За цeнитeлитe на пoeзиятa автобиографичната и eceиcтичнa проза на пoeтa Георги Борисов е ucтинcкa изненада. Дори повече – oткpитиe и ключ към cтихoтвopeниятa и пoeмитe му. За читaтeлитe на легендарното cпиcaниe „Фаkел“ обаче, чийтo peдaктop е повече oт тpи дeceтилeтия aвтopът, „немерената реч“ е ecтecтвeн резултат oт ycилиятa му дa ни поднася гoдини наред образци на съвременната проза, пyблициcтикa u eceиcтикa oт цял свят.
Подобни образцu тoй ни пpeдcтaвя и сега в новата cи книга „Oткaчeният вагон“ (изд. „Фабер“). Вагонът, кoйтo тy cпиpa или забавя xoд, тy се носи пo кoлoвoзитe на общото време, без дa се съобразява с линейния му xapaктep.
Прочетете откъс от книгата при нас.
С КОТВА В РЪКА
(Никола Радев)
Един ден най-сетне се наканих и хванах автобуса за Трявна, откъдето не спираше да ми звъни и чака „с четири очи“ Кольо. Така поне той твърдеше и се сърдеше, че съм го забравил и пренебрегвал заради новите си приятели. Половин година откак бях станал главен драматург на Народния театър и макар сезонът да беше приключил и директорът Павел Васев да гледаше философски на работното ми време, трябваше да си взимам отпуска, която аз пазех, за да напиша някой друг стих. Така правех всяко лято. Тогавашното беше в разгара си, жегата – отровна, и на автогарата в опразненото планинско градче излязох като след тежък запой. Беше късен следобед, но не се дишаше и не забелязах кога неколцината пътници, с които дружно кълняхме нажеженото возило, се изнизаха като сенки. Видях обаче Кольо – стоеше прав като опълченец на пост под ламарината на един навес и пушеше. Беше целият в бяло, с дълъг ленен панталон и познатите ми от славните му моряшки времена бели обувки с ожулени от кривия калдъръм муцунки. Знаехме се от 1969-а, от общежитието на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, където живяхме девет месеца легло до легло, бюро до бюро.
С десет години по-голям от мен, по ония времена Кольо беше слаб и строен, с дълги като на бегач крака, тесен в кръста и с широки, приведени напред рамене. Прегърна ме с извърната настрани глава, да не ме удари – сакън – миризмата на току-що угасената цигара, и ме поведе към колата си. Беше и тя бяла, двуместна, „Смарт“, мисля, но не съм сигурен, за мен леките коли са като китайците, различавам ги само по цвят. Пъшкайки, Кольо се преви криво-ляво на две и количката клекна, за да се намести по-удобно в нея. Откакто бяха катастрофирали с Иван Динков и като по чудо не се пребиха и двамата, той започна да понакуцва с единия крак, загуби своята младежка пъргавина и чувствително наедря. И добродушно се смееше, когато му казвах, че е заприличал на паметника на Александър Стамболийски пред Народната опера.
Добре, че нямаше други коли по пътя. Приятелят ми явно не беше роден за шофьор и винаги когато се наложеше да сядам до него, седях като на тръни, защото той ту влизаше в насрещното движение, ту караше по средата на пътя, а завоите взимаше със замах, от който изтръпвах и не смеех да гледам наоколо.
Койчевци беше на няколко километра от Трявна нагоре в Балкана и Кольо много се гордееше с къщата, която беше купил. „На 200 години е! – повтаряше. – Била е на Иван Драсов, съратника на Ботев!“ И по някакъв начин чрез тази къща, която с двете си ръце и с неколцина тревненски майстори вдигна на крака и вароса, той сякаш ставаше част от Българското възраждане, приобщаваше се към любимия ни Ботйов и „брата Драсов“. Дори поръча и тури паметна плоча в горния десен ъгъл на входната врата: „Тук е летувал Иван Драсов, съратник на Левски и другар на Ботев…“
Вместо да се поразведри, да лъхне горска прохлада, в Койчевци жегата беше още по-нетърпима. Уж планинско селце, по-точно вече махала от десетина къщи, това скътано на завет в пазвата на Балкана местенце лятно време страдаше от страшна задуха и безводие. Въздухът не помръдваше. Кольо ме въведе в най-хладното помещение – някогашния обор, който той беше преобразил в кухничка и струпал в нея познатата ми от ранно детство покъщнина – бюфет със стъклена витринка и най-разнородни остатъци от сервизи зад нея, електрическа печка „Раховец“, хладилник „Мраз“, музейна радиола и фризер – това, помня, ми направи особено впечатление, защото фризерът постоянно ръмжеше и трепереше от залостените в него замразени пилета и провизии. Мивката ми се стори примитивна, може би защото чешмата едва църцореше. Но масата вече беше сложена – Кольо така обичаше, за да може, дойде ли гостът, мигновено да пристъпи с него към действие. Нареждаше пестеливо и с вкус чинийки с резенчета сирене, кашкавалец или сланина, варени яйчица, поръсени с чер или червен пипер, купички с маслини, коприва или друга някоя домашна гозбица, а водката тракаше със зъби в хладилника. Никога не я отваряше предварително. Чакаше. Затова и беше припрян и винаги точен, такива искаше да са и другите.
