Време за четене: 4 минути

„Зулали“ от Нарине Абгарян (изд. „Лабиринт„, преводач: Емилия Л. Масларова) е книга за горчивия и смешен свят на хора, които живеят, без да забелязват времето. На хора, които не се страхуват да летят и знаят да откриват и в трагичното нещо забавно. На хора, които, и да изгубят вяра, не изпадат в отчаяние. На хора, които познават само едно измерение – измерението, където мечтите се сбъдват непременно.

Прочетете откъс от книгата при нас.

На върха на Хали-кара

        На върха на Хали-кара има толкова въздух, че можеш да го отместваш с ръце. Толкова небе, че не можеш да го прегърнеш. Толкова вятър, че си част от диханието му. Толкова истина, че божите заповеди изглеждат безсмислени.

         На върха на Хали-кара времето не тече така, както в долината. Тук всеки ден прилича на предишния, всяка нощ е повторение на предишната. И на следващата. Тук всичко е простичко и не търси обяснения: росата мирише на вода, слънцето свети над света, сенките са влажни, подир обед песента на скакалците те кара на сън – кратък, но дълбоко непробуден. Будиш се и не знаеш колко си спал – час или век.

        – Асатур, ай, Асатур! – вика старата баба Саломе.

        Астур е къдрав, с вишневи очи и щръкнали кръгли ушета. Под фланелката му има две шепи джанки, в джоба – попови лъжички. Горе на тавана си има скривалище: няколко ръждясали гайки, ключ, който не става за никоя брава, джобно ножче, навит на сгънат лист рибарски конец, една стара блесна, малко карбид – а бе казва ли ти някой, може и да ти потрябва. А, и един ластик за коса, който е свил от кака си –  още не знае за какво му е.

        – Асатур, ай, Асатур! – вика старата баба Саломе. – Къде се дяна?

         Асатур се крие в плевника. Баба му го търси, вдигнала ръка над очите си. Особено внимателно оглежда плевника. Прилича малко на пиратка: кърпата ѝ е вързана ниско долу на тила, вятърът развява полите на дългата ѝ рокля, престилката ѝ е вдигната и затъкната под препаската. Тръгнала е за женгял – разни зеленилки. За вечеря ще прави хац – питки с каквото зеленко събере.

        Тръгва, без да дочака отговор. Асатур се измъква от скривалището си, отива приведен до оградата, надига се на пръсти, гледа как баба му върви по прашния селски път. Едно-две-три-четири-пет-шест-седем-осем-девет… Тича до портичката, блъсва я и вика: татииии, татиии, чакай ме!

        Баба му се обръща, усмихва се, чака търпеливо внук ѝ да дотича при нея. Прегръща го.

        – До колко преброи?

        – До девет.

        Тя цъка с език, възхитена е.

        – Леле, до колко много.

        – Ами да.

        Вече вървят заедно, Асатур рита камъчета, баба му си мълчи-мълчи, но после все пак му прави забележка – ще си скъсаш гуменките! Асатур за момент се сепва, но после отново почва да рита камъчета.

        Днес е преброил до девет. Утре ще преброи до петнайсет, до трийсет, до четиресет. Баба казва, че така ставал по-силен. Асатур не разбира как можеш да станеш по-силен, като гледаш гърба на баба си, която върви по пътя. Не разбира, но и не пита. Значи така трябва. Единственото, от което го е страх, е, че някой път, като се унесе в броенето, ще забрави за нея. И баба му ще си отиде завинаги. Още не знае, че точно така ще стане.

        На върха на Хали-кара няма място за болка. Всичко твое си е в тебе, всичко твое е с теб. Камъните по склона, обраслата с трева камбанария, сутрешните мъгли – стичат се по хълмовете като млечни реки – напред, напред, там, където, щом се приближиш, можеш да надникнеш през прозорците на къщите.

        Снимката на баба в почернялата дървена рамка, къщата на детството ти, гробовете на прадедите в старото гробище, прашният селски път, който почва от сърцето ти. По него са следите на всички отишли си. Вдишване – издишване. Вдишване – издишване. Едно, две, три, четири, пет… Нито отнемаш, нито придаваш. Всички твои са в теб, всички твои са завинаги с теб.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.