„Преди дъждовете“ от Дина Джеферис (изд. „Прозорец“, преводач: Анета Пантелеева) разказва романтична история за една неочаквана любов в далечна Индия през 30-те години на XX век.
След смъртта на съпруга ѝ единственият спътник в живота на 28-годишната фотографка Елиза е нейният фотоапарат. Британското правителство я изпраща в индийско княжество, за да запечата на лента семейството на владетеля, но когато тя пристига в двореца, среща Джай, красивия, но мълчалив и често мрачен брат на махараджата. Докато му отваря очите за бедността на собствения му народ, той ѝ посочва несправедливостите на британското управление. Но скоро двамата ще открият, че помежду им има повече общо, отколкото са си мислели. Техните семейства и обществото обаче са на друго мнение. В крайна сметка Елиза и Джай ще трябва да избират, и то преди да паднат дъждовете…
Прочетете откъс от романа при нас.
Наближиха панаира и Елиза ахна изненадано при вида на стотиците камили, разпръснати по равната земя. Мъжете бяха насядали в групички край пушещи огньове и когато тя слезе от колата, миризмата на дим и тор превзе сетивата ѝ. Очакваше да изпъква сред тълпата, но мястото се късаше по шевовете от хора и никой не ѝ обърна внимание.
– Не стойте близо до задницата на камила – предупреди я Джаянт с усмивка, като я дръпна настрани. – Тези създания изпускат много газове. И имат ужасен нрав.
От другата страна на тясна пътека Елиза видя говеда, кози и коне.
– Не знаех, че тук се търгува с всякакъв добитък. Как изобщо някой успява да намери това, което търси?
– Камилите имат различни качества. Ако знаете какво търсите, не е трудно.
– А вие какво търсите?
– А – рече той с крива усмивка и направи многозначителна пауза. – Може да ми отнеме цял живот, за да разбера. И още един живот, за да го обясня.
Елиза го погледна. В този човек наистина имаше нещо философско. Когато пак се извърна към животните, тя забеляза, че са с различни размери и цветове, и му го спомена.
– Точно като нас, не мислите ли? Има издръжливи породи и по-деликатни животни. Нека потърсим Индира.
Елиза се придържаше близо до принца и се чудеше как да се обръща към него. Досега той бе настоявал да я нарича „госпожица Фрейзър“ и това я караше да се чувства неудобно. Самата тя бе избягвала да го нарича по какъвто и да било начин, затова реши да го попита.
– Няма нужда от официалности. Наричай ме Джай[1] – отговори. – Всички го правят.
Тя се смръщи.
– Е, не всички, но ти можеш.
– Това не е ли твърде неформално?
– Не очаквах точно ти да се съобразяваш с традицията. Поне със сигурност не го правиш по начина, по който се обличаш. Всъщност почти ми се струва, че се обличаш с пренебрежение.
Взираше се напрегнато в нея и тя с изненада осъзна, че е възмутена, задето някак е успял да надникне под маската ѝ.
– Това е доста…
– Искаш да кажеш, че не е особено британско, но аз не съм британец… въпреки опитите на „Итън“ да ме направят такъв.
– Това ли правеха?
– Ти как мислиш?
Елиза сведе поглед, а после вдигна решително глава, осъзнала, че сенките от миналото могат да те застигнат дори в най-слънчевия ден.
– Между другото, името ми е госпожа Кавендиш. Но вместо това използвам моминското си име Фрейзър.
Джаянт погледна към безименния пръст на ръката ѝ.
Макар да беше потресена от загубата на Оливър, за нея това не бе загуба на истинската любов. И как би могло да бъде, при тези обстоятелства? Но баща ѝ… Неговата смърт беше като нож, забит в младото ѝ сърце, толкова дълбоко, че тя не можеше да функционира. Да яде. Да спи. Няколко месеца не можеше дори да говори. И осъзнаването на собствената ѝ вина я бе направило жертва на ужасни кошмари.
– Вдовица съм – отговори.
Той вдигна вежди.
– Нямах намерение да го крия. Просто така се случи.
– Мисля, че ще е най-добре това да си остане между нас. Хората тук все още вярват, че вдовиците носят лош късмет, а тези неща винаги намират начин да излязат наяве.
– Предпочитам да кажа на Лакшми. Тя беше толкова мила с мен. Не искам да разбере и да си помисли, че съм дошла тук под фалшив предлог.
