„Убежището“ (изд. „Ера“, преводач: Росица Тодорова) е вторият роман на Сара Пиърс след бестселъра „Санаториумът“.
Идиличен островен курорт обещава пълна релаксация и незабравима почивка на посетителите си. Но островът, наричан „Скалата на Мрачния жетвар“, крие тъмно минало. Преди години мястото е ловно поле на сериен убиец, а сега се смята за прокълнато. Само местните са склонни да вярват в тези суеверия и страшни истории… Но тогава млада жена е намерена мъртва след фатално падане и спокойствието на острова е нарушено. Дали това е просто инцидент?
Детектив Елин Уорнър се заема да разследва случая. А когато друг гост се удавя, Елин започва да подозира, че нищо не е случайно. Колкото повече рови, толкова повече тайни излизат наяве.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Ден първи
1.
Елин Уорнър прави сутрешния си джогинг, но въздухът е лепкав като каша, завира се в очите ѝ, заплита косата ѝ.
Шест сутринта е, но тротоарът вече излъчва тежка жега, няма дори помен от полъх на вятър, който да я отвее.
Маршрутът на Елин Уорнър е част от югозападната крайбрежна пътека – отвсякъде къщи, пищни викториански и псевдоиталиански вили, измазани в бяло и с червени керемиди на покрива, накацали по гористия склон. Блестящи струи слънчева светлина отскачат от прозорците, докато отражението на фигурата ѝ тича заедно с нея в стъклата им – къса руса коса, която се вдига и щръква във всички посоки с всяка крачка, а после пада около лицето ѝ.
Къщите изглеждат някак нестабилни в жегата, ъглите им сякаш трептят в маранята. Моравите са жълти – тревата не само е спряла да расте, но е изсъхнала и умира и се оголват големи петна като рани.
И преди летата са били горещи, но не и като сегашното – седмици жега и пек, изгарящи рекордни температури. Вестниците не спират да публикуват снимки на напукани магистрали, на яйца, които се пържат върху капаците на колите. Преди няколко седмици метеоролозите предсказаха малко захлаждане, но то така и не дойде. Дойде само още повече слънце. Нервите на хората са на ръба, готови са да избухнат за нищо.
Елин едва се държи, но вътрешният ѝ свят е пълна противоположност на външния. С всеки изминал ден изгарящата жега вътре в нея се трансформира в точно обратното – завръща се ледената хватка на страха.
Едни и същи мисли я държат будна през нощта, заедно с тях провежда и стратегиите за контрол – тичане, непрекъснати упражнения. Последните няколко седмици си налага още по-голяма преса – по-ранни спринтове, по-дълги маршрути, тайни маршрути. Самобичуване – така го нарича Елин.
Защото брат ѝ Айзък спомена, че баща им се обадил…
След няколко метра къщите вляво отстъпват място на зеленина. Крайбрежният маршрут остава зад Елин и завива плътно покрай скалата.
Тя изоставя павирания тротоар и кривва в просеката, за да излезе на пътеката.
Усеща леко свиване под лъжичката.
Няма ограда, само метър земя между нея и четиресетметровия скок към скалите долу, но тя обича мястото, това си е истинска крайбрежна пътека – никакви къщи близо до морето. Бриксъм се вижда вдясно от нея, Ексмаут – вляво. Вижда единствено синьо – морето е с малко по-тъмен, мастилен нюанс за разлика от млечния пастел на сутрешното небе.
С всяка стъпка Елин усеща горещината на земята, прониква през подметките на маратонките ѝ. За момент се пита какво би станало, ако спре да се движи, дали ще има имплозия, прегряване на машината или просто ще продължи да тича.
Изкушаващо е да продължи да тича, докато накрая мислите спрат, тогава няма да има нужда повече да се инати, защото точно така се чувства понякога – сякаш трябва да се вкопчи в нормалността и да не я изпуска. Едно малко подхлъзване и ще падне.
