„Елизабет Финч“ (изд. „Обсидиан“, преводач: Надежда Розова) е най-новата книга на английския писател Джулиан Барнс. Това е повече от роман – тя е своеобразен поклон пред философията, внимателна преценка на историята и покана да изпитаме собствените си теории и разбирания.
Елизабет Финч е вдъхновяваща личност – взискателна учителка, която преподава „Култура и цивилизация“. С деликатна емпатия тя подтиква учениците си да раждат значими идеи и да открият призванието си.
Когато бивш ученик на Елизабет, на когото тя завещава книгите и писанията си, прочита нейните дневници след смъртта ѝ, той си спомня за уникалния ѝ любопитен ум и страстта ѝ към философията. Нейните размисли анализират големите мислителите от миналото и изследват основни исторически събития, които да ни помогнат да осмислим съвременния живот.
Прочетете откъс от романа при нас.
Нашите студентски фантазии за Елизабет Финч клоняха към пикантното или бляскавото. Защо никога не си фантазирахме нещо друго: суровост, строга дисциплина, монашество? Лесно бих могъл да си я представя като абатиса на средновековен манастир: обрасли с бръшлян стени, тишина, покорство, молитва и саможертвеност… Но не, подобни представи рухваха на мига. ЕФ не беше абатиса, нито беше света Урсула, още по-малко някоя от нейните единайсет или единайсет хиляди девици.
В бележниците ѝ отсъстваше организационен принцип. Текстовете варираха от интимни до формални, от лични размисли до записки за лекции. Ето например няколко последователни абзаца:
Изкусност, взискателност, истина. Изкусност в цивилизациите, колкото и в облеклото. Изкусността не е противоположността на истината, а често нейното въплъщение, онова, което прави истината неустоима.
Съжалението е вид агресия. Наистина: пазете се от съжалението.
Жените като мен вече не са на мода. Не че някога съм се стремила към модното или съм била модерна. По-скоро се стремя към устойчивост.
„О – казват хората, – тя никога не е била омъжена!“ Колко опростен начин да опишеш и обхванеш цял един живот.
Имам толкова приятели, от колкото се нуждая. Повечето не общуват помежду си. Което кара някои от тях да си въобразяват, че заемат по-централно място в живота ми, отколкото е в действителност. При други е обратното.
Когато една връзка се разпадне, обвиняват жената, открай време е така. Ако мъжът избяга, жената не е била способна да го задържи; ако жената избяга, я обявяват за вятърничава или неспособна на компромис и издръжливост. Докато всъщност тя най-вероятно е била отегчена до мозъка на костите си.
Един студент ми каза най-сериозно, че не харесва „Мадам Бовари“, „защото Ема е лоша майка“. О, богове!
Не допускайте грешката да ме мислите за самотна жена. Аз съм сама, а това е съвсем различно. Да си сам е проява на сила, да си самотен е слабост. Лекът за самотата е усамотението, както изтъква мъдрата М. М.
Хората казват, знам го, без да съм го чувала: „О, на нея не ѝ провървя. Защо ли? Може би е била прекалено неотстъпчива, прекалено непреклонна“. Какво разбират те? И какво точно значи това прословуто „да ти провърви“? Споделен живот с неизречени мисли и страхливи примирения, когато ти се иска да притиснеш ножа за хляб към гърлото му, докато доволно хърка до теб.
„Ти победи, о, бледни галилеецо.“ Мигът, когато историята се обърква. Римляните приемат и местните богове. Монотеизъм срещу плурализъм. Тяхната връзка с живота на сърцето. Монотеизъм/моногамия. „Ала вгорчава се от вероломство любовта.“ Любовта обрича своите привърженици на „приблизително щастие“. Монотеизмите неизменно налагат сексуална ортодоксалност.
И после прочетох следващия текст и веднага разбрах какво трябва да направя:
Говори се, че всичко е предопределено от гените, от родителите, от наследствеността, от климата, от храненето, от географията, от времето в утробата, от природата, от възпитанието. Само че не чуват слона в стаята, който тръби: от историята. А дори да чуват, мислят, че историята е случилото се в техния живот или в живота на родителите им: нашествие, геноцид, напаст от скакалци. И че всяка по-стара история е инертна и не осъществява химична реакция с настоящето. Вместо да отправяме поглед към Хитлер или към Сталин, предлагам да погледнем към Константин и Теодосий. А ако искате някого, на когото да се възхищавате – обърнете се към Юлиан. Към личност, която вестниците биха нарекли „несломим герой“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
