„Наемателката“ (изд. „Хермес“, преводач: Любомир Гиздов) е дебютният роман на датската писателка Катрине Енгберг. Естер де Лауренти има къща в центъра на Копенхаген, част от която отдава под наем. След като се пенсионира, дните ѝ минават в разходки с двете ѝ кучета, а вечерите тя прекарва в писане на първия си криминален роман. И в пиене на прекалено много вино.
Когато обаче една от наемателките ѝ е намерена мъртва, животът на Естер е разтърсен из основи. Не само защото тя е била близка с младото момиче. Бруталното престъпление сякаш е излязло от страниците на романа ѝ. Някой е пресъздал убийството с плашещи подробности. И явно иска да привлече вниманието ѝ.
Предлагаме ви ексклузивен откъс от зашеметяващия датски трилър дни преди излизането му на български език.
Следователят от копенхагенската полиция Йепе Кьорнер наплиска лицето си с вода и се огледа. Едно от двете огледала над мивките в облицованата с плочки тоалетна стесняваше отраженията, а другото пък им придаваше чудновата ширина. Той все забравяше кое какъв ефект има, докато не застанеше пред някое от тях, за да си измие ръцете. Днес случи на вдлъбнатото, което го караше да изглежда като излязъл от „Викът“ на Мунк. Подхождаше му.
Изглеждаше изморен и знаеше, че видът му едва ли се дължи само на енергоспестяващите крушки в полицейското управление. Нелепата му избелена коса също не помагаше. Изобщо не трябваше да се оставя Йоханес да го убеди. Промените носели удовлетворение, ха! Може би просто трябваше да се подстриже нула номер. Така поне щеше да прилича на полицай. Разведено ченге в житейска криза, като в книгите. Класика. Можеше да отвори квартална кръчма, да си купи бърза кола и да носи болката като значка на ревера си. Или да се сдобие с готин белег; рана от нож, която да се връзва с белезите в душата му.
Йепе избърса ръце с твърда хартиена салфетка и отмествайки очи от огледалото към кошчето за боклук, я смачка и се прицели. Мократа топка се приземи на пода с вял плясък. Той се пресегна към нея толкова пъргаво, колкото му позволяваха болките в гърба. Страхотно, помисли си, аз съм от хората, които хем пропускат, хем са твърде съвестни, за да оставят боклука на земята. После отвори вратата на тоалетната и обзет от кипяща себененавист, закрачи по коридора към кабинета си.
Триъгълното неокласическо здание на Копенхагенското полицейско управление се издигаше внушително и стилно току до вечно процъфтяващия увеселителен парк „Тиволи“, придавайки авторитет на околността. Фасадата изглеждаше сурова и отблъскваща на фона на обкръжението си, наподобяваше древен каменен блок, който излъчваше сила и праведност насред средището на толерантността и нехайството в Скандинавия. Необходим противовес на безплатното порно и рекордната консумация на алкохол. Колонадата и римските занаятчийски произведения в прочутия кръгъл вътрешен двор донякъде смекчаваха това впечатление. Ежедневието на полицаите се разкрасяваше от мозайки и мозаечни подове, протъркани от забързаните им крака и напомнящи за времето, когато правомощията на полицията съответстваха на непреклонността й. Отделът за престъпления против личността, наричан и просто отдел „Убийства“, също беше запазил оригиналния си, мрачен вид, със сводестите си тавани и тъмночервени стени с аплици. Модерните, безлични мебели под лющещите се стени придаваха на интериора хем занемарен, хем строг вид.
Кабинетът, който Йепе делеше с колегата си Анете Вернер, не представляваше изключение. Беше обзаведен с печален ламинат и отлети дъбови столове, без каквато и да е амбиция за подобряване на настроението. Това обаче не можеше да се каже за Анете. Когато Йепе влезе вътре, тя седеше облегната назад с крака върху бюрото и се смееше шумно на нещо, което се случваше на екрана на мобилния й телефон.
– Кьорнер, ела да видиш! Това е просто безценно.
