„Малки жестокости“ от Лиз Нюджънт (изд. „Еднорог“, преводач: Мариана Димитрова) е мрачна история за дребните жестокости, които водят до огромни трагедии, за болките, които си причиняваме взаимно, изпълнена с изненадващи обрати и разтърсващ финал. Нюджънт умело и безпощадно точно разказва една семейна драма, която прераства в трилър, а напрежението непрекъснато витае във въздуха.
Уил, Брайън и Люк са трима братя, които израстват в постоянно съперничество за вниманието на своята майка. Като всички момчета, те играят своите игри, но с течение на годините тези малки жестокости стават все по-зловещи, по-безмилостни и по-опасни. Вече като мъже, конкуренцията помежду им се ожесточава още повече – за положение в обществото, пари, слава, жени… Дори когато се опитват да се подкрепят, те се предават един друг, отново и отново, а взаимната ревност и непоносимост водят стремително към насилие и смърт. Но кой ще е убиецът и кой – жертвата?
Прочетете откъс от романа при нас.
Татко умря, когато бях на седемнайсет години. Откриха му рак на простатата и той почина четиринайсет месеца по-късно – седмица след рождения ми ден. Последния месец от живота си прекара в хоспис. В края на дните си не споменаваше за смърт или умиране и когато отивахме да го видим, изглеждаше притеснен, сякаш се срамуваше от болестта си. Люк каза на мен и Брайън, че болестта на татко е нелечима и аз се обидих, че мама е споделила първо с него, а не с мен. Аз бях най-големият. Люк беше хлапето, но тя настояваше да му разказва в подробности къде точно са туморите, как са се разсеяли и колко агресивни са. Люк тайно ни предаваше информацията. Поставих ѝ въпроса ребром.
– Скъпи – каза тя, – не исках да те разстройвам.
Разбирах основанията ѝ. Матурите ми наближаваха.
Тя плачеше все по-често и изглеждаше уплашена. Люк ходеше в хосписа всеки ден след училище и прекара последните уикенди там. Брайън отиде веднъж с неохота.
– Мразя болни хора – каза той.
Когато смъртта на татко наближи („остават часове“, каза сестрата), ние с мама бяхме при него.
– Да се обадя ли на Брайън и Люк? – попитах, когато дишането му започна да отслабва.
– Не, само ще се пречкат – каза тя.
Когато накъсаното му дишане най-после спря, прегърнах несръчно мама, докато тя плачеше.
Прибрахме се от хосписа късно вечерта. Люк чакаше.
– Умрял е, нали?
Мама се разплака, а аз потвърдих новината пред Люк. Брайън вече си беше легнал. Люк отиде да налее питие на мама, а аз се качих да събудя Брайън и да му кажа лошата новина.
Отворих вратата на спалнята му. Той четеше някакъв екшън трилър със зловеща корица.
– Брайън, съжалявам, но татко умря.
– Ох.
– Знам. Ужасно е, нали? – той взе книгата и продължи да чете. – Искаш ли да слезеш долу?
– Не, благодаря, сутринта имам тренировка по ръгби.
– Какво? Брайън, не чу ли какво казах? Татко е… мъртъв.
– Нима?
– Да.
– И какво искаш да направя?
Дългите дни в болницата ни се бяха отразили. Седмици наред почти не се бях виждал с приятелката си. Може би Брайън наистина беше прекалено млад, за да понесе подобна новина. Той беше странен – по различен начин от Люк, но беше трудно да понеса войнственото му настроение. Люк беше по-малък, а стоеше долу и наливаше джин на мама.
– Като начало може да не се държиш като идиот.
– Разкарай се.
Взех една гуменка, замерих го по главата и излязох, затръшвайки вратата.
По-късно осъзнах, че Брайън се справяше с мъката, като я пренебрегваше, защото, доколкото знам, той никога не се беше карал с татко. Като всички нас.
