В новия любовен роман на издателство „Хермес“ – „Последната картина на Ван Гог“ от Алисън Ричман – се пренасяме в Лятото на 1890 г. Маргьорит Гаше намира повод да излезе от дома си и се запътва към гарата. И ето го и него – с бяла риза, разкопчана жилетка и широкопола сламена шапка. От влака слиза Винсент ван Гог.
Художникът пристига в Овер сюр Оаз – идилично френско селце, което от векове привлича парижките артисти. Тук е израснала и двайсет и една годишната Маргьорит Гаше, която се грижи за баща си и брат си. Тук и Ван Гог ще прекара последното лято от живота си, оставяйки се на грижите на доктор Гаше – хомеопат, любител художник и колекционер. През тези месеци Ван Гог ще нарисува над 70 картини, две от тях са портрети на Маргьорит. Художникът обаче не подозира, че не само ще улови образа ѝ в картините си, но ще плени и сърцето ѝ.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Сгънат червен мак
Аз го видях първа – дребен и слаб, с наръч платна под мишница, раница, метната през рамо, и сламена шапка, нахлупена над очите. Това беше първата ми тайна – надникнах иззад цъфналите кестени и го видях първа.
Бях излязла по задачи, както правех винаги в ранния следобед. Беше топъл слънчев ден през май. Небето беше синьо като метличина, а слънцето – с цвят на разцъфнали невени. Трябва да призная, че в онзи ден вървях малко по-бавно, когато минавах край гарата. Знаех приблизително с кой влак ще пристигне той. Така че правех по-малки крачки от обичайното, понесла кошницата с яйца и хляб.
Чух свирката на локомотива и скърцането на спирачките, докато влакът спираше. Приближих се и застанах зад дърветата нeдалече от перона.
Спомням си как слезе от вагона, беше невъзможно да не го забележиш сред официално облечените господа с черни костюми и цилиндри. Изглеждаше почти като селянин с бялата си риза без яка, широкопола сламена шапка и разкопчана жилетка. Отначало шапката му ми попречи да видя чертите му. Но накрая, когато събра платната си и метна торбата през рамо, го видях ясно.
По странен начин той приличаше на папа́. Изненадах се, когато го видях, защото приликата помежду им беше толкова силна. Сякаш бях зърнала баща си, по-млад с трийсет години. Главата на Винсент имаше същата дребна форма – съвсем леко заострена на слепоочията. Имаше същата червена коса и малка брада като папа́, същия гърбав нос и набраздено чело, подчертаващо дълбоко разположените сини очи. Движеше се като малка птичка, с бързи отмерени жестове, точно както ходеше баща ми, когато беше нервен или развълнуван. Но за разлика от папа, той ми се стори красив.
Разбира се, не притежаваше класическа красота. Кожата му беше бледа. Скулите – изпъкнали, червените мустаци стърчаха. И все пак видът му ме заинтригува. Изглеждаше толкова решителен, докато крачеше с вирната глава, нарамил картините на гърба си. Докато той оглеждаше непознатата обстановка, зърнах нетърпение и енергия в очите му. И дори само като го гледах, виждах нещата, които той си набелязваше да нарисува. Сякаш си заплюваше покривите на селото, камбанарията на църквата, часовниковата кула на кметството ни. Но в същото време, колкото и погълнат да изглеждаше Винсент от новото място, той като че ли не забелязваше хората, с които се разминаваше, които товареха багажа си на колички или се мъчеха да си проправят път до вагоните. Не правеше никакво усилие да се дръпне от пътя им, застанал на средата на перона и вперил поглед в река Оаз.
В онзи следобед той беше като жълт щрих в селския пейзаж на Овер. Сякаш слънцето беше привлечено от него и той изглеждаше озарен от топлото му меко сияние. Стоях там и чаках, наблюдавах как пациентът на баща ми бавно тръгна към селото. Видях го отново доста по-късно през деня, когато се появи на входната ни врата.
Ако този откъс ви е харесал, можете да поръчате „Последната картина на Ван Гог“ от Ozone.bg с 10% оттсъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
