Време за четене: 8 минути

Невидимият живот на Ади Лару (изд.„Емас“, преводач: Емилия Ничева-Карастойчева) е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година.

Франция, 1714 г. В пристъп на отчаяние свободолюбива млада жена сключва сделка с дявола и заменя душата си за безсмъртие. Но цената е висока – над нея пада проклятието всеки, когото срещне по пътя си, да я забрави. 

Младата жена се казва Ади Лару и така започва нейният нов, изключителен живот през векове и континенти, през история и изкуство, във вечен опит да остави някаква следа, че е съществувала. Живот, в който образът ѝ не белязва ничие съзнание, а притежанията ѝ се изгубват и разбиват. 

Прочетете откъс от романа при нас.

Мъжът се появява изневиделица.

Рамо се блъска в лакътя ѝ. Безценното бурканче се изплъзва от дланта ѝ и се натрошава върху паважа. За момент Ади решава, че я нападат, ограбват я. Непознатият обаче мрънка извинения.

– Глупак – просъсква тя.

Вниманието ѝ отскача от златистия сироп и се насочва към виновника за загубата. Той е млад, светлолик и привлекателен, с високи скули и коса с цвят на съсипания ѝ мед.

Не е сам.

Другарите му се държат на разстояние. Дюдюкат, развеселени от гафа му. Имат доволен вид на хора, започнали нощните си приключения още по пладне. Младежът обаче се изчервява жестоко – явно е смутен.

– Много съжалявам. Наистина…

Отведнъж изражението му се променя. Първо е изненадан, после очите му се засмиват. Ади осъзнава със закъснение колко са близо, как светлината пада право върху лицето ѝ. Разбира, че той е разкрил заблудата, а дланта му е още върху ръкава ѝ. За миг я обзема страх, че ще я издаде.

Другарите му го викат. Той им казва да вървят, ще ги настигне. Двамата с Ади остават сами на улицата. Тя се кани да се откопчи, да хукне да бяга. Ала по лицето на младежа няма сянка, няма заплаха, единствено странно задоволство.

– Пусни ме.

Ади произнася думите по-гърлено и това изглежда му допада, макар да отдръпва ръката си светкавично, сякаш го е облизал пламък.

– Извинявай – повтаря. – Бях се отнесъл. Не бях на себе си. – После добавя с палава усмивка. – Но май и ти не си.

– Напротив. – Пръстите ѝ посягат към ножчето в кошницата. – Просто не се побирам в кожата си.

Усмивката му става по-широка. Той свежда поглед и забелязва счупеното бурканче. Поклаща глава.

– Искам да ти се реванширам – казва.

Тя отваря уста да го отпрати, но той проточва шия, озърта се и възкликва:

– Аха!

Хваща я под ръка, сякаш са стари приятели. Повежда я към кафенето на ъгъла. Никога не е влизала в кафене, не е събирала смелост – винаги е сама, а маскировката ѝ не е достатъчно убедителна. Той обаче прекрачва прага – лесна работа – и в последния момент обгръща раменете ѝ. Тежестта е внезапна и фамилиарна. Ади понечва да се отдръпне, но зърва крайчец на усмивка. Разбира, че младежът я включва в игра, назначил се е за пазител на тайната ѝ.

В кафенето кипи живот и блика енергия. Гласовете се носят един през друг сред аромат на нещо наситено и препечено.

– Внимавай – предупреждава я той с блеснали очи. – Стой близо до мен и гледай надолу. Иначе ще ни разкрият.

Тя тръгва след него към тезгяха. Младежът поръчва и взема две плитки чаши с течност, черна като мастило. Посочва ѝ да седне до стената.

– Там е най-тъмно – обяснява.

Сместват се в ъгъла. Той оставя чашите и махва театрално:

– Силно кафе!

Тя е чувала, разбира се, за най-новото парижко увлечение. Опира порцелана в устните си, отпива и остава разочарована.

Силно и горчиво. Като шоколада, но без усещането за сладост. Младежът обаче я наблюдава като кученце и тя преглъща и се усмихва. Обхваща с пръсти чашата и наднича под ръба на шапката. Обхожда с поглед насядалите край масите мъже. Някои са доближили глави, други се смеят гръмко или играят карти. За кой ли път тя се диви колко отворен е светът за тях, с каква лекота прекрачват всеки праг.

Вниманието ѝ се връща към младежа. Очите му греят със същото неприкрито възхищение.

– Какво си мислеше? Преди малко? – пита той.

Без увъртане, без предисловия. Просто се гмурва в разговора, сякаш се познават от години, а не от минути.

– Мислех колко по-лесно е да си мъж.

– Затова ли си облечена така?

– Затова. И защото мразя корсети.

