Действието на романа „Светулките ще ти покажат пътя“ от Христо Добротинов (изд. „Хермес“) се развива във Велико Търново – с неговата приказност. Преплитат се действителни и въображаеми истории дори на реално съществували личности като Емилиян Станев и Невена Коканова. Редуват се трагични и красиви моменти, а сред грохота на прелитащите американски самолети през Втората световна война се заражда истинска любов.
Показано е разделението на българското общество. Вечните злосторници, които винаги са близо или са част от властта и носят гибел. Предателите, които сами се продават, водени от тъжната максима „Страхувай се и ще живееш“. Проследени са човешките радости и трагедии преди и след радикалните промени през 1918, 1944 и 1989 г. Поколенията се сменят, но не и ролите.
И през годините, като красиво знамение, с дълга синя рокля на големи бели точки, с везани ръкави на блузата, приличащи на крила на загадъчна птица преминава Мариола – Търновската царица.
Прочетете откъс от романа при нас.
На Козлуджа Емилиян не скучаеше. Обиколи всички постройки наоколо. Някои бяха още пусти, но собствениците им, подгонени от жегата и епидемиите, започваха да се преселват от града. В ранните сутрини из гористата местност трополяха файтони или вървяха в индийска нишка цели семейства. Конете гледаха огромното изгряващо слънце и цвилеха. От ноздрите им сякаш излизаше жълт пламък. Най-често Емилиян прескачаше до съседната вила. Свиваше се в гъстите храсти и наблюдаваше. Постройката приличаше на гъба, заровена в земята, с помещение, като пънче на гъбата, явно служещо за кухня, и широка шапка, покрита с мъх, която скриваше голяма стая. Гъбата беше зелено-кафява и Емилиян беше сигурен, че е отровна. Там отскоро живееше красива жена. Сутрин тя отваряше широко големия прозорец и протягаше ръце към първите слънчеви лъчи. Мъжът й, възрастен и куц полковник, се бръснеше на двора, тя му подаваше пешкир, после му правеше кафе, закусваха на скована дървена маса, полковникът ядеше бързо и отривисто, сякаш всеки момент тръбата щеше да засвири атака, сетне обличаше униформата си и чукваше куци токове. Файтонът, който трябваше да го откара в града, вече беше пристигнал. Караше го русоляв, безличен войник. В долния край на мястото спеше възрастен, прегърбен човек с уплашен поглед. Думите му приличаха на български, но не съвсем, явно човекът беше пленник, ризата му беше овехтяла и закърпена, а обувките бяха далечен спомен от по-хубави времена. Мършавият човек със закърпената риза помагаше в домакинството и вършеше каквото му възложат. „Внимавай – предупреждаваше полковникът жена си, – времената са лоши.“ Качваше се на стъпенката, войникът вдигаше камшик и файтонът поемаше по кривите пътеки към града. Емилиян беше чувал различни неща за полковника, докато се мотаеше по търновската чаршия. Полковникът беше комендант на Търново близо година и хората вече бяха успели да го намразят, тъй както от сърце се мрази властта, която поради безсилието си върши жестокости. Даже ореолът му на герой от войните беше зеленясал. За обикновените търновци войните бяха донесли само нещастия, бяха съсипали града и търговията, бяха се превърнали в нещо неразбираемо. Емилиян само смътно долавяше огромната пропаст между полковника и Търново. Затова, когато привечер военният се връщаше с файтона, по униформата му сякаш беше полепнала ненавистта на града. Жена му изтърсваше куртката, опъваше панталона на специална закачалка, флуидите на омразата като жълти светулки се стрелваха към земята и полепваха по тревите.
9.
