Време за четене: 10 минути

„Смъртта отива на оглед“ (изд. „Ера“, преводач: Анелия Петрунова) е най-новият бестселър от дуото Андерш де ла Моте и Монс Нилсон. Това е първа книга от поредицата „Убийства в Йостерлен“, в която смъртта навестява ексцентрични персонажи сред красиви пейзажи.

Джеси Андерсън е бивша телевизионна звезда и успешна брокерка. И е мъртва. Някъде сред грижливо поддържаните, идилични градини в Южна Швеция дебне убиец. Почти всеки в Йостерлен има мотив и дори възможност да е извършителя. Скоро откриват още една жертва. Теориите на местните стават все по-заплетени, но Винстон и Еспинг формират неочаквано добър екип и са решени да разплетат сложната шарада.

Прочетете откъс от трилъра при нас.

Криминален комисар Петер Винстон седеше зад волана от три часа. Почти от седем, ако се броеше цялото пътуване с кола от Стокхолм.

Той беше висок мъж, малко над метър и деветдесет, но изобщо не беше прегърбен, както често се случва с високите хора. Червеникавата му коса беше късо подстригана, бузите – гладко избръснати, а въпреки че още не беше навършил петдесет, бакенбардите му отдавна се бяха прошарили. Няколко от колежките му твърдяха, че това, заедно с костюмите от три части, които винаги носеше, му придава изискан вид – оценка, към която изпитваше смесени чувства.

Колата, която караше, беше черен „Сааб“. Всъщност един от най-последните, които бяха излезли от поточната линия в Тролхетан, преди заводът да бъде закрит. Винстон никога не беше притежавал коли от друга марка освен „Сааб“, а тази най-вероятно щеше да бъде последната му – мисъл, която понякога го потискаше. Затова поддържаше колата старателно. Караше я редовно на сервиз, отстраняваше незабавно и най-малкия дефект, миеше я и я лъскаше, докато можеше да се огледа в лака.

Винстон се размърда на шофьорската седалка. За последно беше спрял в района на Грена, а високото му тяло започваше да копнее за разтъпкване и чаша прилично кафе. Но скоро щеше да пристигне. Или по-точно, би трябвало скоро да пристигне.

Мобилният телефон – чийто джипиес го беше направлявал с гласа си в продължение на шестстотин километра от прави като струна магистрали до все по-криволичещи селски пътища – изведнъж изглеждаше несигурен.

„Направете обратен завой“ – обяви той. После размисли и смени командата с „Продължете право напред“, след което отново предложи обратен завой.

Винстон беше толкова съсредоточен върху противоречивите инструкции, че не забеляза решетката на пътя пред себе си, която беше предназначена да не позволява на едрия рогат добитък да излиза на шосето, и се изненада от клатенето, когато гумите отскочиха от нея.

Изруга под нос. Потърси признаци, че окачването е пострадало, но не откри нито един. Решетката обаче явно беше накарала джипиеса най-накрая да загуби самообладание. „Непознат път – съобщи той възмутено. – Непознат път, непознат път!“

– Да, чух – промърмори Винстон раздразнено и изключи звука.

Продължи още сто метра, но тъй като дигиталната му навигация не се възстанови, спря на банкета. Във всички посоки се виждаха зелени ниви, тук-там пресичани от алеи с върби и малки горички. Той порови в жабката и извади вярната си пътна карта, но изглежда дори картографите на Кралския автомобилен клуб не знаеха за съществуването на този чакълен път.

В такъв случай оставаше само един вариант.

Въпреки че от почти седем години бяха разведени, номерът на Кристина все още беше първият в списъка му за бързо набиране. Всъщност трябваше отдавна да го е заменил с номера на друга жена. Проблемът беше само, че нямаше друга.

Бяха се запознали преди близо осемнайсет години, малко след като беше започнал работа в отдел „Насилствени престъп­ления“ в Стокхолм. Бяха се натъкнали един на друг не другаде, а в пералното помещение.

