по повърхността. Над нас по небето се стелеха облаци и ни пазеха от палещите слънчеви лъчи. Останахме във водата дори когато заваля.
После се нахранихме на открито в хотела. Чудехме се какво да правим по-късно вечерта; не искахме да губим ценно време в хотелските стаи. Барманът, който беше и келнер, ни препоръча да обиколим кръчмите. Каза, че в осем пред хотела идвал ван за желаещите. Записахме се.
Обиколката представлява следното – качваш се във вана и цяла вечер обикаляш от кръчма в кръчма. Дали пиеш, или не, няма особено значение. През годините съм посещавал много страни и съм разбрал, че докато не видиш хората в непринудена обстановка и в обичайната им среда, не можеш да усетиш духа на мястото. Почти всички, с които съм се запознавал по този начин, са били дружелюбни; на повечето хора по света им е приятно да си упражняват английския и да разпитват за Америка. С всичките си недостатъци, държавата ни е интересна за чужденците; някои неща им харесват, други – не, но рядко ще срещнеш човек без мнение. Същевременно винаги се учудвам колко си приличат хората, независимо къде живеят. Навсякъде по света искат не само животът им да се подобри, но и децата им да имат повече възможности от тях. Политиците почти никога не получават висока оценка, включително демагозите и отляво, и отдясно.
Барманът не беше изключение. Разочарова се малко, че няма да посетим Нова Зеландия, но добави, че е бил в Съединените щати.
– O? Къде? – попита Мика.
– В Лос Анджелис, Сан Франциско, Сиатъл, Лас Вегас, Денвър, Далас, Ню Орлиънс, Чикаго, Детройт, Филаделфия и Ню Йорк. Цяло лято обикалях из страната.
– Видя ли Големия каньон? – поинтересува се Мика.
– Да, разбира се – отговори той. – Страхотно е! И огромните секвои са невероятни. Красота! Любимото ми място е Лас Вегас.
– Спечели ли? – попитах.
– Не, загубих. Играх на машините. Беше забавно. Това е най-смахнатият град на света. Били ли сте там?
– Разбира се – каза Мика. – От Сакраменто е на един час път със самолет.
Барманът поклати глава с доволно изражение.
– Казвам на хората – ако искате да видите Америка, отидете в Лас Вегас. Светлини, шоу, вълнение. Това е Америка.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