Емилиян не можеше да разгадае отношенията между полковника и жена му. Не приличаха на това, което беше виждал вкъщи. Родителите му винаги се съветваха един с друг, вярно – за дреболии и глупости, винаги смятаха заедно оскъдните пари и сякаш заедно – с четири ръце – завързваха на възел носната кърпа, където си кътаха спестеното. „Да не си ги пипнал“ – предупреждаваше баща му, бояджията, улавяйки любопитния поглед на Емилиян. „И да не кажеш на някого къде ги крием“ – добавяше тревожно майката. Битката за хляба сякаш спояваше родителите му и те не виждаха нищо отвъд нея. Докато полковникът гледаше някъде зад хоризонта и упорито мълчеше, опитвайки се да разчете знаците, изписани зад облаците. Сутрините пак си бяха нормални – полковникът бързаше за работа и бръсненето и закуската изглеждаха като задължително, кратко встъпление към дългия ден. На ранина полковникът беше целенасочен – очевидно го очакваха велики дела и призванието беше изписано на челото му. Жена му също мълчеше, а тишината сякаш беше заредена с бодлива тел. Връщането на полковника от работа беше далеч по-шумно. Усещаше се, че е преуморен и напрегнат и че светът не искаше да му се подчини. Лицето му беше зачервено и под спадащите слънчеви лъчи добиваше морав цвят. Русолявият войник слизаше за миг от капрата, хващаше конете за намордниците, за да не мърдат и да не се сурнат в близкия дол. Полковникът стъпваше гневно на земята и влизаше в двора на вилата. Следваше позната сцена – мъжът се вмъкваше под широката мъхена шапка, жена му внасяше проветрените домашни дрехи, полковникът се преобличаше и отново се появяваше в двора. Сядаше на дървената маса и започваше втренчено да следи как жена му четка униформата и изнася високите черни ботуши на въздух. Тази загриженост изведнъж го раздразваше и полковникът започваше да мърмори. Ядосваха го горещото лято и тъжният залез, пречеше му противният град, който го заливаше с безпросветност и беднотия. Недоволството на полковника вървеше по стръмна спирала, качваше се към мрачни върхове и там, застанал самотен и неразбран, полковникът извикваше зловещо: „На кого оставиха България, на кого?“. При този вопъл военният се хващаше с две ръце за главата, вътре сякаш пулсираше огромно желязно сърце и искаше да разкъса крехката черупка. „България е сираче, никой не мисли за нея, всички сме в опасност, ако не наложа ред и дисциплина, народът ще се вдигне, женските бунтове не спират, ето и днес – ходеха като гламави по чаршията и викаха, гладни са, бунтовете рушат държавата, а държавата сега е слаба, сред пленниците има тиф и холера, какво е това проклятие, на кого оставиха България, на кого?“
От виковете Емилиян се свиваше в храстите, обземаше го страх, той пропълзяваше през ноктите на краката и плъзваше по цялото тяло, момчето искаше да избяга, ала усещаше, че няма сила, че е приковано към напуканата земя и завързано за бодливите храсти.
Болката на полковника достигаше и до пенсионирания учител, той чуваше отчетливо вика. „Изпадна в криза – обобщаваше учителят, – интересно какво го мъчи, от какво страда?“ Загадката не оставяше учителя на мира, той влизаше в стаята с билките, душеше въздуха, сякаш искаше да улови най-вярната рецепта, после се измъкваше навън и вдигаше заплашително показалец. „Мисля, че открих – съобщаваше учителят на птиците, – трябват му компреси със студена вода, да се покрива цялата снага през ден и да пие дилянка като чай преди ядене, сигурен съм, че ще помогне, трябва да говоря със сърбина, да му дам дилянката.“ Щастлив от откритието, учителят обикаляше около колибата си и се озърташе откъде ще се появи Емилиян.
А момчето не можеше да откъсне поглед от двора на вилата. Там изведнъж ролите се сменяха. Сега започваше да говори жената на полковника, гласът й беше мек, успокояващ. „Преуморил си се – казваше тя, – трябва малко да си починеш, напрежението идва от горещината, никой не може да издържи на жегата, Търново е опасен град, слънцето нагрява скалите и те стават като печки.“ Жената се движеше плавно около дървената пейка, наливаше вода в стъклена чаша, после изтърсваше бял прах от едно пакетче в нея. „Ще ти помогне“ – казваше тя. Полковникът изпиваше течността, успокояваше се постепенно и когато вцепенението го обхванеше изцяло, се вторачваше в жена си. В погледа му имаше всичко – недоверие, съмнения, безпомощност, страх, желание за бягство, омраза, подменен свят. „Ти не разбираш“ – казваше тихо полковникът. „Кое?“ – с надежда питаше жена му. „България е едно сираче.“ Над Козлуджа падаше син мрак. Далеч на запад блуждаеше самотен лъч – беше последният поздрав на слънцето. Емилиян се измъкваше тихо от храстите и замислено се връщаше в колибата на учителя. „Аха – казваше учителят, – появи се все пак.“ Двамата разчупваха самун хляб и бучка сирене. „Нервозните човеци страдат повече от ума си, защото искат и мислят всичко да имат – произнасяше учителят. – Но това не е така. Човек трябва да е благодарен на малкото, да не се тревожи, лъжовен е светът, че да се хабим за нищо и никакво. Спокойният живот продължава годините, а нервозният ги скъсява и предварително докарва смърт.“ Емилиян прекъсна благодетеля си: „Не се безпокой, той си има лечител“. „Какъв лечител?“ – стресна се учителят. „Лекува го жена му“ – отсече Емилиян.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
