„Мениджърът“ (изд. „Ера“, преводач: Красимира Арабаджиева) е втората книга от романтичната поредица „Идол“ на Кристен Калихан.
Какъв късмет – преместиха ме в първа класа на полета ми до Лондон! Мислех, че съм ударила джакпота… докато ТОЙ не седна до мен. Гейбриъл Скот. Греховно красив, но леденостуден. Нищо и никой не може да пробие стените му.
Скот е легенда, мениджър на една от най-известните рок банди в света, супер секси… и арогантен задник, който ме гледа отвисоко! Реших да се позабавлявам като го провокирам по време на дългия полет. Но не очаквах да се почувствам толкова привлечена… А сега вече го искам безумно!
Най-голямата изненада? Той също ме иска. Но по начин, по който не съм си и представяла…
Прочетете откъс от романа при нас.
Софи
Нали ги знаете щастливците, които Съдбата непрестанно целува? Онези, които ги повишават в службата само защото са се явили на работа? Които грабват най-голямата печалба от томболата? И които намират сто долара на тротоара? Е, аз не съм сред тях. Както и повечето от нас. Съдбата е придирчива кучка.
Но днес… Днес най-сетне ме забеляза. Благодарен поклон – ъпгрейднаха ми билета и ще пътувам първа класа до Лондон! Може би са продали прекалено много билети икономична класа. Каквато щѐ да е причината, фактът си е факт. Първа класа, бейби! Не ме свърта от радост.
Каква седалка само! Мека, кремава кожа и лъскави облегалки от скъпо дърво с естествени шарки (всъщност кой знае, по съображения за сигурност може и да са добра имитация). Не че има някакво значение. Все едно съм в моя собствена къщичка с гардеробче за чантата и обувките, барче, лампа за четене и телевизор с голям екран.
Потъвам в стола с въздишка. Мястото е до прозореца, а между мен и съседа има матирана преграда, която се сваля с бутон. Двете места могат да се превърнат в уютно луксозно купе – като онези в някогашните влакове.
Аз съм сред първите пътници и се отдавам на изкушението да разгледам малките екстри: ментови бонбони, пухкави чорапи, маска за очите и – о! – торбичка с козметика. Разучавам седалката, свалям и вдигам екрана на телевизора, докато не чувам зловещо щрак! – той замръзва в долна позиция и отказва да помръдне.
Отдръпвам смутено ръка, събувам се и се зачитам в менюто. Дълго е и ястията изглеждат превкусни. Не знам как бих могла да се върна в мизерията на икономичната класа с гадното пиле или не знам какво месо от консерва!
Разсъждавам дали да изпия един коктейл с шампанско, или чаша вино, когато чувам плътен и гневен мъжки глас с кристален английски акцент:
– Какво прави тази жена на моето място?
Стягам се и не поглеждам към него. Жената вероятно съм аз. Пътниците наоколо са само мъже.
Този човек греши. Ама много греши! Това е моето място. Проверих два пъти, ощипах се, за да повярвам, и чак тогава се настаних. Седя където трябва, а не където ми е скимнало. Бях толкова слисана, когато ми казаха, че ще пътувам първа класа. И дума да не става да се местя!
Стискам менюто и се правя, че го разглеждам. Надавам ухо. Стюардесата говори много тихо, но не и възмутеният пътник.
– Купих два билета, за да седя сам! Два билета!
На това се казва декадентско отношение към живота. Или по-скоро изчанчено. Едва се сдържам да не направя физиономия. Кой постъпва така! Толкова ли е ужасно да седиш до друг човек? Тоя тип виждал ли е някога икономична класа? Там можеш да преброиш космите в носа на съседа, а седалките в първа класа са толкова широки – има поне трийсетина сантиметра между моята и неговата.
– Много съжалявам, господине – мълви стюардесата. Питам се защо мрънка, а не му се опъне. Но такава вероятно е политиката за пътниците в първа класа, понеже са платили майка си баща си, а това е важно, нали. – Както знаете, имаме прекалено много продадени билети.
– Точно заради това купих два билета!
Стюардесата шепти успокоителни думи, но не я чувам заради двамата пътници, които минават по пътеката и обсъждат борсата. Господин Навляк продължава да упорства:
– Това е недопустимо!
Някой се навежда до мен и почти скачам от седалката. Виждам червената униформа на стюардесата, която се опитва да вдигне преградата между двете места. Уви, бутонът не работи. Лицето ми пламва, докато я слушам да обяснява:
– Има преграда между седалките, която осигурява лично пространство.