„Не мислех, че някой под седемдесетгодишна възраст използва гладачната преса за чаршафи“ – беше отбелязал заядлив глас зад гърба му, а когато той се обърна, тя стоеше там. Висока, мургава и със сплетена на плитка коса. На върха на носа ѝ бяха кацнали очила, от които по-късно щеше да признае, че няма нужда, но ги използва, за да я да я приемат пациентите ѝ по-сериозно.

– Аз съм Кристина. Няма да ми викаш нито Тина, нито Стина, ясно ли е?

Оказа се, че живее на етажа над него, и още същата седмица той я покани да излязат.

– Всъщност би трябвало да откажа – заяви тя. – Ти си прекалено свикнал жените да ти казват „да“, нали?

А после направи кратка пауза, за да види дали смята да ѝ противоречи, което той не направи. Анализът ѝ беше съвсем правилен, във външността му имаше нещо, което се харесваше на жените.

– Но… – продължи тя, като наклони глава настрани. – В този конкретен случай смятам да направя изключение. Кино и вечеря, не в скъп ресторант.

Гледаха френски филм и малко преди финалните надписи тя хвана ръката му. След половин година заживяха заедно, след още половин тя забременя и се ожениха в кметството само месец преди раждането на Аманда.

Кристина беше психолог, но докато Аманда беше малка, се задоволяваше да работи на половин работен ден в една клиника на площад „Марияториет“, докато довършваше и книга, и дисертация. Самият Винстон пък правеше кариера в полицията. Повишиха го от „Насилствени престъпления“ в отдел „Убийства“ на Националната криминална полиция, наричан накратко „Риксмурд“. Пътуваше из цялата страна, участваше в разрешаването на редица сложни случаи и си създаде солидна репутация. В един момент, без да е съвсем ясно как, кога или защо, бракът им се разпадна. „Някои неща просто приключват, без никой да е виновен“ – обобщи Кристина.

Когато ѝ предложиха изследователско място в Университета на Лунд, Винстон не се противопостави, или поне не за дълго. Не попита Аманда дали иска да остане при него в Стокхолм. Въпреки че той дълбоко обичаше дъщеря си, Кристина беше по-добър родител, отколкото Винстон някога щеше да стане. Най-доброто за Аманда беше да живее при майка си.

Затова им помогна да закарат багажа си. С известни усилия сглоби новозакупените им мебели, а след това ги посещаваше в Лунд колкото можеше по-често.

Когато Аманда порасна достатъчно, за да взима сама влака, обикновено тя ходеше при него в Стокхолм, вместо той да пътува до Лунд. През последните години пътуванията се бяха разредили и връзката между него и Аманда сега се състоеше предимно от есемеси и видео разговори – нещо, за което Винстон изпитваше угризения. Макар че, както се опитваше да убеди себе си, сега все пак взимаше мерки по въпроса.

Кристина вдигна на първото иззвъняване, точно както обикновено.

– Пристигна ли?

– Здравей, Петер е – каза Винстон напълно ненужно, защото смяташе, че представянето е част от обичайния етикет на телефонните разговори.

– Пристигна ли? – повтори Кристина, без да обръща внимание на поздрава му.

– Не съвсем. Джипиесът започна да засича някъде след Санкт Улуф. В момента стоя насред някакви ниви.

– Виждаш ли масата за млеко?

– Какво?

– Масата за млеко. Дървена стойка с два стари гюма от неръждаема стомана.

– Знам какво е маса за мляко – каза Винстон раздразнено. – Подминах сигурно десет такива през последния четвърт час. Все още ли се използват?

– Не, естествено, че не. Но туристите ги обожават. Нали е забавно, че в Сконе казват „млеко“? И „влаци“ вместо „влакове“, и „коньове“ вместо „коне“.

Както обикновено, на Винстон му беше трудно да прецени дали Кристина се занася с него.

– Току-що минах по решетка за добитък – каза.

