„Денят на жената“ от Мария Метлицкая (изд. „Хермес“, преводач: Нели Пигулева) разказва една въздействаща история за радостите и болките в кръговрата на живота. В навечерието на Деня на жената три успели жени гостуват в студиото на популярно токшоу. И трите не се съмняват, че от тях се очаква да разкажат за невероятната си кариера, изградена с много труд и лишения. Всяка от тях е давала толкова интервюта, че с времето истината и измислицата са се смесили, и при това до такава степен, че и самата героиня вече едва ги различава.
Водещата на шоуто обаче има други планове и интервюто се развива по коренно различен сценарий. Най-съкровените тайни на гостенките излизат наяве и репутацията им е поставена на карта. Дълбоко потулени грешки и премълчани истини заплашват да сринат личния им живот.
Прочетете откъс от романа при нас.
Гримьорката се стараеше – прехапала крайчеца на езика си, тя пудреше, добавяше цвят, намаляваше и уголемяваше.
Най-сетне се изправи, отстъпи половин крачка назад, огледа Женя и каза:
– Ето, това е. И слава богу! Свежа, млада, красива. С две думи готова сте за ефир. А пък в паузите ще пооправим някои неща, ще попием с кърпа и ще подсушим – всичко, както правим обичайно!
Женя стана от стола пред огледалото и се усмихна, доволна от резултата.
– Благодаря! Много ви благодаря! Вие сте истински професионалист.
Гримьорката махна с ръка:
– Толкова години са това, какво говорите! Десет години в Малий театър, седем в „Таганка“. И тук вече – тя се замисли, като си припомняше – да, тук скоро ще станат дванайсет. Маймуна да доведеш, и тя ще се научи.
През вратата надникна къдрокоса девойка.
– Тамара Ивановна! Олшанска пристигна!
Тамара Ивановна плесна с ръце.
– Господи! Сега ще се почне!…
Женя седна на двуместното диванче и взе едно старо списание, очевидно предназначено за развлечение на изчакващите гости.
Гримьорката се зае – с ненужна припряност – да подрежда тоалетната масичка.
Вратата се разтвори и вътре нахлу ураган. Ураган, който помита всичко по пътя си. След него тичаха две девойки, едната от които беше онази, къдрокосата. Те несвързано бъбреха нещо и бяха силно развълнувани.
Ураганът смъкна яркочервеното кожено манто и се отпусна в креслото.
Олшанска беше хубава жена. Женя я беше виждала само по телевизията и сега жадно я разглеждаше, забравила за правилата на приличието.
Червеникава коса, подстригана късо, почти по момчешки. Много бяла кожа, каквато е свойствена само на червенокосите, светли лунички върху прелестното красиво вирнато носле. Много едри и много ярки, без никакво червило, живи и подвижни устни. И очите й – огромни, тъмносини, с онзи рядък цвят, който почти не се среща в уморената природа.
„Страхотна е!“ – помисли си с възторг Женя, която винаги с удоволствие отбелязваше женската красота.
Олшанска хвърли поглед на гримьорната и се вторачи във възрастната гримьорка.
– Слава богу, че си ти, Тома! – изпусна като въздишка тя. – Сега съм спокойна. Че тези… – тя изкриви устни и кимна към момичетата, прилепили се до стената, – тези, по дяволите, всичко могат да съсипят.
Момичетата трепнаха и още по-силно се притиснаха до стената.
Гримьорката Тамара Ивановна отвори устни в най-сладката си усмивка, разтвори ръце за прегръдка и тръгна към Олшанска.
Но стигна до креслото и застина – Олшанска нямаше намерение да се хвърля в обятията й.
– Може би желаете кафе? – изхриптя къдрокосата.
– Аха, как не! – направи гримаса Олшанска. – Сега ще ми налееш някое смрадливо нескафе от автомата и ще наречеш това кафе!
– Аз ще ви сваря! – оживи се Тамара Ивановна. – Ще ви сваря кафе в джезвенце, кафето ми е смляно тази сутрин! Ще ви го направя с каймак и със сол, искате ли, Алечка?
Около минута Олшанска гледаше право в гримьорката, сякаш размишляваше, а след това кимна вяло.
– Хайде, давай! – разреши тя. И добави жално: – От сутринта ме цепи главата. Направо нямам сили!
Женя отново се загледа в списанието – желанието й да разглежда звездата се стопи.
„Ето ти – помисли си тя, – звезда, красавица, успяла е толкова, че няма накъде повече. А каква е… Макар че каква е? Е, малко се надува, с всеки се случва! Все пак е звезда, не е лукова глава.“ Но все едно, беше й станало някак неуютно, нещо такова… Не че се беше изплашила от тази Олшанска – естествено че не, глупости. Просто си помисли: тя ще ни смаже. Ще блести като звезда и ще се опиянява от самата себе си. А ние… Ясно е, че ние ще останем на заден план, зад кулисите. Тя е актриса, ще ни надиграе всичките, няма начин.
Е, хайде сега. Голяма работа!
Но веднага леко съжали… Че се беше съгласила на това. Не биваше да го прави.
А и чувстваше, че не бива.
Женя незабелязано се измъкна навън – не искаше повече да наблюдава капризната звезда.