Той се засмива, открито и звучно. Ади усеща как и нейните устни от само себе си се извиват в усмивка.

– Имаш ли име? – интересува се той.

Тя не знае дали пита за истинското ѝ име, или за мнимото, прикачено към маската. Избира „Тома“ и го вижда как преобръща думата в уста като парченце плод.

– Тома – кимва. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Реми Лоран.

– Реми – повтаря тя.

Името му отива. Звучи младо и приятно. И ще я преследва, както я преследват десетки имена. Ще се скрива, после ще изскача на повърхността като ябълка в ручей. С колкото и мъже да се запознае обаче, името Реми винаги ще извиква в ума ѝ лицето на това усмихнато и сърдечно момче. Ако имаше възможност, навярно би го обикнала.

Тя отпива още една глътка. Внимава да не държи чашата твърде нежно, да се обляга по-тежко на лакът, да седи небрежно, както правят самонадеяните мъже.

– Удивително. Познаваш добре побратимите ми – отбелязва Реми.

– Нима?

– Наистина си отличен имитатор.

Приисква ѝ се да му разкаже, че е имала време да се упражнява, превърнала го е в игра, в забавление. Вече се вписва поне в десет роли. Изучила е до най-дребната подробност разликите между херцогиня и маркиза, докер и търговец.

Вместо това казва само:

– Всички намираме начин да си запълним времето.

Той се засмива отново и вдига чашата си. После, между една глътка и следващата, вниманието му се отклонява. Погледът му се залутва из кафенето и спира върху нещо, което го стъписва. Задавя се с кафето и бузите му почервеняват.

– Какво има? – пита тя. – Добре ли си?

Реми кашля, едва не изпуска чашата, сочейки към мъж, влязъл току-що през вратата.

– Познаваш ли го? – повдига вежди тя.

Реми изломотва:

– Не го ли позна? Това е мосю Волтер.

Ади поклаща леко глава. Името не ѝ говори нищо.

Реми изважда вързоп от вътрешния джоб на редингота си. Книжле, тънко и със ситни букви върху корицата. С присвити очи тя се взира в заглавието. Прочита едва половината букви и Реми отваря книгата със замах. Показва ѝ стена от думи, напечатани с елегантно черно мастило. Минало е много време, откакто баща ѝ я учеше да чете. Пишеше ѝ простички думи с едри ръкописни букви.

Реми забелязва как очите ѝ сноват по листа.

– Можеш ли да четеш?

– Знам буквите – признава тя. – Но не съм се научила да ги свързвам добре. Докато прочета ред, изгубвам смисъла.

Реми клати глава.

– Това е безобразие – възмущава се. – Жените имат право да се образоват! Свят без книги… Не мога да си го представя! Цял живот без стихове, пиеси, философи. Шекспир, Сократ, Декарт!

– Изчерпа ли списъка? – подкача го Ади.

– Волтер! – продължава той. – Волтер, разбира се. И есета, романи

Тя не знае думата.

– Дълъг разказ – обяснява той. – Чиста измислица за любов, смешни несполуки и приключения.

Тя се замисля за приказките, които баща ѝ е разказвал, и за историите на Естел, пълни със стари богове. Романът, както го нарича Реми, изглежда е по-пространен. Ади прокарва пръсти по страницата на разтворената книга, но вниманието ѝ е насочено към Реми. Неговото в момента е посветено на Волтер.

– Ще го поздравиш ли?

Реми тутакси я поглежда ужасен.

– Не, не тази вечер. Така е по-добре. Помисли си само каква история ще излезе! – Той се обляга назад, грейнал от радост. – Точно затова харесвам Париж.

– Значи не си от тук.

– Та кой е от тук? – Той се връща при нея. – Роден съм в Рен. В семейство на печатари. Но аз съм най-малкият син и татко допусна сериозна грешка. Изпрати ме да уча и колкото повече четях, и колкото повече размишлявах, толкова по-ясно осъзнавах, че трябва да остана в Париж.

– Баща ти няма нищо против ли?

– Има, разбира се. Но все едно. Тук са мислителите. Тук живеят мечтателите. Париж е сърцето на света. И главата. И непрекъснато се променя. – В очите му танцува светлина. – Животът е кратък. В Рен щях всяка нощ да си лягам, да стоя буден и да мисля, че съм загърбил един ден, а кой знае колко малко ми остават.

Същият страх я тласна към гората през онази нощ, същата нужда я сблъска със съдбата ѝ.

– Тук съм и не искам да съм другаде – продължава ведро Реми. – Не е ли чудесно?

Ади си представя витражи, заключени врати, градини и високи огради около тях.

– Може би…

– А! Мислиш ме за идеалист.

Ади вдига чашата с кафе пред устните си.

– Мисля, че на мъжете им е по-лесно да бъдат идеалисти.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.