Пътеписът „Моето корейско лято или как заобичах кимчи“ от Дженифър Баркли (изд. „Ера“, преводач: Надя Златкова) ще ни отведе в сърцето на Южна Корея отвъд най-известните туристически забележителности.
Веднага щом пристига в Южна Корея, Дженифър Баркли се залавя да я опознае отблизо. Разхожда се из градските паркове в Сеул, качва се до кулата Намсан и се потапя в историята на страната насред кралските палати на династията Чосон. Скоро решава да замени шума на метрополиса със спокойствието и живописта на корейската провинция.
Докато пътува само с раницата на гърба си, Дженифър се наслаждава на пищните природни гледки на Сораксан и вкусва автентични корейски ястия като бибимбап и кимчи. Натъква се на скрити в гората будистки манастири и гостува на непознати, добродушни жители из малките селца по крайбрежието на Пусан. Лека-полека културата и хората, с които се среща, ѝ вдъхват ново усещане за душата на азиатската страна.
Прочетете откъс от книгата при нас.
В Сеул работниците в хотел „Лоте“ настояваха за увеличение на заплащането и до мирната им демонстрация видяхме стотици облечени в черно жандармеристи с каски, щитове и палки. Това беше зловещо напомняне за фашисткия режим, който бе съществувал тук преди да дойде демокрацията. Администрацията на Ким Де Чун беше първата либерална по идеологическите въпроси администрация. Първите стачки на работници от гигантските корпорации с искане за по-високо заплащане, които се провели в края на осемдесетте години, се превърнали в бунтове. Когато студенти, офис служители и будистки монаси протестирали против недемократичните избори през 1988 г., властите ги посрещнали с жандармерия, сълзотворен газ и масови арести. Затова беше много притеснително да видим толкова голям брой жандармеристи. Видях ги отново и в друг ден – много полицаи, редици и редици от тях да влизат в тунелите на метрото. Безизразните лица на млади мъже с пушки и палки бяха плашещи. Открих, че тогава се провеждала най-голямата антиамериканска демонстрация след идването на власт на президента Ким Де Чун. Хиляди протестиращи обвинили правителството, че се подчинява на Вашингтон, като позволява на военни части от Щатите да замърсяват земята им и отваря страната за евтин внос на селскостопански продукти. Лекарите стажанти също стачкуваха из цялата страна, протестирайки срещу медицинска реформа. Стажантите и лекарите в болниците бяха недоволни от условията на работа и заплатите, а правителството заплашваше да ги уволни и да ги изпрати да отбият военната си служба, от която са освободени по време на обучението. Потушен бил техен митинг, а ръководителите арестувани. Това, което е трудно да се разбере, беше фактът, че всичко това се случваше в един толкова мъчителен момент за Корея – срещата на семействата от Севера и Юга. Страната беше разделена от петдесет години, не бе съществувал абсолютно никакъв контакт между семействата, разделени при подялбата на две Кореи – никакви телефонни разговори, никакви писма – освен през 1985 г., когато петдесет човека от всяка една от страните получили позволение да посетят Сеул и Пхенян. Смяташе се, че десет милиона са членове на разделени семейства и много от тях дори не знаят дали роднините им са живи. Индира Лакшман, шеф на Азиатското бюро на „Бостън глоуб“, го сравнява с разделянето на Източен и Западен Берлин, като посочва, че семействата поне можели да пишат писма, да говорят по телефона и да изпращат колети през Берлинската стена, а всичко това е забранено в Корея. В „Къщата на ветровете“, роман на Миа Юн, авторка от корейско-американски произход, чието действие се развива през шейсетте години, възрастна жена разказва как прекарва времето си чакайки и надявайки се един ден да може да се върне у дома в Северна Корея. „Боя се, че ще умра без отново да видя семейството си и дома си… В тихи следобеди като този мислите ми продължават да се носят към дома. Реката, хълма и селото – помня всичко…“ В продължение на четири дни през август 2000 г. в Сеул и Пхенян хората се срещаха за кратко с любими хора, от които са били разделени половин век, без да знаят дали някога ще се срещнат отново. Вестниците бяха пълни със сърцераздирателни снимки и истории на майки, бащи, братя и сестри, които се бяха събрали. Един над шейсетгодишен мъж се срещна с майка си, която беше над осемдесет. „Сега ми е по-тъжно, отколкото когато в първия момент, когато се срещнахме“ – каза той. Сто севернокорейци – между тях драматург от Севернокорейското централно радио и художник – бяха в Сеул. От седемдесет и шестте хиляди души, които кандидатствали, сто южнокорейци бяха избрани за срещата в Пхенян. Това бяха изпълнени със сълзи и болка срещи, които се провеждаха при строги правила, силно контролирани официални срещи в големи хотели, без на никого да му е позволено да посети родния си град. На стоте човека, които дойдоха от Северна Корея, беше позволено да се срещнат само с пет души от семейството си. Една жена, която беше шестата, стоеше пред хотела, където е брат ѝ, и когато го изведоха навън, тя извика: „Батко!“ Но не му позволиха да излезе от редицата и да поздрави по-малката си сестра. Затоплянето на отношенията между двете Кореи донесе надежда. Югът се съгласи да репатрира шейсет бивши комунисти, които излежаваха присъди тук, и двете Кореи планираха да проведат разговори с Червения кръст за разделените семейства.
