Познаваме училището „Сейнт Осуалд“ от романите на Джоан Харис „Джентълмени и играчи“ и „Различен клас“. В романа „Тясна врата“ (изд. „Прозорец“, преводач: Мая Ненчева) ставаме свидетели на вълнуващ момент: за първи път в историята му директорът е жена, а вратите му са отворени и за момичета. Дори Рой Стрейтли, ексцентричният учител по латински език, който до този момент е водил лична битка с костюмите, електронната поща, родителите и неумолимия ход на времето, е принуден да приеме промените.
Четиресетгодишната Ребека Бъкфаст е преминала през немалко изпитания, за да получи директорския пост. Докато разказва историята си на възрастния Стрейтли, от миналото и на двамата изплуват все повече сенки. Възможно ли е човешките останки, открити при изкопните дейности около новия спортен комплекс, да са на мистериозно изчезналия брат на Ребека? Има ли връзка с вероятното убийство на младежа един стар приятел на Стрейтли, за когото учителят винаги си е затварял очите? А най-лошото е, че трупът може да не е само един…
Прочетете откъс от романа при нас.
Помня деня, в който той изчезна, защото беше рожденият ми ден. Всъщност нашият рожден ден: бяхме родени точно през девет години. Когато си на пет, рожденият ден е нещо вълшебно: дългоочакван празник с подаръци, лакомства и глезотии. Той започна толкова добре – с палачинки за закуска, поздравителни картички и дори подарък от Конрад. Ученическа чанта за през рамо, досущ като неговата, но по-малка и ярко червена на цвят: точно това, от което имах нужда за новия триместър в началното училище. Дотогава обаче имаше цели шест седмици лятна ваканция, Конрад вече нямаше да е с нас и всичко щеше да бъде различно.
Помня онази петъчна сутрин с яснотата на някои сънища. Девети юли 1971 година; по радиото звучеше песента „Давай“, бях в нервно очакване и дългата лятна ваканция толкова беше наближила, че можех почти да помириша морето. Разказвала съм тази история много пъти, тъй че детайлите са се покрили с някаква особена патина, подобно на издадените части на стара бронзова фигура. Не помня добре лицето му. Спомням си само снимките. Онази от вестниците, разбира се, която беше направена в деня на изчезването: Конрад в училищната си униформа – тъмносиви панталони, вратовръзка на червени райета; сако, обточено с копринен кант. И другата, с родителите ни на Коледа: онази на плажа, с пясъчния замък, на която аз съм на три, държа кофичка и лопатка и се усмихвам пред обектива. Както и онази от корицата на книгата, която ни причини толкова много мъка: „КОНРАД: Изгубеното момче от Мобри“ от Катрин Потс. На нея която лицето на Конрад бе наложено върху снимка на зелена врата.
Тези фотографии са моите спомени. Останалото е далечна мъгла. Забравила съм дори сънищата. Особено онези, в които чувах гласа на човека, когото наричах господин Смолфейс[1].
Предполагам, че сте чували тази история. Все пак беше във вестниците, макар че по онова време в „Сейнт Осуалдс“ навярно сте си имали други грижи. Пък и едва ли сте се сетили за името на малката сестра на изгубеното момче дори когато тя отново се появи в живота ви като ученичка в училището, с което сте побратимени. Кой обаче може да забрави Конрад Прайс? Той беше истинска загадка. Ученик от „Крал Хенри“, който изчезва на рождения си ден, точно преди края на летния триместър, завинаги; чието тяло така и не бива намерено. Аз бях там, когато всичко се случи, макар че разказът ми за този ден не помогна много при разследването. Опитаха се да ме накарат да си спомня, изпратиха ме при психолог, но колкото повече усилия полагаха, толкова по-малко научаваха, докато накрая не заключиха, че каквото и да съм видяла, то е било изгубено завинаги в бездънната дупка на травмата ми.
Основните факти бяха съвсем ясни. Този ден брат ми трябваше да ме вземе от детската градина. Бях развълнувана. Конрад участваше в училищната пиеса и в петък вечер беше последното им представление. Затова щеше да празнува рождения си ден в събота, което пък означаваше, че за първи път щях да имам свое собствено тържество.
