В богатия свят на „Сънища за Мариам Таир. Сини ботуши и портокалови цветове“ (изд. „Прозорец“, преводач: Анета Пантелеева), в който магията изобилства и се разкриват вековни тайни, Махани Алауи с лекота преплита древни и забравени истории, за да създаде една неповторима семейна сага.
Приседнала извън времето, легендарната царица Шехерезада разказва на малко момиче история, която се е случила и предстои да се случи. По време на Бунтовете за хляба в Казабланка през 1981 г. едно дете се ражда от майка, която е хвърлена в тъмница. Момиченцето се появява на този свят, съпроводено от аромата на портокалови цветове, и с тяло, изпълнено с болка. Наричат я Мариам Таир. Тя е специално, уникално дете, пророкувано да носи три съвършени дара – и едно безмилостно проклятие.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ибрахим се настани на кръглата маса със зехтина, домашния хляб, меда и портокаловия сок и зачака. Голям поднос със сладък, макар и неподсладен ментов чай бе поставен близо до дясната му ръка. Беше готов. Тогава Айша, Лейла и Адам влязоха мълчаливо и насядаха около масата. Ибрахим обля ръцете им с розова вода от сребърния самовар. След като им предложи чай, той взе един самун ръжен хляб и го поръси със сол. Раздели го на четири парчета и даде по едно на всеки член на семейството.
– Днес разчупваме този хляб заедно като символ на един подновен брак, на завръщането на една любима дъщеря и на едно семейство, което отново се събра. В тези трудни времена за страната ни, ние имахме повече късмет от мнозина. Страданието ни е зад нас и сега е време за изцеление. И това ще отмине.
След това ги подкани да започват. Къщата бе тиха и се къпеше в слънчевата светлина, която се процеждаше през градината. Лейла смеси зехтин с мед и потопи залък хляб. Вкусът на топлия мед в устата ѝ предизвика поток от спомени. Някога тя беше вярвала в добротата на баща си и в силата на неговата защита. Спомни си ежедневните ритуални пречиствания и рецитациите на Корана. Полумесецът бдеше над къщата им, докато баща ѝ изпълняваше своите абдести[1] и се молеше, а всички белези на гордост и суета сякаш изчезваха от смиреното му тяло. Моята Прустова мадлена[2], със своята деликатна горчивина и твърд център – помисли си тя. – Спомените са мястото, където истината се крие, за да умре.
Тя вече знаеше, че мъжете като баща ѝ са прагматици. Те превръщаха вярата в догма и изкривяваха справедливостта според волята си. Постоянно търсеха най-удобния компромис между апетитите си и страха от Бога. Ибрахим усети бодежи по гръбнака. Той чувстваше – а не беше човек, който чувстваше много, – че дъщеря му го съди. Погледна към Лейла и видя, че очите ѝ са кристално ясни. Потръпна неволно, тъй като яснотата в очите ѝ беше непоносима. Ибрахим се ядоса, защото разбра, че дъщеря му, осквернена и бременна, наистина го съди.
– Защо си се загледала така, дъще моя?
– Просто гледам, баба[3].
– Съдиш ли ме, дъще?
– Просто гледам, баба.
– Гледаш? Тогава наистина виж. Виж, че аз, мъж на възраст, сега съм станал пазител на един ням, на една посрамена дъщеря и на едно неродено дете.
Ибрахим бе изпълнен с ярост: същата внезапна, бурна ярост, която някога, преди всичките тези години, беше изпитал, когато Айша бе застанала между него и удоволствието му. Неистова ярост, която заплашваше да унищожи онова, което бе останало от семейството и дома му. Къщата започна да съска и скърца, въздухът натежа, а дърветата се разтресоха. Айша уверено сложи длан върху ръката на Ибрахим.
– Внимавай, Ибрахим. Огледайте се около себе си и виж какво предстои да се случи. Гневът ти е осезаем и последиците му ще бъдат ужасни.
– Заплашваш ли ме?
– Предупреждавам те.
Ибрахим застина. И притихна. Вдиша и издиша яростта и страданието си. И после вдиша още веднъж.
– Достатъчно. Чаят изстина. Зехтинът и медът свършиха. Не съм ви събрал тук, за да се караме за съдбите и грешките си. Днес ви събрах тук, за да ви кажа, че семейството ни ще дойде за раждането на детето на Лейла. За добро е. За всички, това е детето на Адам и Лейла. Цялата истина за събитията от последните месеци никога няма да бъде разкрита на никого. Ще бъде тайна, която всички членове на това домакинство трябва да пазят. Искам Зохра и Зейнаб да бъдат информирани.
Съскането и скърцането замряха, дърветата притихнаха.
Изглежда, къщата и градината бяха постигнали нелеко примирие – примирие поне
дотогава, докогато маските бяха на лицата и декорите бяха на сцената. Адам и
Лейла се изправиха, а Айша отиде да намери Зохра и Зейнаб.
[1] Ритуално измиване на определени части от тялото, най-вече лице и ръце, в мюсюлманската традиция. – Бел. ред.
[2] В автобиографичния си роман „По следите на изгубеното врем“ Пруст описва сцена, където главният герой вкусва глътка чай, в който плуват размекнати парченца мадлена. Изневиделица той е връхлетян от „привидно съвсем безпричинно“ блаженство, а впоследствие си възвръща спомен от детството – неделните сутрини у леля си, която му поднасяла курабийката, потопена в чай. Това се превръща в един от най-известните символи във френската литература и навлиза в ежедневния език като израз, описващ неволната поява на далечни спомени със силен емоционален заряд, предизвикана най-вече от определен вкус или мирис. – Бел. прев.
[3] В превод – татко. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