***
Най-после дойде време двамата с Гав да посетим ирландската кръчма с най-смешното име – „При О’Ким“. За съжаление тя представляваше голяма стая с маси, където никой не общува с другите, тоест, нищо подобно на ирландска кръчма. Копнеейки за „Гинес“, вместо там ние отидохме в луксозния бар на „Хилтън“ и платихме абсурдна сума за няколко бири, сервирани с маслини. След като вече му бе омръзнало досадното ззз, ЗЗ, ЗЗЗЗЗ – хе хех хех, Гав най-после уби насекомото на комарника, смеейки се последен.
В неделята прекарахме следобеда в оживения „Геко“ в Итеуон, като отново похарчихме едно малко състояние за бира и танци под звуците на, колкото и да е смешно, „Home for a Rest“ на „Спирит оф дъ уест“. Някъде към втората бира изсвириха „Paradise by the Dashboard Light“ на Мийтлоуф и аз се впуснах в дълги обяснения каква блестяща песен е това и колко много казва за това да си тийнейджър… Гав слушаше и кимаше, усмихвайки се, тъй като аз вероятно щях да съм забравила всичко това на другия ден. В началото, когато започнахме да се срещаме, той отказваше да слуша мнението ми за музика, казваше, че той е музикантът и знае по-добре. И всичко това само защото не харесвах ню уейв групата „The Police“. Той говореше за песните като прогресия на акорди и ноти, докато при мен значение имаше текстът, думите, но сега поне ме остави да се изкажа. Американският редактор на притурката на „Корея хералд“ каза, че със сигурност проявява интерес към материали, които съм написала за крепостта в Суон и разходките ми в планините и националните паркове. Бях развълнувана. Искаха снимки и за двете.Можех да стигна до Суон за един следобед с влака. Тръгнах от Сеул толкова късно, че когато пристигнах, имах едва няколко часа, преди да се смрачи, но с удоволствие спрях да поговоря с един младеж, който работеше като екскурзовод на половин ден, въпреки че всъщност беше студент по криминология и право. Той ми даде книга за Суон и студена вода и ми разказа, че градските стени са построени с тухли и камъни, за здравина, а също и за напредничавото използване на кранове и скрипци. Докато отговаряше на няколко мои въпроса, ние седнахме в палатката му, където беше пуснал касета с класическо корейско пеене. Музиката беше красива и попитах за името на изпълнителя. Той извади касетата и аз започнах да записвам името, докато не осъзнах, че той настоява да я взема. Докато обикалях стените, всички останали се наслаждаваха на вечерта, седнали в парка край реката, играеха шах или подремваха. На залязващото слънце се загледах в бял жерав, който прелетя над мен с разперени крила и крака, опънати право зад него. Един възрастен мъж спря да се ръкува с мен. Проявих бързо филма и го изпратих в офиса на вестника, за да могат да публикуват материала тази седмица, но все още ми трябваха снимки за материала ми за разходката в планината за следващата седмица. Искаха снимки на корейци в планината. И така, въоръжена с фотоапарат, излязох от града, за да намеря такива.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
