„Светът на Нала“ от Дийн Никълсън (изд. „Лабиринт“, преводач: Деница Райкова) разказва изумителната история на едно момче от Шотландия, което мечтае да обиколи света с велосипед, да стигне до Патагония и Курилските острови, до Австралия и Исландия. После потегля на път и в планините на границата между Черна гора и Босна, насред безлюдното шосе, намира най-невероятната спътница – изоставено малко коте, на което дава името Нала и което предопределя по-нататъшния му маршрут, подчинен на любовта към авантюрите… и към животните.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Отплавахме отново от Пирея, но този път на ферибот, който потегляше на изток към гръцкия остров Хиос – бяха ми казали, че там мога да направя фериботна връзка до Чешме и Турция. Пътуването не мина така гладко, както се надявах. Не бях забелязал, че Хиос има две пристанища – на срещуположни краища на острова. Така че се наложи да измина с колелото петдесет километра от едната връзка с Гърция в западния край до турската в източния. На всичкото отгоре бяхме пристигнали вечерта и трябваше да карам дотам по неосветени пътища в непрогледна тъмнина. Освен това фаровете на велосипеда ми бяха изгорели и пътуването не беше особено отпускащо.
За щастие, по пътя нямаше голямо движение и пристигнахме благополучно, после обаче чакахме осем часа малкият, грохнал на вид ферибот да потегли на половинчасовото плаване до Турция. След последното ми преживяване с паспортната проверка в Албания изпитвах тих ужас от турските имиграционни власти. Напускахме Европа и влизахме в западната част на Азия, затова очаквах, че сега проверките ще са по-строги. Освен това помнех как мъжът, с когото съм говорил в бежанския лагер, ми е казал колко трудно е било да влезе от Сирия.
Разбира се, неговото положение не можеше да се сравнява с нашето. Ние пристигахме в туристически район на страната и се отправяхме в напълно различна посока. Затова навярно не биваше да се изненадвам, че граничните служители явно гледат само да прехвърлят отговорността на друг.
Изглежда, никой нямаше понятие какво да прави с паспорта на Нала. Представях го на едно гише, после ме препращаха на друго. Разкарваха ни около половин час, след което един служител вдигна безпомощно ръце и ни махна да минаваме. Започвах да си мисля, че съм първият човек в историята, преминал през някои от тези гранични пунктове с котка. Определено се държаха така.
Имах нужда от една нощ, за да свикна, затова направих резервация в един хостел в Чешме. През първия час Нала подскачаше по походните легла и си играеше на криеница с мен, но скоро заспа. Аз нямах такъв късмет. Горещината остана потискаща чак до малките часове и колкото и да се мятах и въртях, не можех да задремя за повече от няколко минути. Не се разочаровах, когато около шест сутринта Нала започна да мяука за закуската си, както обикновено. Исках да тръгна рано.
След около половин час подскачах и се клатушках по калдъръмените улици на Чешме. Беше приятно да въртя педалите в относително прохладната утрин. След като три месеца бях заседнал на Санторини, сега се радвах да се върна отново към ритъма на живота на път – макар, разбира се, да имаше своите предизвикателства.
Бях свикнал да пътувам, натоварил на колелото целия си багаж, но когато поех на този нов етап от пътешествието, започнах да се чувствам по-скоро като костенурка, сякаш разнасяхме с нас целия си дом. Този дом ми се струваше по-голям и по-тежък от всякога. Не биваше да се изненадвам. Според информацията от производителя можех да пренасям допълнително двайсет и пет килограма отзад и почти още дванайсет отпред на велосипеда. Смятах, че вече съм по-близо до този предел, така че върху основната ненатоварена тежест на колелото от тринайсет килограма сега натрупвах още петдесет килограма. И то без да включвам в сметките допълнителните няколко килограма дрехи и други дреболии, които бях опаковал в саковете в ремаркето.
Бях направил каквото мога, за да облекча товара, бях изхвърлил всичко ненужно, проблемът ми сега обаче беше, че имах много неща, без които не можех да мина.
Най-важното допълнение, откакто за последно бяхме на път, беше новото „жилище” на Нала отпред на колелото. Импровизирах, взех стандартна котешка клетка на колелца, каквито има по магазините за домашни любимци, и я закрепих към скобата, на която преди окачвах стария калъф. Така клетката стана по-просторна и удобна, освен това предоставяше на Нала и сянка, ако има нужда. Тя я хареса моментално.