През следващите няколко дни, докато организирахме погребението и къщата се пълнеше с роднини, гости и подноси със сандвичи, Брайън остана в стаята си. Люк беше разстроен, но мисля, че се притесняваше да се просълзи пред някого. Очите му бяха зачервени и той започна да носи един от старите пуловери на татко. Дойдоха роднините на мама – сестра ѝ Пеги и другите, които почти никога не виждахме. Мама ги настани заедно в кухнята. Срамуваше се от семейството си от Севера и искаше да го отдели от роднините и приятелите на татко. Освен Пеги не познавахме никого от тях. Те винаги наричаха мама „Мол“, макар името ѝ да бе Мелиса. Тя мразеше това. „Мол“ беше съкращение на Маргарет, популярно сред работническата класа в Дъблин. Когато татко беше жив, той я дразнеше, като я наричаше „Мол“. Винаги съм мислил, че мама се срамуваше от семейството си заради татко, защото той беше от южно предградие, населявано от представители на средната класа, но дори след като почина, тя продължаваше да крие роднините си в кухнята.
В деня преди погребението Люк ме попита дали вярвам, че Бог наистина съществува. Подобни въпроси той обикновено задаваше на татко. Опитах се да се сетя какво би казал баща ни. Дадох му стандартния отговор, който се очаква от по-голям брат. „Люк, не откачай. Разбира се, че съществува. Как иначе сме се появили ние?“
Люк не изглеждаше убеден.
Аз играех ролята на отговорния син и участвах в решението какъв ковчег да изберем.
– Не най-евтиния, мамо, а следващия по цена – не че някой ще ни съди, а и кой ще разбере разликата?
И тримата бяхме високи и се очакваше да носим ковчега. Отидох в стаята на Брайън и Люк, за да им кажа. Люк кимна.
– Поне това можем да направим.
Брайън вдигна поглед от ужасната си книга.
– Аз няма да го нося.
– Защо?
– Не искам. Гробарите ще го направят. Това им е работата.
– Мама иска да бъдем ние.
– Не.
Люк каза тихо:
– Татко би искал да го направим заедно.
– Той е мъртъв, тъй че няма значение какво би искал – заяви Брайън.
– Брайън! Защо се държиш така?
– Хора умират непрекъснато. Не виждам защо е тази суетня. Знаете ли колко деца умират от глад в момента в Етиопия?
Нахвърлих му се и извиках Люк да ми помогне. Люк с нежелание повали Брайън на пода, а аз грубо издърпах ръцете му зад гърба.
– Оставете ме! Зверове! Махайте се!
– Ще носиш ковчега на татко, и точка.
Той продължаваше да се бори и да спори:
– Не, няма да го направя. Не можете да ме накарате.
Мама избра точно този момент, за да влезе в стаята.
– Какво става, за бога?! Не можете ли да проявите малко уважение? – просъска тя.
Долу имаше роднини, които несъмнено бяха чули шума от борбата.
Люк, както обикновено, си каза всичко.
– Брайън не иска да носи ковчега на татко утре.
– Не е нужно, ако не иска, оставете го! – тя беше изтощена от плач.
На другия ден ние с Люк носехме предната част от ковчега, следвани от двама чичовци и двама гробари. Когато минахме покрай Брайън, който стоеше до мама пред първата пейка, той ми показа среден пръст с триумфално изражение. Очите ми се напълниха с гневни сълзи.
В тълпата пред църквата стоях до мама и упътвах скърбящите. Когато Джак Гоган – един от приятелите на татко, се приближи, видях как Люк силно и доста грубо го изблъска встрани. Човекът изглеждаше изненадан, сякаш брат ми го бе обидил несправедливо. След това попитах Люк защо го е направил. Той каза с потайно изражение:
– Не е твоя работа.
Заключих, че Гоган трябва да е бил един от любовниците на мама.
През следващите седмици и месеци ние с Люк помагахме на мама и на самите себе си да приемем загубата на баща ни. Не помня Брайън някога да го е споменавал. Всички бяхме наясно с факта, че той отказва да обсъжда смъртта му. Този отказ беше сякаш зарàзен. Година по-късно вече рядко споменавахме татко, дори на годишнината от смъртта му. По онова време всички можехме да се грижим за себе си и признавам, че след няколко седмици той не ми липсваше. Не съм сигурен, че липсваше и на мама.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