Джаянт поклати глава.
– Хората вярват, че да надживееш съпруга си, означава, че не си се грижила добре за него и че като цяло вината е на лошата ти карма.
– Сякаш не се чувствам достатъчно зле.
– Ще очакват от теб да изкупиш греха си, като ядеш единствено варен ориз и никога да не се омъжваш отново, въпреки че сега законът позволява повторен брак. Знам, че е отживелица, но може да вгорчи живота ти. Освен това ще очакват да носиш само бяло и да си обръснеш главата. – Той ѝ се ухили.
– Мислех, че тези вярвания са започнали да отмират.
Джай наклони глава и сви рамене, сякаш за да опровергае казаното от нея.
– Британците направиха сати незаконно и при все това все още се случва. Старите навици отмират трудно, госпожице… Имам предвид госпожо Кавендиш.
– Мисля, че ще е по-добре просто да ме наричаш Елиза.
Докато той кимаше, млада жена профуча покрай Елиза и спря пред Джай, където направи престорен реверанс, а след това се засмя. Беше много дребничка и отначало Елиза си помисли, че е дете, някаква роднина може би, но после зърна лицето ѝ: по-светло от това на Джай, то притежаваше такава нетипична красота, че не можеше да спре да я гледа. Хлабаво вързаната коса на момичето се разливаше като водопад до кръста, а очите му бяха с най-изумителния зелен цвят и тъмна сърцевина, за разлика от зеленикаво сивите ириси на Елиза. Докато очите на Елиза бяха меки, нежни и много английски, с цвета на езера, то очите на момичето блестяха като два изумруда и улавяха светлината, докато то се смееше и бъбреше с ентусиазъм. И удоволствие – помисли си Елиза. – Чисто, неподправено удоволствие. Момичето носеше бижу на носа и цялото беше отрупано с гривни и огърлици. След няколко минути Джай хвана непознатата за ръката и се приближи към Елиза с широка усмивка.
– Индира – започна. – Това е Елиза, госпожица Фрейзър за теб. Елиза, това е Индира.
– Намаскар – рече момичето и събра дланите си близо до гърдите.
Джай я прекъсна.
– Тя е учила в двореца и говори добър английски, Елиза, така че не я оставяй да те заблуди.
С помръкването на деня Джай закара трима им в летния дворец до езерото. Изобщо не изглеждаше както Елиза беше очаквала – състоянието бе твърде лошо и плачеше за ремонт, с лющещи се отвътре и рушащи се отвън стени. Принцът ѝ каза, че притежава дворец в подобно състояние в Джурайпур и че планира да го реставрира за бъдещето, когато ще има свое семейство.
– Казва се Шубхарамбх Баг.
Елиза знаеше, че „баг“ е думата за място с овощна градина, а „шубхарамбх“ означава „благоприятно начало“.
– Може да стане много красив – продължи той. – Но сигурно е добра идея да обмислите възможността да го снимате такъв, какъвто е в момента.
Тя кимна в съгласие.
Докато Джай я развеждаше из преобладаващо сините и прашни засводени коридори, Елиза с искрено удивление спря да разгледа отблизо няколко майсторски изработени решетъчни пана с красив дизайн на растение, издигащо се от тънка елегантна ваза.
– Джали[2] – обясни ѝ той. – Това са били помещенията на жените. Ажурните решетки позволявали на жените да виждат, без да бъдат виждани.
Първата мисъл на Елиза беше, че Индира далеч не прилича на
жена, която би застанала зад такова пано. Точно обратното, очевидно имаше
желание да води, като при всеки удобен случай поставяше собственически длан
върху ръката на Джай. Никаква скромност няма в нея, заключи Елиза. Дали по този начин не заявяваше
преднина в претенциите си за този мъж? Със сигурност не изпитваше свян да го
докосва и Елиза се зачуди дали двамата са любовници, или Индира е някаква
наложница. Или може би просто се държаха като брат и сестра? Тогава си спомни,
че Лакшми бе споделила, че момичето е миниатюрист с голям талант.
[1] Любопитен факт: Джай означава „да победи“. – Бел. прев.
[2] Букв. превод – мрежа. Архитектурна декорация, типична за индоислямската култура. Шарките най-често са с калиграфски, геометрични или природни мотиви. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