На върха на хълма Елин забавя, мускулите на бедрата ѝ пищят, изпълнени с мравчена киселина. Когато натиска паузата на своя „Фитбит“, забелязва сива кола, преваляща хълма. Движи се бързо, двигателят ръмжи, разпъжда чайките, кълвящи сплескан труп на пътя.
Нещо в ума ѝ прещраква, когато забелязва формата и цвета. Сигурна е, че това е колата на Стийд, следователя, командирован да ѝ помага. Профучава бързо покрай нея, прилича на петно от покрита с прах ламарина и хвърля чакъл. Елин зърва профила на Стийд, леко закривен нос, волева брадичка, светли кичури коса, стоят мирно, понеже ги е дисциплинирал с гел. Нещо в изражението му я сепва, мигновено го разпознава – безмълвната напрегнатост на човек, преливащ от адреналин.
Работи по нещо. По следа е.
Колата спира в подножието на хълма, Стийд отваря вратата и побягва към плажа.
Елин вади телефона от джоба на шортите си и поглежда екрана. Няма позвъняване от диспечерската стая. Случай, съвсем наблизо до маршрута ми, и вместо мен са повикали Стийд.
Познатото безпокойство отново изплува, онова, което я яде отвътре откак отдел кадри и шефката ѝ Ана решиха, че още не е готова за редовна работа след дългия отпуск. Стийд вече е точица в далечината, движи се към плажа. Елин пристъпва от крак на крак, знае, че най-правилно ще е да се придържа към плана си и да се върне вкъщи за закуска с Уил, но гордостта надделява.
Затичва се бързо надолу по склона, отминава колата на Стийд и пресича шосето. Няма коли, котка с корем на оранжеви ивици, който почти докосва земята, минава по асфалта. Елин пресича занемарената ивица трева към празния плаж отзад, но Стийд го няма.
Свива вляво и продължава по брега покрай ресторанта, надвиснал на метални стълбове над плажа. Романтично заведение, името му е прогорено върху парче плавей над вратата – „Гърне с омари“. Щорите са спуснати. Снощи обаче терасата сигурно се е огъвала, гирлянди от вълшебни лампички са осветявали бутилките вино в охладителите, кошничките с лъскави миди и пържени картофки.
Малко по-нататък го вижда точно под издадената тераса на ресторанта. Коленичил е в пясъка, мускулите му опъват плата на ризата. Винаги забелязва първо суровата му физическа сила, но здравото кокалесто тяло е в пълно противоречие с мекотата на чертите на лицето – чувствени очи с тежки, надвиснали клепачи, плътни устни. Стийд е от редкия тип мъже, онзи тип, с който жените мигновено се чувстват защитени и същевременно искат те самите да го защитават.
Лесно се сприятелиха със Стийд. По-млад от нея е, няма още трийсет, но му липсва онова досадно перчене, така често срещано у мъжете на неговата възраст. Проницателен е, умее да задава правилните въпроси и притежава емоционална интелигентност, каквато днес много рядко се среща.
До него стои жена, на около петдесет, висока и мускулеста, на главата си все още носи синя плувна шапка в същия цвят като банския ѝ, тънък слой гума, подчертаващ формата на черепа ѝ. Въпреки горещината тя трепери, поклаща се от крак на крак в невротичен ритъм.
Стийд се обръща и при движението му Елин вижда крак, проснат на пясъка – блед прасец с полепнали по кожата парчета водорасли като салата.
Пристъпва несъзнателно напред, за да види по-добре.
Тийнейджър. Раните са грозни – разрези през лицето, гърдите и краката, дрехите са почти изцяло разкъсани, блузата е раздрана по шева през целия гръден кош.
Приближава малко, зрението ѝ се замъглява, а маранята размазва фокуса. Когато прави още една крачка, реакцията на Елин се превръща в откровен ужас.
Поема си дълбоко дъх.
Стийд се извърта, за да погледне кой е тук и очите му се разширяват от изненада.
– Елин? – колебае се. – Ти…
Но останалите думи замират във въздуха. Елин хуква.
Вече е наясно защо са повикали Стийд, а не нея.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
