„Коледа под боровинковия залез“ от Холи Мартин (изд. „Ера“) предлага на читателя една великолепна романтична приказка в зимната атмосфера на най-северния шотландски остров.
Пайпър Честърфийлд има работа, за която всеки мечтае. Тя обикаля света и пише отзиви за най-добрите хотели. Свикнала да е винаги сама, Пайпър знае, че най-добрият начин да защитиш сърцето си е да не го отваряш за никого.
Следващата цел на Пайпър е новооткрит хотел на малък северен остров. Сякаш попаднала в зимна приказка, тя е очарована от коледния дух и празничната атмосфера. Докато не среща Гейб – мъжът, разбил сърцето й преди години. Събрани на един магичен остров, Гейб и Пайпър ще се изправят пред миналото си и пред грешките, които и двамата са допуснали. Но може ли вълшебството на Коледа да излекува старите рани?
Предлагаме ви откъс от романа, който ще излезе на български език в началото на месец ноември.
Като по сценарий прозвуча съобщението пътниците от нейния полет да се подготвят за качване в самолета.
Пайпър прибра лаптопа в ръчната си чанта, прибави и брошурата и тръгна през терминала. Беше събота, последният уикенд преди Коледа, и летището бе препълнено със стресирани семейства и влюбени двойки, запътили се нанякъде за празника. Дори самотните пътници вероятно се връщаха вкъщи при близките си. Тя нямаше при кого да се върне.
Най-после стигна до изхода – сякаш най-отдалечения от главното крило на летището – и подаде билета си на отегчения служител зад гишето. Посочиха й врата, мина през нея и няколко стъпала я отведоха до пистата. Знаеше, че островът е малък, негоден да приеме големите джетове, излитащи от Единбургското летище.
Сърцето й се изпълни с радост при вида на червения самолет със сребристи звездички в края на пистата. Надписът с наклонени сребристи букви върху корпуса му гласеше: „Авиолинии Джунипър”. Островът, изглежда, процъфтяваше.
Пред стълбичката стоеше възрастен мъж в дълго зелено палто със златни копчета. Носеше черен цилиндър, украсен с клонки от лаврова череша. Мъжът се усмихна и ситни бръчици обрамчиха сините му очи. Непременно трябваше да го заснеме.
– Добър вечер, госпожице Честърфийлд. Казвам се Стивън, на вашите услуги.
– Привет. Може ли да направя няколко снимки, преди да се кача?
– Разбира се.
Пайпър извади фотоапарата. Щракна няколко снимки на самолета, озарен от залязващото слънце, и на Стивън, който търпеливо я чакаше да приключи. После прибра бързо фотоапарата в чантата и Стивън протегна ръка да я поеме. Пайпър остана очарована. След като в хотел „Сребърен цвят” я бяха уведомили, че трябва да мъкне куфара си по седем реда стъпала, защото асансьорът бил повреден, нещата определено се подобряваха.
Сподиряна от Стивън, тя изкачи стълбите и влезе в първокласния салон на самолета, където кожени седалки като кресла бяха разположени от двете страни на полиран бял барплот. Дебел червен килим покриваше пода; вместо с обичайната пластмаса боядисаните в кремаво стени бяха облицовани с орехова ламперия. Беше изумително, стилно и съвсем отвъд възможностите й.
– Седнете където пожелаете – каза й Стивън.
– О, билетът ми не е за първа класа.
– Няма първа класа, госпожице Честърфийлд. Това е единственият салон в самолета. Всичките ни гости пътуват стилно до остров Джунипър.
Тя седна на удобно кресло и се усмихна вътрешно – престоят в хотел „Стардъст Лейк” несъмнено щеше да й хареса, ако и там я бяха посрещнали така.
Стивън застопори вратата на самолета. Пайпър се озърна.
– Аз ли съм единственият пътник?
– Да. Хотел „Стардъст Лейк” отваря чак в четвъртък. Разбрах, че са ви очаквали тогава, но снощи сте позвънили да попитате дали може да пристигнете по-рано. За да не ви разочароват, са уредили да ви приемат днес.
– О, не знаех. Надявам се, че не съм им създала неприятности.
– Хотел „Стардъст Лейк” винаги посреща гостите си подобаващо – отговори Стивън.