Йепе се спря на прага.
– Добро утро, Анете. Мислех, че днес си на курс?
– Няма да се отървеш толкова лесно от мен. ДНК курсът е чак следващата сряда. Виж, един дебел лабрадор се опитва да улови топка, но се търкулва по хълма и пада в езерото.
Ухилена, тя пусна видеото отначало и му махна да се приближи. Той се поколеба. За осем години съвместна работа и подялба на един кабинет бяха преодолели удивително малко прегради във взаимоотношенията си. Въпреки това двамата като по правило се оказваха в един екип, когато ПК – полицейският комисар – разпределяше разследващите групи. Очевидно между тях имаше някаква спойка, която те самите не можеха да доловят. Дори само последователното произнасяне на сходно звучащите им фамилии, когато се представяха пред свидетели и близки на жертвите, дразнеше Йепе безгранично.
Смяташе, че тя е малко като булдозер, докато Анете го наричаше деликатен и превзет. В добрите дни двамата се джафкаха по взаимно съгласие, като стара брачна двойка, а в лошите на него просто му се искаше да я хвърли в Йоресун.
Днес беше лош ден.
– Ще пропусна, благодаря. Животинският хумор никога не ми е допадал.
Йепе седна от своята страна на двойното бюро, оставяйки я да върти очи пред екранчето. Пусна компютъра и извади мобилния телефон от джоба на ветровката си. Видя, че майка му е звъняла, и веднага остави телефона настрани, с гърба нагоре. След смъртта на баща му миналата година и скорошния крах на брака му тя бе станала необичайно активна. Беше му трудно да й обясни, че натрапчивата й загриженост не му помагаше.
От другата страна на бюрото Анете потисна кикота си и избърса очи с ръкав. Йепе въздъхна демонстративно. Беше очаквал с нетърпение да прекара сам един ден в офиса. Един ден, през който да може да се захване с купчините документи на спокойствие, без непрестанно да слуша словоизлиянията й.
Нов пристъп на сърдечен смях прогърмя във въздуха и разтресе бюрото. Йепе тъкмо се канеше да изрази недоволството си, когато вратата се отвори и на прага се появи ПК, облечена с връхни дрехи. Тя беше възрастна жена с дружелюбно лице, което сякаш не отдаваше заслуженото на професионализма и огромния й авторитет. В момента дълбока, тревожна бръчка над кафявите й очи й придаваше сериозно изражение, което секна смеха на Анете и я накара да свали краката си от бюрото. Сдържаната власт на ПК беше неоспорима, въпреки сравнително хоризонталната йерархия в полицията – след последната реформа повечето следователи получиха титлата полицейски асистент и на практика станаха равнопоставени.
– Имаме труп. Млада жена, „Клостерстреде“ 12, следите сочат престъпление. Току-що ми се обади началникът на следствената служба. Положението не изглежда добре.
Йепе се изправи. Трябваше да се досети, че ще бъде един от онези дни.
– Съдебен лекар?
– Самият Нюбо, от плът и кръв. В момента пътува натам. Криминалистите също.
– Има ли свидетели? – попита Анете, която също стана на крака.
ПК я погледна изненадано, сякаш едва сега я забелязваше.
– Вернер, мислех, че днес си на курс? Отлично, може да отидете заедно. Кьорнер, сформирам група, ти ще водиш разследването.
Йепе кимна с увереност, каквато не чувстваше. Не беше ръководил екип, откакто излезе от болнични.
– Възрастният господин, открил трупа, е откаран в болница, но в сградата живее и една жена, Естер де Лауренти. Започнете с нея, за да може междувременно техниците да приключат с местопроизшествието.
– Делориън? Като колата? – попита Анете, след което се оригна дискретно и издиша през зъби.
Йепе отиде в ъгъла, отключи шкафа за оръжия и извади служебния си „Хеклер и Кох“. Докато слагаше кобура на колана си, чу как ПК въздиша зад гърба му.
– Да, Вернер, като колата. Точно така.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
