„Оставам тук“ от Марко Балцано (изд. „Лемур Букс“, преводач: Нели Раданова) рисува идилична картина, която е потопила в себе си спомена за срещата на „малкия“ човек с разрушителната мощ на политиката, войната и прогреса.
Когато настъпи война или потоп, хората бягат. Хората, но не и Трина. Упорита като Курон, малкото село в Южен Тирол, където е израснала, тя знае как да се противопостави на фашистите, които се опитват да ѝ попречат да бъде учител. Не се страхува да избяга в планината със съпруга си дезертьор. А когато водите на язовира са на път да потопят нивите и къщите, тя се защитава с това, което никой никога няма да може да ѝ отнеме: думите.
Със съкровен и мощен глас, Марко Балцано дава нов живот на историята на едно потънало село. Още след излизането си романът му е финалист в надпреварата за престижната награда „Strega“ – 2018, печели 10 значими литературни отличия през 2018 и 2019 и се нарежда сред най-продаваните творби в съвременната италианска литература.
Прочетете откъс от романа при нас.
До този момент, особено в долините до границата, животът се определяше от ритъма на сезоните. Изглеждаше, че историята не стига до тука. Беше ехо, което се губеше. Езикът беше немски, религията беше християнска, работата беше по нивите и в оборите. Нямаше какво друго да се прибави, за да се разберат тези планинци, от които си част и ти, ако не за друго, то защото си родена тука.
Мусолини смени имената на улиците, на потоците, на планините… не оставиха на мира дори мъртвите, тези убийци, смениха дори надписите на надгробните паметници. Италианизираха имената ни, смениха табелите на магазините. Забраниха ни да носим дрехите си. За нула време в училище се озоваха учители венецианци, ломбардци, сицилианци. Те не ни разбираха, ние не разбирахме тях. Тук, в Южен Тирол, италианският беше екзотичен език, който се чуваше от някой грамофон или когато идваха продавачи от Валарса, които се качваха през Трентино, за да ходят да търгуват в Австрия.
Твоето толкова особено име веднага се запечатваше, но за онези, които не си го спомняха, ти беше дъщерята на Ерих и Трина. Казваха, че си приличаме като две капки вода.
– Ако се изгуби, ще ти я доведат вкъщи! – фъфлеше фурнаджията и те поздравяваше, като правеше гримаси с беззъбата си уста. Помниш ли? Когато по улицата усещаше уханието на питките, ти ме дърпаше за ръка, за да ме заведеш да ти купя една. Обичашетоплия хляб повече от всичко.
Познавах всички обитатели на Курон, но приятелки ми бяха само Мая и Барбара. Сега вече не живеят тука. Заминаха преди много години и дори не знам дали са още живи. Бяхме толкова свързани, че учехме в едно и също училище. Педагогическия институт не можехме да го посещаваме, защото беше прекалено далеч, но когато ходехме веднъж в годината в Болцано, за да се явим на изпити, беше като приключение. Обикаляхме възбудени из града и най-после виждахме света отвъд летните алпийски пасища и отвъд планините. Красиви сгради, магазини, улици, пълни с хора.
Аз и Мая наистина имахме призванието да преподаваме и нямахме търпение да влезем в клас. А на Барбара ѝ се искаше да стане шивачка. Беше се записала и тя, защото „така ще бъдем заедно повече време“, заявяваше. През онези години тя беше като моя сянка. Прекарвахме времето си в това да се изпращаме до вкъщи. Пред вратата на стопанството едната казваше на другата:
– Хайде, още е светло, ще те изпратя аз.
Правехме широки обиколки, вървяхме край реката или край началото на гората и от тези разходки помня, че Барбара все повтаряше:
– Ако имах твоя характер…
– Но защо, какъв характер имам аз?
– Ами, всичко ти е ясно, знаеш какво искаш. А пък аз съм объркана за всяко нещо и винаги търся някого, който да ме хване за ръка.
– Аз не мисля, че да съм такава, каквато съм, ще ми донесе големи добрини.
– Говориш така, защото си доста взискателна.
– Както и да е – казвах аз, като тръсвах рамене, – бих дала веднага моя характер, за да съм красива като тебе.
Тогава тя се усмихваше и ако наоколо нямаше никого или ако небето потъмняваше, ме целуваше и ми редеше нежни думи, които не помня вече.
С идването на Дучето беше ясно, че рискуваме да останем без работа, защото не бяхме италианки, затова и трите започнахме да учим италиански с надеждата, че все пак ще ни назначат. Следобедите през онази пролет ги прекарвахме с книгите по граматика на брега на езерото. Виждахме се след обяд и идвахме коя с плодове в салфетка, коя още преглъщаща последната хапка.
– Сега стига сме говорили на немски! – казвах аз, като ги призовавах към ред.
– Аз исках да стана учителка, но не на езика на другите! – протестираше Мая, като удряше тетрадката си, пълна с драсканици.
– Ами аз тогава какво? Аз исках да стана моден дизайнер! – заявяваше Барбара.
– Да не би докторът да ти е предписал да ставаш учителка! – не ѝ оставаше длъжна Мая.
– Гледай какви ги говори тая змия… Какво значи, че не ми го е предписал докторът? – негодуваше тя, докато връзваше на конска опашка буйните си червени коси, които летяха навред. И после подхващаше пак, че трябва да отидем да живеем заедно, без да се омъжваме.
– Слушайте какво ви казвам, ако се омъжим, ще се превърнем в слугини! – заключваше тя убедено.
Като се връщах вкъщи, веднага си лягах. Бях винаги жадна за самота. Пъхвах се в леглото, лежах сред влажния мрак на стаята и мислех. Мислех си, че ща не ща аз пораствам и това ме притесняваше. Не знам дали и ти си имала такива страхове, или приличаш на баща си, който виждаше живота като река. Аз, при приближаването на някаква промяна или на завършека на нещо, независимо дали диплома или сватба, всеки път изпитвах желанието да побягна и да зарежа всичко. Защо да живееш да значи непременно да вървиш напред? Дори когато те родих, си мислех: „Защо да не мога да си я държа тук вътре още малко?“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
