Първа книга от завладяваща нова трилогия, „Книгата на Коли“ от М. Р. Кели (изд. „Артлайн Студиос“, преводач: Деница Райкова) описва пътуването на едно необикновено момче, което се бори да намери своето място в смразяващ постапокалиптичен свят.
Отвъд стените на малкото селце Митън Рууд се крие един неузнаваем свят. Свят, в който обраслите гори са пълни с дървета-удушвачи, смъртоносни лиани и семена, които ще ви убият на място. А ако не ви хванат, някой от опасните прокудени ще го направи.
През целия си живот Коли е живял в Митън Рууд. Той знае, че първото правило за оцеляване е да не преминаваш отвъд стените. Това, което той не осъзнава, е какво се случва, когато не ти е даден избор.
Прочетете откъс от фентъзи романа при нас.
В дни за събирания в средния кръг нямаше мебели. В дните за изпитание имаше три маси, поставени там, донякъде като три страни на квадрат, само че не бяха равни, а малко отворени. Върху средната маса беше техниката, която беше вече пробудена и работеща: огнехвъргачката, пушката за стрелички, резачът и базата данни. Върху другите две маси бяха всички неща – повече, отколкото можете да преброите – които представляваха стара техника, но никога не правеха каквото и да е, без значение кой ги докосваше.
Виждах това много пъти, когато други хора се явяваха на изпитанието. Всъщност съм го виждал точно четиринайсет пъти, по веднъж всяко лято до това, само дето най-ранните пъти бях прекалено малък да го помня. Затова знаех какво ще се случи, чак до последната, най-дребна подробност. Ширю Мейкуел ни бе обучила какво да кажем, но всички думи се бяха запечатали в ума ни още преди да започнем, така че тя не изгуби твърде много време за това. Най-вече ни каза как да гледаме и как да се държим, щом влезем в залата на Съвета.
– Там ще има повече от двеста души, и всичките ще ви гледат – казва тя на трима ни, – но не им обръщайте внимание. Изобщо не ги гледайте, нито мислете за тях. Те са там заради вас, а не обратното. Когато Защитник Огън ви заговори, казвате репликата си, както сте я научили, и излизате напред, когато ви повика. След това просто правите каквото ви кажат и се владеете след това.
Съветът беше добър и добронамерен, но в деня на моето изпитание ми излезе от главата щом влязох в стаята. Всъщност и толкова не се задържа. Когато вървяхме по коридора към големите врати (залата на Съвета имаше две врати), и като чух всички хора вътре, цялата ми глава се изпразни като преобърната кофа. Запрепъвах се зад Хейджон през вратите и вътре в стаята и се блъснах в гърба му, когато спря.
Заради изпитанието е, помислих си. Това е моментът. Това е тестът. И краката ми някак изгубиха силата си, така че едва не паднах.
Хейджон спря отстрани така, че всички да сме в редица, както трябваше. Защитниците бяха в средния кръг, също всичките в редица, само дето Катрин беше малко напред. В дните на изпитанието Защитник Огън говореше от името на селото.
– Кой влиза в тази зала? – пита ни тя.
Рискувах да вдигна поглед към лицата навсякъде наоколо. Това беше точно каквото Ширю ни каза да не правим, и имаше право. Толкова много хора! Всички, дето познавах. Всички, които са били някога в живота ми още отпреди да си знам името, до сегашния миг. Видях там майка ми и Атън и Мъл от двете ѝ страни. Сякаш очите ми знаеха как да ги намерят, дори в цялата тази огромна, дишаща, движеща се, напираща тълпа. И получих сили при вида им, макар също и някакво замаяно странно усещане, сякаш бях там с тях и гледах надолу към себе си, докато едновременно с това бях на сегашното си място.
Едва тогава осъзнах причината да чувам дишането на всички. Беше защото в онази стая цареше пълна тишина. Не мисля, че само аз очаквах Хейджон да отговори пръв, но той така и не го направи. Погледнах Спинър, а Спинър погледна мен. Хейджон не погледна никого от двама ни. Стоеше с наведена глава и стиснати в юмруци ръце. Ако трябваше да кажа как изглеждаше, имаше вид, сякаш се страхува, само дето никога не бях виждал Хейджон да се страхува от нещо.
– Аз – казва Спинър, успявайки да проговори първа. – Демар Уейтинг, дошла да бъде изпитана.
– Аз, Хейджон Уейтинг – изрича най-сетне Хейджон. – Дошъл да бъда изпитан.
– Застанете напред, като чуете името си, и слезте – каза ни Защитник Огън. После, към цялата зала, каза: – Тези, които чакат, ще бъдат разпознати, по ваша воля и с вашата благословия. – Не каза „познавани“, а „разпознати“, точно както преди беше казала „зала“, а не „стая“. Така казвали тези неща в старите времена, и това направи думите ѝ да звучат някак по-тежко и важно. Все едно бяха твърди, солидни неща и продължаваха да стоят там във въздуха, след като ги беше изрекла.