Пайпър се усмихна. Бяха го подготвили добре.
Стивън свали зеленото палто и цилиндъра си и ги окачи. Под тях се показаха разкошен жакет от червено кадифе и пурпурно шалче. Макар като малка да не беше се радвала на добродушен стар чичо, Пайпър си помисли, че Стивън й изглежда точно така.
– Желаете ли чаша греяно вино или горещ шоколад? – попита я той.
– О, чаша греяно вино звучи чудесно – отговори тя.
До Коледа оставаше седмица, но не беше зле да навлезе отрано в духа на празника.
Стивън приближи до бара и богат плодов аромат на затоплено вино облъхна ноздрите й. След момент пълната чаша се озова пред нея.
Самолетът потегли по пистата и Стивън я подкани да си закопчае колана. Докато се издигаха, Пайпър се вгледа в ярките светлини на Единбург, които бързо избледняха и мястото им заеха поля и възвишения, после планини и езера. Не след дълго под нея се ширна сребристото сияние на океана. Тя извади фотоапарата и засне зашеметяващата гледка.
Разкопча колана, събу се и се отпусна в креслото. Облегна глава на люка и отпи глътка вино. Тръпчивата му топлина се разливаше в нея, докато се носеха сред тъмнеещото небе.
Доловил настроението й, Стивън я остави на спокойствие. Незнайно защо това завръщане обтягаше нервите на Пайпър. Макар да бе посетила острова като малка, не можеше да се отърси от ярките спомени за онези дни.
– На Джунипър е студено. Когато тръгнахме, валеше. Облечете се по-топло, преди да се приземим – посъветва я Стивън, след като бяха пътували час и нещо. – Пристигаме скоро.
Пайпър бе посещавала достатъчно студени места и в куфара й винаги имаше дрехи за всякакви случаи, температури и терени.
Тя извади чифт топли ботуши, надяна ги, завърза стегнато връзките и прибра обувките с токчета. Подготви си и шапка, шал и ръкавици.
– Разкажете ми повече за острова. Идвала съм като дете, но оттогава Джунипър явно много се е променил.
Стивън застина зад бара.
– Били сте на острова?
Пайпър кимна.
– С най-добрия ми приятел и семейството му. Пак беше Коледа.
– Сторихте ми се позната. Откакто съм роден, живея на острова. Сигурно съм ви срещал тогава.
– Наистина ли ме познахте? Минали са над двайсет години!
– Имате характерен вид.
Пайпър се почуди как да приеме забележката. Бяха я наричали как ли не – включително „изрод”. Казваше си, че очите й са светлокафяви, но всъщност бяха златисти, придаваха й котешко изражение.
– Гейб повтаряше, че сте най-красивото момиче на света. Дори тогава, когато бяхте малки.
Името му сякаш я удари в слънчевия сплит. Залъгваше се, че от дванайсет години не се е сещала за него. Не беше вярно. Често мислеше за Гейб. А за нейна още по-голяма изненада Стивън не само я помнеше, но знаеше, че е идвала на острова със семейството на Гейб.
Семейството на Гейб също й липсваше. Прекрасната му сестра Нев, майка му и баща му й бяха по-близки от собствените й родители.
Стивън заобиколи бара и й поднесе топъл коледен пай със стафиди и портокалови корички, поръсен с пудра захар и украсен с мъничка клонка от зеленика.
– Поддържате ли връзка със семейство Уитакър?
Тя лапна солидна хапка, за да спечели време.
– Нито съм ги виждала, нито съм ги чувала от дванайсет години. Откакто напуснах селцето в Езерния район, където отраснахме.
Стивън впи очи в нея, после си погледна часовника.
– Скоро ще се приземим. Закопчайте си колана, моля.
Той се отдръпна и Пайпър бързо закопча колана. Погледна през люка и видя единствено сребърни вълни и заснежени брегове. От сегашната й наблюдателница вълшебствата на Джунипър оставаха скрити.
Пилотът приземи машината със съвсем леко друсване и преди Пайпър да разкопчае колана, Стивън застана до нея, готов да й помогне да си облече палтото и да вземе чантата й.
Отвори вратата и в самолета нахлу студен вятър, понесъл вихрушка от лъскави снежинки.
Пайпър се усмихна и излезе навън.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