С парите, които спестих от работата в школата по каяк, аз също си купих ново оборудване, включително по-добър лаптоп, нова Go Pro и дрон, за да заменя онзи, който ми откраднаха. Ако смятах да осъществя плана си да създам канал в YouTube, имах нужда от качествено оборудване.
Събирането на цялата тази екипировка се беше превърнало почти във военна операция. Трябваше да я прибера спретнато заедно с екипировката за къмпинг, озвучителната система, батериите и зарядните, палатката, походния котлон и храната. После трябваше да прибера дрехите си и нещата на Нала, които ставаха все повече. Товаренето на велосипеда също беше цяла наука. С толкова багаж във всеки сак трябваше да се погрижа да разпределя тежестта поравно, иначе щях да губя равновесие през цялото време. Първите няколко метра от пътуването бяха истинско усилие. Не беше лесно да набера инерция, когато потеглях, особено ако се отправях по нагорнище.
Нищо от това не притъпяваше опияняващото усещане, което изпитвах, когато съм на открит път. Обичах го повече от всякога, особено с Нала „на борда”. Щом поехме на изток от Чешме към древния град Измир на осемдесет километра оттам, тя както обикновено беше развълнувана и реагираше на всичко наоколо. От време на време се хвърляше по някоя пеперуда или стършел, които прелитаха с бръмчене край нас.
Пътят за Измир се виеше по крайбрежието и навътре в сушата. Колкото повече се отдалечавахме от морето, толкова по-свирепа ставаше жегата. Някъде към единайсет вече нямаше начин да стоя навън на слънце и едва към пет следобед се осмелих да потегля отново. Дори при това положение зад всеки облак – или в случая липсата на облаци – имаше и светлина. Безмилостната горещина ми позволи да спя по-често под открито небе.
Винаги съм обичал да нощувам под звездите и особено на странни места. Дори като дете често се измъквах от къщи и нощувах навън, лягах под пейката за пикник в градината ни. Когато пораснах, продължих с този навик за голямо изумление на приятелите ми. Един от тях ми каза, че „ми хлопа дъската” и че в мен има нещо сбъркано, щом спя в порутени сгради или на изолирани плажове. Приех го като комплимент. Хората само губеха, ако не изпитваха тръпката, която ме обземаше сред природата, когато чувствах, виждах и усещах истинския свят наоколо и бях във властта на стихиите и техните изменчиви „настроения”. За мен нямаше нищо по-хубаво.
Така че първата нощ извън Чешме бях във възторг, когато открих изоставен плувен басейн на стотина метра от главния път, недалеч от малък плаж. Спуснах колелото и цялото си екипировка в празния басейн и сложих на дъното спалния чувал и възглавницата. За мен това беше – почти – толкова хубаво, колкото петзвезден хотел. Спах като къпан.
Турските пътища бяха в добро състояние и често бяха много широки, което правеше карането на колело по-отпускащо. Стига да се придържах към специалната вътрешна колоездачна лента, не се чувствах застрашен от тежките камиони, които профучаваха покрай мен на равни интервали. Към края на следващия ден бях напреднал доста и бях пристигнал в Измир.
Направих резервация за една нощ в хубав хостел: това ми даде известно време да разгледам древния град и неговите забележителности. Нала беше още по-омаяна от мястото, отколкото аз, и постоянно се стрелкаше в една или друга посока, докато вървяхме из старите пазари и площади. В малките затворени градски улички без ветрец горещината беше направо изцеждаща. Към края на деня Нала беше изтощена колкото мен.
На другата сутрин двамата се успахме, което беше необичайно. Сигурно беше от горещината. Впуснах се лудешки да прибирам всичко, после припряно платих сметката, напуснах хостела и към единайсет сутринта потеглих, подразнен, че съм изпуснал най-хубавата част за каране на велосипед през деня.
Надявах се да изминавам по стотина километра на ден и бях запазил нощувка в хостел в град Айдън. Закъснението, с което тръгнах обаче, означаваше, че до обяд съм пропътувал само трийсетина километра. Беше дори по-горещо от обикновено, така че малко след обяд се подслонихме под един пътен мост и успяхме да потеглим отново чак късно следобед. Вероятността да стигнем до хостела, докато се стъмни, ми се струваше съмнителна. Полагах усилия, но по здрач осъзнах, че отново се налага да спя под открито небе. Не беше краят на света. Отмених резервацията в хостела и започнах да търся място за през нощта.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