Разнесе се неясен шум, докато всички казваха „да“ или „ай“, или „ей“, или даваха благословията си, според собствения си обичай. Някои направиха знака на Дандрейк с два сгънати пръста. Видях Джартър Шепърд, майката на Весо, да прави този знак, и видях Весо да се извръща, сякаш не искаше да гледа това. Имаше си разумно основание.
Катрин сведе глава, като че ли приемаше всичките им утвърдителни отговори с тържествена сериозност.
– Демар Уейтинг – каза тя. – Излез пред Съвета.
Демар слезе в кръга и застана точно в средата му, с лице към Катрин. Отпуснала беше ръце от двете страни на тялото си, а гърбът ѝ беше изправен. Изобщо не изглеждаше да трепери, нито поглеждаше някого, освен Катрин.
– Какво виждаш тук? – пита Катрин.
Спинър дава очаквания отговор:
– Виждам техниката от старите времена.
– Ще се пробуди ли за теб?
– Не зная, но възнамерявам да опитам.
– А ако се пробуди за теб?
– Ще я използвам за доброто на всички.
– Избирай разумно.
Това беше всичкото говорене. А колкото до избирането, Ширю ни каза да решим, преди да дойдем там.
– Не бива да застинете, когато Защитник Огън ви подкани, и да я карате да повтаря. Никой няма да ви вини за това, но ще изглеждате глупаво пред всички и ще вините себе си след това.
Спинър взе огнехвъргачката. Беше дързък избор, но мнозина бяха правили същото преди нея. Това беше най-голямата пробудена техника досега, и у нея имаше нещо, което привличаше погледа и го задържаше. Лъскавината и гладкостта на метала бяха част от това нещо: тъмнозелен с изключение на ръкохватката, която имаше лъскавосив ръб. Не сребрист, защото не беше ярък: беше сив метал, блестящ като сребро. Отстрани имаше име, написано с шрифт като от старите времена. Никой в Митън Рууд не можеше да го прочете, но Защитник Спомен го беше научил от базата данни. Думата беше „Феникс“, с някакви числа след нея. Често беше трудно да се разбере какво казва базата данни, защото тя говореше подробно с непознати думи за изгубения свят, но основното беше, че Феникс е много далечно място, село, по-голямо от Митън Рууд, което било опожарявано до основи много пъти, но все се издигало пак след това.
Спинър вдигна огнехвъргачката така, както може да вдигнете новородено бебе, с една ръка върху ръкохватката, а другата – под нея, като обгръщате тежестта. Тежестта явно беше по-малка, отколкото очакваше, защото тя прегъна леко колене, когато най-напред я вдигна, но после се изправи отново. Лицето ѝ беше светнало от почуда. Всички, които съм виждал да полагат изпитанието, добиваха това изражение, щом техниката се озовеше в ръцете им.
– Откликни – каза Спинър. Можеше да изчака малко, за да се наслади на чувството, но пък повечето от ония, които се явяваха на изпитанието, веднага изричаха думата. Имаха нужда да узнаят.
Огнехвъргачката не каза нищо.
– Приеми команда – каза Спинър, което беше втората древна дума. А огнехвъргачката беше все така няма.
– Нов потребител – каза Спинър. Огнехвъргачката не се пробуди и не ѝ отговори. Беше с гръб към мен, затова не можех да видя изражението ѝ точно тогава. По позата на раменете ѝ разбрах обаче, че ще ѝ е по-трудно и по-тежко да остави огнехвъргачката, отколкото беше да я вдигне.
Катрин също го видя и я взе от нея възможно най-внимателно.
– Демар Чакащата – каза тя. – Не чакай повече. Жена от Митън Рууд, това си ти, и ще бъдеш, под името, което избереш.
– Спинър Танхайд – каза Спинър.
– Спинър Танхайд – изрекоха всички в стаята в един глас.
Спинър отстъпи малко встрани, за да ми направи място, и Катрин ме повика със същите думи като преди.
– Коли Чакащия, излез пред Съвета.
Идвам при нея, като си гледам в краката през цялото време, та да не се препъна в тях. Дори когато стоях точно пред нея, сякаш не можех да вдигна поглед.
– Какво виждаш тук?
– Виждам техниката от старите времена – отговорих ѝ.
– Ще се пробуди ли за теб?
– Не зная, но възнамерявам да опитам.
– А ако се пробуди за теб?
– Ще я използвам за доброто на всички.
– Избирай разумно.
Бях казал на Ширю, че възнамерявам да избера огнехвъргачката, ала сега, когато Спинър го стори, размислих. Вместо това взех пушката за стрелички. Ръкохватката ѝ се намести така удобно в ръката ми, че почти ми се прииска да се засмея, срещу което нямаше закон, но щеше да бъде потресаващо и нямаше скоро да бъде простено. Усетих допира на метала до кожата си студен като сняг, макар че стаята беше топла от всичките хора, дето бяха вътре. И беше по-гладка от всичко, което някога бях държал. Като лъскаво камъче, пуснато във вода, но дори още по-гладка.
Вдигнах я високо, все едно беше запалена факла във времето за заключване на портите, а аз стоях на портата.
– Откликни – изрекох колкото можех по-високо. После зачаках.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