Този път в моя чест беше опекъл агнешко бутче. Салата май нямаше – щеше да се скапе, докато стигнем до нея. Първата чаша лашнахме на екс. От времето на следването си, та до ден-днешен бяхме изпили заедно по няколко влакови композиции с цистерни от Москва до Владивосток и този ритуал свято следвахме още от времето, когато живеехме в една стая на общежитието.
В Съветския съюз.
Помня как се стресна и с каква нескрита неприязън ме изгледа Кольо, когато ме завари в стаята му. Беше с бомбе. Измери ме от глава до пети, остави куфара на голия паркет, който аз старателно бях измел с мокра метла и застлал с тясна чипровска черга, и обиколи с тежък поглед моята половина от стаята. Трийсетгодишен мъж, с две книги и два брака зад гърба си, принуден тепърва не само да учи чужд език и теория на стихосложението, а и да изтърпи съжителството си с Иван Станев, той към края на първи курс кой знае как беше успял да влезе под кожата на неподкупната комендантка на общежитието и тя да го остави сам. Явно го е харесвала.
Освен чужденец, пък бил той и българин, Кольо миришеше на мъж от километри. И ето, че вместо да се разположи и разхвърли, както си знае, в известната на целия мъжки пети етаж, „комната 134“, той трябваше пак да търпи. Този път мен, новобранец с жълто около устата, както често ми подвикваше. Примерен първокурсник, аз бях пристигнал две седмици преди него и вече заел с българска и френска поезия празните лавици от подвижната библиотечка, която той беше окачил над бюрото ми. Кольо беше голям къщовник, всичко му идеше отръки и където и да се нанесеше, бързаше да се обзаведе по свой вкус, да одухотвори новото си жилище с портрети на любими писатели, снимки на близки и приятели от различни периоди на живота му, с какви ли не кратунки, нанизи от люти чушки и стръкове сухи билки, редки съдинки и предметчета от различни краища на света, да си създаде уют и атмосфера.
Кой знае защо погледът му падна най-напред на книгите, които бях наредил. И едни от първите му думи бяха: „Хм, Лилиев… Символизъм, а?… А туй к’о е? – посочи той френските джобни издания на Бодлер, Верлен и Рембо. И многозначително добави: – Френска гимназия, значи…“
Беше пътувал две денонощия с влака от София. Отключи куфара и внимателно, да не удари или изтърве на пода нещо чупливо, заизважда измежду дрехите бутилки коняк „Екстра“ и „Плиска“, консерви с русенско варено и копърка, пакети с боб и червен пипер и ги нареди до моите припаси в шкафа срещу гардероба в антренцето. Окачи си дрехите, измърмори нещо и хлопна вратата зад себе си. Поизчаках го да се върне, разлистих разсеяно книгите, които беше донесъл – него го нямаше. Повече в стаята не можех да остана и за да не го дразня с присъствието си този ден, тръгнах и аз накъдето ми видят очите.
Около седмица Кольо почти не разговаряше с мен. Но постепенно стаята ни започваше да се пълни с неговите състуденти и аз нямаше как да не бъда привикван към компанията, която той събираше около бюрото си. Застилаше го с вестник, слагаше по средата горещата тенджера и сипваше с черпака димящия, ухаещ на чубрица и сварен с повече чорбица боб по селски.
Когато лека-полека се примири и започна да свиква с мен, да ме учи как да пия на екс водка и да я разливам по равно в чашите, една събота ме качи на електричката и ме заведе на гроба на Пастернак. Беше средата на октомври, най-красивият руски месец. И на гарата, и във вагона на влака, и по пътя към гробището в Переделкино Кольо не спираше нетърпеливо да ме подбутва – накъде и какво да гледам. „Виж го онзи, пияния, дето е без крака и проси, а е инвалид от войната… Гледай бе, гледай какви момичета, като брезички!… Няма по-руско дърво от брезата, да знаеш… Ами бабичките на входа на църквата? Със забрадките на цветя и с букетчетата. А, какво ще кажеш?“
Години по-късно, когато синът ми вече прохождаше и си отваряше очите за света, бързах аз първи да му го покажа. Същото чувство сигурно е изпитвал и Кольо към мен не само през оная есенна събота.
Когато се прибрахме и наляхме по чаша, Кольо се отпусна и заговори за себе си. От този ден нататък ме прие и се зае да ме превъзпитава. Беше „женски баща“ и сякаш имаше нужда от син. А аз – от такъв баща. Хем баща, хем най-грижовен другар и съмишленик. Че и кум. Беше ме заклел – заженя ли се, него да викна кум. Пристигна часове преди сватбата ми в Созопол след едно денонощие път. Бил в същото това Койчевци, където едва го намерила телеграмата ми. По ония времена пътищата и връзките между влаковете бяха трудни. Дойде брадясал, с поизмачкана, но още бяла униформа на капитан от флота и с котва в ръка. Задигнал я от градинката пред гарата в Бургас в пет сутринта. За спомен.
После я върнахме.
Приятелството ни обаче остана, мина през какви ли не изпитания. Споделяхме всичко. Колкото истории мога да разкажа за него, никой друг не ги знае. Много исках и той черно на бяло да запише някои – така както най-сладкодумно ги разказваше в компания понякога. Паметта е избирателна. Поразително е до каква степен възприемаме и помним по съвсем различен начин едни и същи случки.
Доста редове от негови думи и мисли съм пръснал по тефтерите си. Не са ми под ръка. Но продължавам да живея с гласа му. Дори от време на време понечвам да му се обадя и да го чуя. Напразно.
3 август 2018 г.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
