Стихосбирката „Ева, но не от реброто ти“ на Евелина Митрева (изд. „Библиотека България“) е събрала силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед. Ева Митрева не се шегува. Въпреки че в думите ѝ понякога има малко хапливост. Но нима и капката, която издълбава камъка, не е хаплива? Тя отхапва във всяка милионна от секундата по една въздишка от камъка. Ева Митрева пише за любов и за нейната неосъществимост – та за какво друго може да се пише на тоя свят? Неосъществимост, ще питате, защо неосъществимост? Защото оная любов, за която тя пише, е също като Красотата – нещо неуловимо и страховито, чийто тътен чуваме само понякога в подземията на замъка. На душата. Сърцата ни иначе са малки мускули. Но чрез порива към тази любов те стават океани.
Предлагаме ви избрани стихове от книгата на Евелина Митрева.
***
Веднъж откраднах един мъж от детето му.
Веднъж откраднах едно дете от майка му.
Едно пораснало дете и един непораснал мъж.
Игра на его.
На доказателства за младост и за зрялост
и двамата бягат другаде. Други да са.
Единият се прави на дете,
другият – на мъж.
Един непораснал мъж и едно пораснало дете.
Разлика няма.
Общото е, че винаги се връщат
в леглото на майките.
***
Не е достатъчно това, че спиш до мен понякога.
Че се прибираш при мен.
Не ми стига малко уиски.
Електронна цигара.
Храна без мазнини.
И всяка друга извратена липса.
Пожарът или изпепелява, или го потушаваш.
Не съм ти Ева и ребро не съм.
Тя винаги е първа, макар че не е.
Някой умело е подменил името ми в телефона,
в паметта
и в Библията.
Опаковал е остатъците в кутия
за обяд (без глутен)
и те е изпратил с целувка на работа.
Може би Бог или Ева, или пък ти самият
си ме нарисувал като ябълка,
но забравяш, че от нея пълнее съвестта.
Изваждаш всичко вредно и в кутията остават
единствено греховете.
Дъвчеш суровото ми сърце,
което съм ти сервирала на тепсия.
Броиш калориите, броиш ми и чашите.
Брой ми тогава сълзите
(прекалената сол задържа вода в тялото).
Напълнялата ти съвест хвърля малки камъчета в локвите,
за да се размазва образът.
Страх те е да се огледаш в очите ми.
Преброй тогава и нощите.
Спи с мен, в мен,
прибирай се в мен и ме прибери в себе си.
Не забравяй, че и аз съм жена.
Все някога ще ми се прииска да стана нечия скука.
***
Ако някога успееш
да събориш високата стена
на голямото ми его,
ще видиш едно малко момиченце,
което я е надраскало с твоето име.
Но ти не можеш да събориш моята,
защото трябва да прескочиш твоята.
***
Изтъкани сме от липси. Влакно по влакно. За нещата, които сме изгубили, разбираме много след това. Не сме оценили навреме. Глупости! Не сме допускали. Болни от несбъдване, сега сме закъсняло уморени. В стремежа си към по-добро, сме слепи за доброто. Истината винаги е на дъното на чашата и обикновено горчи. За нещата от живота ти говоря. За умората от вечно гладната надежда. За паяжините от тишина в ъглите. А онова, което ни краде от въздуха, е простото човешко тесногръдие. Изтъкани сме от липси. Парче по парче сме оставяли по пътя, уж да ни е леко. Сега ужасно много ни тежи празнотата.
***
Ние плачем за младостта,
но тя съвсем не плаче.
Тя се смее нагло.
Като жена,
която си е тръгнала
след дълги години в прошки.
Кой ви каза,
че има вечности
в този свят?
***
Жените като мен идват
- да те измъкнат от калта;
- да ти разведрят живота;
- да целуват страстно;
- да счупят ограниченията;
- да те потупат по рамото;
- да те научат да си луд;
- да ти скъсат чаршафите;
- да те накарат да живееш.
Жените като мен идват,
те винаги идват от нищото,
усмихнати и пълни с живот,
готови за приключения,
защото жените като мен,
не са клише.
Жените като мен си тръгват
- и ти оставят спомени;
- крадат съня ти;
- съжаляваш до болка;
- мислиш ги с усмивка;
- чакаш ги зад всеки ъгъл;
- молиш се да има поне още една;
- рухваш в сиво ежедневие;
- жениш се за скучна жена;
- учиш се да живееш спокойно;
- пиеш кафе всяка сутрин
и обръщаш повече внимание на белите завеси.
Жените като мен си тръгват,
те винаги си тръгват в нищото,
прибират се сами
и сами си ближат раните,
защото жените като мен
не могат да бъдат клише.