Започна да се разхожда в коридора. И преди беше идвала в „Останкино“ – за записи на токшоу. Често я канеха, но тя се съгласяваше изключително рядко. Не искаше да губи нито време, нито сили. А и нямаше кой знае какъв интерес към това – може би само в началото.
По коридора стремително, със ситни крачки, право към нея вървеше немного висока и добре сложена жена. Тя доближаваше до вратите и гледаше табелите – като леко присвиваше късогледите си очи. След нея препускаше онзи, когото наричаха редактор за гостите.
Стрекалова – позна я Женя. Вероника Юриевна Стрекалова. Лекар гинеколог. Директор на институт – и не само директор, а и практически негов създател. Професор, член на множество международни асоциации. Изобщо, умна жена. Жена, на която десетки отчаяни съпруги дължаха щастието си да станат майки. Женя беше чела интервюта със Стрекалова и винаги си казваше, че тази крехка и скромна жена много й допада.
Младият мъж, въпросният редактор, спря и се заговори с някого. Стрекалова се озърна объркано, търсейки го с поглед, постоя така около минута, въздъхна, спря до вратата и плахо почука.
Иззад вратата се подаде къдрокосата и като видя професорката, й се зарадва, сякаш беше видяла родната си майка.
– Извинете за закъснението – заговори Стрекалова притеснено. – Такива задръствания! Направо е някакъв кошмар. А аз идвам чак от центъра – продължаваше да се оправдава тя.
Къдрокосата я въведе в стаята – практически за ръкава.
Женя се усмихна: та тази е по-голяма овца и от мен! Ликувай, Олшанска! Днес със сигурност нямаш конкуренция. И предаването смело може да се прекръсти от „Три наши съвременници, от които се възхищаваме“ на „Бенефис на Александра Олшанска“.
Женя въздъхна и погледна часовника си – имаше още двайсетина минути. Спокойно можеше да слезе на първия етаж в кафенето и да изпие едно кафе. Като го плати със собствените си пари. Не да се дави с помия от автомат или да моли някой да й свари „кафенце в джезвенце“.
Впрочем тя не е молила за нищо. А и никой нямаше намерение да й предлага – не е някоя важна птица. Със сигурност не е Олшанска. Не е от този калибър!
Тя е писателка. Авторка на женски романи. Много важно! Такива с лопата да ги ринеш! Ще мине и без кафе.
Кафето в кафенето беше прекрасно – истинско капучино, направено както трябва, с плътен каймак и със сърчице от канела. Женя се отпусна на стола и огледа помещението. Беше пълно с познати от медиите лица – водещи на новините, на токшоу програми, актьори, режисьори.
От една масичка срещу нейната й махна жена с червена рокля. Женя позна Марина Тоболчина, водещата на предаването, в което й предстоеше да участва след петнайсет минути.
Тоболчина също беше известна личност. Всички гледаха предаването й вече пет или шест години. То никога не беше скучно. Тоболчина правеше предаването си за жените. Веднъж на две години тя леко променяше формата – вероятно, за да не омръзва на зрителите. И трябва да й се признае, че успяваше да постигне търсения ефект.
Някои смятаха предаването на Тоболчина за конюнктурно, според други започваше да се повтаря. Някои я упрекваха, че е жестока, други – че й липсва искреност.
Но! Много хора ги гледаха. Предаванията й бяха интересни, динамични. И въпросите, които Тоболчина задаваше, не бяха нито банални, нито елементарни. Освен това тя с лекота успяваше да накара събеседницата си да се просълзи и да измъкне от нея нещо, което е било дълбоко скрито, почти тайно. Беше професионалист, спор няма. Гласът й ромонеше меко, ненатрапчиво като ручей. Унасяше, успокояваше, отпускаше. И точно тогава – хоп! Един остър въпрос. И събеседницата й се объркваше, трепваше, едва не подскачаше в креслото. Но вече нямаше накъде да мърда! Тоболчина много грижливо се подготвяше за своите предавания. Вадеше скелети от гардероба – уж нищо особено… Но – право в целта!
Женя беше чела в социалните мрежи, че имало един-два случая, когато опонентите на Тоболчина настоявали записът да бъде изтрит и да не се пуска в ефир. Напразни надежди! Тоболчина водеше битка като тигрица за всеки запис. Имаше и едно съдебно дело, което Тоболчина беше спечелила. Настойчивата тъжителка беше наказана с обществено порицание и глоба. И дори я бяха осмивали в медиите.
И изобщо да получиш покана от Тоболчина се смяташе за нещо яко, много яко. Разбира се, тя беше призната за акула на перото – ако може така да се каже за една телевизионерка.
Тоболчина погледна часовника си, бодро се изправи и се упъти към Женя. Отиде до нейната масичка, усмихна й се с пленителна усмивка и се наведе.
– Готова ли сте, Евгения Владимировна? – меко попита тя.
Женя изцеди от себе си една усмивка и също кимна:
– Да, Марина. Разбира се, че съм готова.
– Минахте ли през гримьорната? – осведоми се водещата.
Женя кимна:
– Разбира се.
– Тогава да се заемаме за работа! – Тоболчина още веднъж й се усмихна и кимна: – Да вървим?
Женя стана, въздъхна и без желание тръгна след нея.
В душата й се беше настанила някаква тревога.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