Когато излязох от градината обаче, Конрад не ме чакаше. Затова постъпих както обикновено. Отидох до „Крал Хенри“, който се намираше едва на няколкостотин метра оттам. Все пак бяха седемдесетте години, а Мобри е малък град. Тогава децата все още се прибираха пеша след училище. Учителят ми отдавна беше свикнал да ме вижда да си тръгвам сама и да настигам брат си по пътя. Влязох в сградата през входа за прогимназистите и оттам стигнах до тяхното гардеробно помещение, където Конрад често висеше с приятелите си: Милки, който приличаше на момчето от рекламата на десерта „Милкибар“, Фети[2] – или понякога Фетиман[3], и Мод, който носеше зелена шуба с качулка, което пък обясняваше прякора му[4]. Бях свикнала да ходя там. Конрад не обичаше да го виждат на входа на детската градина. Този път обаче се беше случило нещо; нещо, което дори след дълги години терапия така и не успях да си припомня. Открили са ме часове по-късно свита в едно от шкафчетата в гардеробното помещение, подобно на малко животно в летаргия. От Конрад нямало и следа. Когато ме попитали къде е брат ми, само съм поклатила глава – с подрязаните си наскоро рижи къдрици – и съм казала: „Господин Смолфейс го взе. Отведе го през зелената врата“.
Властите се опитали да разберат какво имам предвид под „зелената врата“. Повечето врати в „Крал Хенри“ бяха от лакирано естествено дърво, а вратите на спомагателните помещения – стаята на пазача, котелното – до една бяха боядисани в черно. Полицията проверила всяка зелена врата в околността, но без резултат. „Мобри Икзаминър“ обърнал внимание на факта, че вратите в „Сейнт Осуалдс“ са боядисани в зелено, което предизвикало кратко въодушевление. „Сейнт Осуалдс“ обаче се намираше на осем километра разстояние и нямаше никакви основания да се вярва, че Конрад или аз сме ходили дотам. Било много по-вероятно, решили, момчето да е било отвлечено от училището – може би от похитител със зелена кола – и травмата от видяното да е породила у мен тази фантазия.
Във всеки случай Конрад беше изчезнал, виждахме го единствено в сънищата си и на снимките. И в продължение на близо двайсет години след това рождените ми дни минаваха без празненства: шестнайсетия, осемнайсетия, двайсет и първия. Денят вече имаше друго предназначение; принасяше се в жертва пред призрака на Конрад. От този момент аз също се превърнах в призрак; бродех из стаите на къща, в която присъствието на Конрад ставаше все по-осезаемо с всяка изминала година, и продължавах да се свивам, докато родителите ми почти престанаха да ме виждат.
В добрите си дни все още разговаряха с мен. Преструваха се,
че живеят. Баща ми бе съкратен в годината, в която Конрад изчезна; беше работил
като отговорник по безопасността в мината, така че получаваше щедра пенсия.
Двамата имаха и спестявания – пари, които бяха заделили, за да плащат
училищните такси на Конрад. Можеше да отидат на екскурзия или да се преместят в
по-хубава къща. Но баща ми не би си и помислил да посегне на парите, предвидени
за Конрад. В добрите си дни ходеше на футболни мачове или работеше в градината.
В добрите си дни майка ми ходеше на църква и помагаше при организирането на
благотворителни срещи. Но в лошите им дни въобще не можех да говоря с тях.
Понякога майка ми със седмици не ставаше от леглото, а баща ми се вманиачаваше
по числовите радиоемисии, убеден, че имат някаква връзка с отвличането на
Конрад. През ранните месеци и години след отвличането той ги слушаше постоянно,
така че звуковият фон на детството ми не се състоеше от поредица от поп хитове
или теми от телевизионни предавания, а от сигналите на призрачните емисии – на
„Линкълншайър поучър“ и „Чери райп“, чиито жизнерадостни мелодийки кънтяха
бездушно заради звуковото смущение, – или дори по-лошо, от отвратително
пращене, което сякаш продължаваше до безкрай. Следваха и самите поредици от
цифри: „Нула, две, пет, осем, осем. Нула, две, пет, осем, осем“ – винаги с
приповдигнат тон в края, сякаш роботизираният глас изпращаше някакво весело,
изпълнено с надежда съобщение. Навярно точно това чуваше баща ми; сигнал от оня
свят. За мен това бяха гласовете на мъртвите и заспивах на фона на
безжалостната им интонация, колкото и памук да напъхвах в ушите си преди
лягане.
[1] Малко лице (англ.). – Бел. прев.
[2] Дебел, охранен (англ.). – Бел. прев.
[3] Шишко, дебеланко (англ.). – Бел. прев.
[4] Младежка субкултура във Великобритания от 60-те години на XX в. Нейните представители се обличат много елегантно. Докато мъжете карат скутери, често носят шуби над дрехите си, за да ги пазят от праха по улиците. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