Заравям нос в менюто. Господин Навляк повишава тон:
– Само дето не работи!
И така, той беснее, тя го усмирява, а аз съм се взряла в страница първа и втора.
– Ще се опитам да разменя мястото ви с мястото на друг пътник – предлага услужливата стюардеса.
Ами да! Хайде, дано се навие някой!
– Какъв е смисълът? – избухва Навляка. – Държа на празно място до моето!
Иде ми да му кажа да прояви благородство и да изчака следващия полет, ама не било писано. Досадникът се стоварва до мен с възмутено пухтене и от порива на въздуха съдя, че е и дебел. Усещам яростния му пронизващ поглед.
Ама че отвратителен тип!
Зарязвам менюто със замах и си казвам: „Да върви на майната си. Няма да си развалям кефа заради тоя нещастник. Какво толкова може да се случи? Мястото си е мое!“
Намирам дъвка в чантата си, лапвам я и започвам да мляскам. След малко се обръщам и зяпвам – боже мили, никой няма право да изглежда толкова привлекателно и същевременно да е такъв гадняр! За първи път виждам толкова красив мъж. Странното е, че чертите му не са съвършени, нито дори приятни. Напротив – като издялкани са, а челюстта му би разрязала стомана. Брадичката е рязко очертана, скулите са високи, изявеният нос е въздълъг, но идеален за лицето.
Очаквах да видя прошарен аристократ с белезникава кожа, но съседът ми е с тен и гарвановочерната коса пада над челото му. Устните му са плътни, изваяни, но стиснати от нескрито възмущение, докато прехвърля страниците на някакво списание. Той усеща изненадания ми поглед – за съжаление зяпам като риба на харпун – и обръща гневните си очи към мен. Зашеметена съм от невероятната му мъжка красота.
Очите му са морскосини. Дебелите, извити вежди са свъсени и погледът му не предвещава нищо добро. Всеки миг ще ме взриви. Хрумва ми, че ще е по-разумно да не влизаме в конфликт, слагам ръка на очите си и ахвам:
– Боже, все едно гледам палещото слънце!
– Моля? – сепва се той и присвива лазерносините си очи.
Продължавам най-невъзмутимо да се шегувам с него:
– Едва ви виждам, толкова сте ослепителен!
Това е самата истина, но не бих го изрекла при каквито и да е други обстоятелства.
– Вие май не сте наред… – недоумява съседът ми.
– Ослепях! – размахвам ръце и питам отчаяно: – Имате ли някакъв бутон да намалите това страхотно излъчване?
Ноздрите му се разширяват, лицето му помръква и красавецът въздъхва:
– Върхът! Ще седя до луда.
– Не ми казвайте, че не знаете за зашеметяващия ефект, който имате над всичко и всички! – възкликвам в почуда, или поне се надявам, че изглеждам така.
Мъжът се отдръпва, когато се навеждам към него. Какво ухание! На скъп одеколон и фин кашмир.
– Жените сигурно се въргалят в краката ви!
– Поне мълчат – мърмори той и прелиства списанието. – Госпожо, бихте ли били така добра да се въздържате от разговори до края на полета?
– Да не сте херцог? Говорите като истински херцог!
Главата му помръдва, сякаш се изкушава да се обърне към мен, но погледът му неотклонно сочи напред и устните му побеляват от стискане. Що за пародиен образ!
– Или принц? Ами да! Приказният принц! – щракам с пръсти и чакам отговор.
От гърдите му се изтръгва звук, който прилича на едва сподавен смях или на негодуващ стон, но негодуванието взема превес. Настъпва мълчание и аз изпитвам известно безпокойство, тъй като е осъзнал, че му се подигравам. Заглеждам се и забелязвам, че е доста атлетичен. Над метър и осемдесет, с дълги, мускулести крака в пепелносиви панталони.
Да не вярваш, ама костюмът му е с елек! Гълъбовосив и прилепнал към стройното тяло. Би трябвало да изглежда доста смехотворно с това елече, но то подчертава яките му ръце и очертаните мускули под опънатата бяла риза. Не така, красавецо, не е честно! Раменете му са много широки и изпълват докрай огромния стол на първа класа. Висок е, слаб и предполагам, че тялото под елегантните му дрехи е невероятно изкусително. Да видиш ти на какъв съсед случих…
Наблюдавам го внимателно и забелязвам големите му стиснати ръце. Не че се боя от гнева му – може да се държи като нафукано леке, но определено не e побойник, който би ми налетял. Той дори не повиши тон на стюардесата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
