„А след тях и децата им“ от Никола Матийо (изд. „Парадокс“, преводач: Владимир Сунгарски) печели най-престижната френска награда за литература – „Гонкур“ за 2018 г. и получава признанието на българските журита, които му присъдиха „Гонкур в България“ за 2019 г.
Сюжетът на творбата акцентира върху ролята на деиндустриализацията на Франция, довела до колапса на работническата класа и изпитанията, на които е подложено поколението от края на 70-те, към което принадлежи и самият Матийо. Работниците за първи път се оказват безработни и непотребни за обществото в зората на 90-те, а децата, които трябва да изхранват, израстват на улицата в обстановка на безвремие, безперспективност и шокиращ за възрастта им цинизъм. Тези условия на живот и ежедневният сблъсък с унижението стават плодородна почва за всевъзможни конфликти – класови, расови и междуличностни.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Пак ли си пушил? – попита старецът.
Тъй като не намираше ключовете си, на Хасин му се наложи да звънне на вратата, за да може баща му да му отвори, и сега той стоеше там, изправен, нахлузил чехли на гол крак, целият облечен в дънков плат и с плътно затворена яка. Очите му, насред мрежата от бръчки, бяха неразгадаеми. Под носа му туфа бели косъмчета се бяха разминали с бръсначката. Той виждаше все по-зле.
– Изобщо не – отвърна Хасин. – Наред ли е всичко? Може ли да вляза?
– Миришеш на пушек. Пушиш ли?
– Не, нали ти казвам!
Баща му се намръщи и се приведе, за да подуши тениската на сина си. Ръмжеше недоволно, но все пак се дръпна, за да го пусне вътре. Вече влязъл в апартамента, Хасин си събу найковете. Откъм кухнята се чуваше свистенето на тенджерата под налягане. Миришеше на картофи.
– Видели са брат ти – каза сериозно баща му.
Гласът му бе грапав, басов и красив. В него думите се къпеха като камъчета в сито.
– Привидяло им се е.
– Казват, че са го видели.
Момчето се извърна към баща си, чиято зеница бе придобила нерешителен вид, нещо опалово, което обикновено издаваше старост. И все пак той беше само на петдесет и девет.
– И защо ще казват това, ако не са го видели?
– Откъде да знам. Припознали са се.
– Казаха ми, че е там.
– Това са тъпотии. Престани – простена Хасин.
Мъжът изглеждаше угрижен. Не беше виждал големия си син вече от много време. Хасин усети как сърцето му се свива. Той и баща му бяха приклещени в тесния коридор. На стената имаше огледала, стари снимки, предмети от там, а по пода имаше редица обувки. Хасин отново взе думата:
– Какво има за ядене?
– Както обикновено. Хайде, ела.
Баща му се върна при печката. Запържи в тигана две големи кюфтета, после засили звука на радиото, заглушавано от пращенето на месото. След това угаси котлона под тенджерата и двамата седнаха на масата. Бащата пиеше вода, а синът си наля чаша сироп гренадин. Още не се беше стъмнило, но температурите вече бяха по-поносими. Усещаха миризмата на кафето, което бе останало на топло през целия ден. Докато се хранеха, опрели лакти в масата, те не си говореха. Телефонът звънна и Хасин изтича в салона, за да вдигне. Беше майка му. Обаждаше се от там. Размениха си няколко думи, но най-вече говореше тя. Казваше му, че е горещо. Била доволна, че ще го види скоро. Попита го дали е послушен. После бащата взе слушалката и за няколко минути взеха да обсъждат с майка му разни работи на арабски. Хасин се затвори в стаята си, за да не ги смущава.
По-късно баща му дойде при него.
– Ти ходи ли в кметството?
– Ходих.
– Имаше ли работа?
Макар да живееше тук вече трийсет и пет години, баща му продължаваше да говори един приблизителен френски, а на всичкото отгоре бе прихванал грубия акцент от долината. Всеки път, когато си отвореше устата, на Хасин му се щеше да се покрие някъде.
– Ами не, нямаше работа.
– Няма работа? Тя ми каза, че става.
Мъжът влезе в стаята, за да се увери, че е чул правилно.
– Не. Не си разбрал. Тя е там само за да помага на хората, които си търсят работа. Но нямат нищо. Няма полза от тях.
– Как така?
– Тя ми помогна за сивито, това е всичко. Няма полза от нея, казах ти.
– Тъй ли?
Веждите на баща му се сключиха и той измърмори нещо почти недоловимо на арабски. Под мустака му едва се виждаше почти нищожното помръдване на кафявите му устни. Хасин го помоли да повтори казаното.
– Трябва да се работи – обяви баща му с внезапно тържествен тон.
– Да, де. Ама трябва да има и работа.
– Намира се. Ако искаш, ще намериш – отвърна баща му, абсолютно убеден.
– Да, бе, точно така. Всъщност утре сутринта ще напазарувам. В хладилника няма нищо.
– Да, хубаво.
Стареца много го биваше да чете морал, но когато Хасин пълнеше хладилника, нямаше проповеди. Момчето стана. И обяви, че излиза.
– Къде ще ходиш?
– Не знам. Никъде.
– Как така никъде?
– Няма да се прибера късно.
– Ти винаги се прибираш късно.
Хасин вече бе излязъл от стаята. В коридора той бързо си обу патъците и си нахлузи якето, но въпреки това не се размина с един последен съвет:
– Ако свършиш някаква глупост, мисли му.
Хасин обеща и се върна при приятелчетата си на площадката. Кадер му се цупеше. Хасин взе да го бъзика просто за да занули брояча. После взеха да се шляят, като наблюдаваха танца на блъскащите се колички. Елиот сви една тупалка, вече не му бе останало почти нищо. Те бяха шестима, та едва щеше да стигне. И вместо това да разпусне обстановката, стана обратното – всички се спекоха.
– Кво ше праим? – попита Саид.
Това беше рутинният въпрос, един и същ, задаван по десет пъти на ден.
– Не знам.
– Да се разкараме.
– Да се разкараме къде?
– Да се разкараме, ще видим къде.
– Аре давай, не се одремвай.
Всеки се опитваше да дърпа максимално от джойнта. Преебаният се оказа Мус, не му остана друго, освен да угаси фаса, като го смачка в прахта.
Скоро след това панаирджийките спряха тока и последните клиенти се разпръснаха в мрака. Двете жени също си тръгнаха, взели касовата наличност, и помахаха за довиждане на момчетата. Сега блоковете представляваха пейзаж, изграден от прави линии, осеяни със сини проблясъци. Възрастта на града се разтваряше в нощта. Виждаха се само огромни маси, черти, осветени прозорци, пак досада.
– Деба, ама че сдух…
– Мамка му, кво ше праим?
– Айде да напраим нещо.
– Ми направи ни още един джойнт.
– Не, не ми остана почти нищо.
– Оф, айде де, нали утре ще вземеш?
– Ще видим утре.
– Айде не се прави на гъз.
– Утре и точка по въпроса.
Денят бе към края си. В понеделник Хасин щеше да се опита да продаде мотора. Познаваше един железар. Можеше да му вземе петстотин кинта.
