Не са много хората, които могат да виждат умрелите (не са много и тези, които искат). Но дванайсетгодишният герой в „Джони и умрелите“ от Тери Пратчет (изд. „Прозорец“, преводач: Светлана Комогорова – Комата) може. И има лоши новини за тях. Градският съвет е решил да продаде гробището като терен за строеж. Но умрелите са понаучили това-онова от Джони. Няма само да си лежат и да си кротуват, особено като се има предвид, че утре е денят на Вси светии… Освен това са започнали да откриват, че животът е къде-къде по-забавен, отколкото когато са били… такова де… живи. Ако само престъпят някое и друго правило….
Прочетете откъс от книгата при нас.
Поеха по Северното шосе.
Невероятно беше как звуците умираха в гробището. Тук имаше само някакъв прекалено висок железен парапет, а между него и пътя растяха неокастрени дървета, но звуците изведнъж заглъхваха, сякаш ги чуваш през одеяло. Вместо това тишината сякаш се изливаше – прииждаше, помисли си Джони – като вода, която можеше да се диша. Тя шушнеше. В гробището тишината вдигаше шум.
Чакълът скърцаше под краката им. Някои от по-пресните гробове още не се бяха слегнали и на някого му беше хрумнало, че е чудесна идея да ги покрият със зелени камъчета. Сега измежду камъчетата бяха избуяли ситни буренчета.
На едно дърво изграчи гарга – освен ако не беше пък полска врана. Тя всъщност не наруши тишината, просто я подчерта.
– Какъв покой, нали? – обади се Йонеса.
– Мълчаливо като гроб – рече Бигмак. – Ха-ха.
– Много хора идват да се разхождат тук – включи се и Джони. – Такова де, паркът е страшно далече, пък и там има само трева. А пък тук има цели купища храсти и цветя, дървета и…
– Околна среда – подсказа Йонеса.
– А сигурно и екология – додаде Джони.
– Ей, я вижте този гроб! – подкани ги Клатето. Погледнаха. Над гроба се издигаше грамадна извита арка от гравиран черен мрамор, около която пърхаха многобройни ангели; имаше и Мадона, и една избеляла снимка в малкото стъклено прозорче под името:
АНТОНИО ВИЧЕНТИ
(1897 – 1958)
Изглеждаше като ролс-ройса на гробовете.
– Еха. Да си умреш от внушителност – обади се Бигмак.
– Защо са си правили труда да я вдигат тая огромна каменна арка? – зачуди се Йонеса. – Ега ти перченето! Сигурно на гърба му има лепенка с надпис: „Другият ми гроб е порше!“.
– Йонес! – скара му се Джони.
– Всъщност според мен беше много смешно – обади се господин Виченти. – Голям шегобиец е това момче.
Джони се извърна – много бавно.
На гроба се беше подпрял човек, облечен в черно. Имаше добре подстригана коса, зализана назад, и карамфил в петлицата. Изглеждаше малко сивкав, все едно осветлението беше лошо.
– О – рече Джони. – Здравейте.
– А в какво точно се състоеше шегата? – попита с много сериозен глас господин Виченти. Имаше много учтива стойка – допрял длани пред гърдите си като някой старомоден магазинер.
– Е, ами има едни такива лепенки за коли, нали разбирате, и на тях пише: „Другата ми кола е порше!“ – обясни Джони. – Не е много остроумно – побърза да добави той.
– „Порше“ е марка кола, така ли? – попита мъртвият господин Виченти.
– Да. Извинявайте. Според мен той не бива да се шегува с подобни неща.
– Едно време в старата страна правех разни фокуси на децата – рече господин Виченти. – С гълъби, такива работи. В събота. По разни тържества. Великият Виченти и Етел. Обичам смешките.
– В старата страна ли?
– В страната на живите.
Останалите трима се бяха втренчили в Джони.
– Недей да ни будалкаш – обади се Клатето. – Там… там няма никого.
– И ескейпистки номера правех – продължи господин Виченти и измъкна разсеяно едно яйце от ухото на Йонеса.
– Ти просто си говориш на вятъра – обади се Йонеса.
– Ескейпистки номера ли? – попита Джони. Ето нà, пак се почна, помисли си той. Умрелите все искат да приказват за себе си…
– К’во, к’во? – обади се Бигмак.
– Да се измъкваш от разни неща. – Господин Виченти счупи яйцето. От него излетя призрак на гълъб и щом стигна до дърветата, се стопи във въздуха. – Чували, вериги, белезници и прочие. Като великия Худини. Само че полулюбителски, разбира се. Най-страхотният ми номер се състоеше в това, да се измъкна от закопчан чувал под водата, окован със седемметрова верига и три чифта белезници.
– Брей! И колко често го правехте? – удиви се Джони.
– Почти веднъж.
– Хайде стига – обади се Клатето. – Край на майтапите. Никой не ти се е хванал. Хайде. Времето напредва.
– Чакай бе, това е интересно! – сряза го Джони. Дочу някакво хрущене – сякаш някой вървеше много бавно през окапалата шума.
– А ти си Джон Максуел – рече господин Виченти. – Областният управител ни разказа за тебе.
– Ни разказа?
Хрущенето се усили.
Джони се извърна.
– Не се майтапи – обади се Йонеса. – Вижте му физиономията!
Не трябва да ме е страх – рече си Джони.
Не трябва да ме е страх!
Че защо да ме е страх? Те са просто… постживи граждани. Само преди няколко години са косели тревата, украсявали са елхички за Коледа, били са нечии баби и дядовци, въобще… Няма защо човек да се плаши от тях.
Слънцето потъваше зад тополите. Над земята се вдигаше лека мъгла.
И през виещата се мъгла към него бавно пристъпваха умрелите.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