– А, значи си на прав път. Между другото, бясна съм ти. – Светкавичната смяна на темите беше друг от специалитетите на Кристина. – Тази сутрин разговарях с Бергквист.

– Аха, защо? – каза Винстон тревожно. Бергквист беше началникът му в „Риксмурд“. Сприхав мъж с червендалесто лице, обратна захапка и големи торбички под очите, които му придаваха вид на булдог.

– Защото ти най-напред отклони поканата за празненството по случай рождения ден на Аманда – каза Кристина. – Точно както направи през последните три години. Но сега, само преди няколко дни, изразяваш желание изведнъж и спонтанно да дойдеш тук и да бъдеш в отпуск няколко седмици. Ти си най-неспонтанният човек на света, Петер. Затова се обадих на Бергквист, за да проверя дали си болен. И явно си?

Винстон въздъхна.

– Кога смяташе да ни кажеш за припадъците си? – продължи Кристина.

– Добре съм, не исках да ви тревожа… – каза Винстон, което беше поне донякъде вярно. Но припадъците го безпокояха повече, отколкото беше готов да признае.

Леко движение в огледалото за обратно виждане го накара да вдигне поглед. Някакви храсти малко по-назад се полюшваха на вятъра.

– Само от стрес е – опита се да замаже положението. – Работех прекалено много, нито се хранех, нито спях добре, точно както казваш. Лекарят твърдеше, че с няколко седмици отпуск ще се оправя. Чист въздух и почивка са единственото лекарство, от което се нуждая. – Полагаше усилия, за да придаде достоверност на думите си не само заради Кристина, а и заради себе си. Истината беше, че не знаеше със сигурност какво не е наред. Лекарят му беше взел кръв за куп изследвания, но резултатите се бавеха.

Ново движение, този път в страничното огледало. Винстон за­въртя глава. Имаше ли някого до колата?

Кристина продължаваше да му се кара по телефона. Нещо от рода, че наближавал петдесетте и трябвало да се грижи за себе си. После без предупреждение в слушалката се чу гласът на Аманда.

– Здравей, татко, имаш ли още много път до вилата?

– Здравей, съкровище. Не мисля, че имам… – отговори той уклончиво. Надяваше се Аманда да не е чула разговора за здравословното му състояние. Не искаше дъщеря му да помисли, че е дошъл по друга причина, освен за да отпразнува рождения ѝ ден, затова смени темата.

– Честит шестнайсети рожден ден! Готова ли си за голямото празненство?

– Да, ще бъде истинска лудница! Попе и мама са уредили огромна шатра, оркестър, фойерверки и куп други неща. Ще има над сто гости. Направо ще бъдеш на седмото небе.

Последното беше иронично казано, Винстон беше почти сигурен в това. Той мразеше социалния живот, не виждаше абсолютно никакъв смисъл да си говори баналности с хора, които най-вероятно никога повече няма да срещне.

Попе беше новият мъж на Кристина, поради което беше и втори баща на Аманда. Естествено, всъщност не се казваше Попе, а имаше някакво значително по-благородническо име, което Винстон нарочно не беше запомнил. Попе се занимаваше с различни видове инвестиции и сред имотите, които притежаваше, беше и сконският замък, където Кристина и Аманда сега живееха. „От хората, които ходят на лов за фазани, играят голф и носят червени панталони“ – така го описваше Винстон малкото пъти, когато беше принуден. Но след като и Аманда, и Кристина го харесваха, сигурно той имаше качества, които бяха убягнали на Винстон.

– Слушам един подкаст за реални престъпления и говорят за един от твоите случаи – продължи Аманда. – Удушвачът от Упсала. Страшно интересно! Разкрил си го благодарение на скъсана връзка за обувки, нали?

Напоследък Аманда беше започнала да проявява интерес към работата на Винстон, което го разчувстваше.

– Ами да, така е. Макар че в разследването участваха и други хора и не беше само връзката…

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.