„Честно казано“ от Сара Нович (изд. „Лемур“, преводач: Деница Райкова) е роман за жестовия език и четенето по устни, изолацията и несправедливостта, първата любов и загубата и най-вече за постоянството, дързостта и радостта от живота. Поглъщаща и многопластова история, едно незабравимо пътешествие в общността на глухите, което доказва колко сме свързани и колко сходни са стремежите ни да бъдем обичани и щастливи.
Прочетете откъс от книгата при нас.
През лятото преди тя да постъпи в 10 клас, когато разводът на родителите ѝ докрета до заключителния си етап, бащата на Чарли спечели битката за попечителство и я записа в училището за Глухи.
През август Колсън, Охайо, беше толкова задушен и гъмжащ от комари, че създаваше почти тропическо усещане, и всички се обляха в пот по време на краткия път пеша от паркинга до съда по семейни дела: баща ѝ смъкна сакото на костюма си в атриума, майка ѝ попи челото си с кърпичка на капки. В съдебната зала, съдията постанови решението си, но Чарли чуваше само огромния скърцащ вентилатор, подпрян на перваза на прозореца до тях. Той раздухваше измъкнали се тънки кичурчета от конската ѝ опашка и накрая тя се отказа от опитите да ги приглади и се задоволи да брои дъските в дървената ламперия.
Когато съдията свърши да говори, ѝ беше нужно цялото ѝ самообладание, за да не изкрещи: КАКВО СТАНА? Вместо това последва родителите си навън, където, оказа се, не се наложи да пита. Очите и на майка ѝ, и на баща ѝ блестяха от сълзи, но баща ѝ се усмихваше.
Неговият и Нейният екип от скъпо платени адвокати бяха равностойни противници и в крайна сметка Чарли предположи, че всъщност ужасните ѝ срочни оценки – още един семестър, избутан по милост – успяха да убедят съдията повече от всичко.
Имаше и голям брой нарушения на правилата за поведение от дните ѝ в началното училище, макар че на хартия изглеждаха отдавна решени. В действителност не бяха, не точно, но на повечето възрастни не им пукаше особено за истинския свят, освен когато заплашваха тийнейджърите за наближаващото им изхвърляне в него. Каквото и да беше тласнало съдията към решението му, тя просто беше щастлива да се махне. В гимназия „Джеферсън“ дори една дребна погрешна стъпка можеше да ти докара дългогодишен тормоз. Сега ще бъде различно, каза баща ѝ по обратния път към апартамента му.
Разбира се, решението вървеше с определени условия. Все още щеше да се налага Чарли да носи импланта си по време на часовете за инструкции, независимо че ѝ причиняваше главоболие, независимо че безполезността му беше половината от причината родителите ѝ изобщо да се разведат, макар че никога не биха го признали. Никой Няма Вина: мантрата в техния дом. Никой обаче не вярваше в нея.
Когато Чарли беше по-малка, веднъж баща ѝ слушаше поредица от симулации с кохлеарни импланти в Ютюб. Чарли стоеше до него, докато той пускаше клип след клип, но звукът през говорителите на компютъра беше неразличим.
Ужасно е, каза той. Всичко звучи като демоните в „Екзорсистът“.
За нея не е плашещо, отвърна майка ѝ. Тя не познава нищо по-добро. До известна степен беше права. Това, което плашеше Чарли повече, беше майка ѝ да говори за нея, все едно тя изобщо не е там.
Майка ѝ беше инструктор на участнички в конкурси за красота и музикантка, която никога не беше изживявала своя ужасен момент а ла „Нотите на живота“, макар че той щеше да е лош по различен начин. Бащата на Чарли беше софтуерен инженер, чиято постоянна близост до технологията вероятно беше причината да е по-склонен да приема недостатъците ѝ. Също така беше израснал с глух братовчед, имал – както смяташе Чарли – късмета да се роди през седемдесетте и в семейство на сезонни земеделски работници. Родителите на Антонио, самите те новодошли в страната и все още изучаващи английски, не били погълнати от страхове какво ще стане, ако той не може да се справи, или как двуезичието може да му навреди. Семейството му научило доста от жестовете, които усвоил в училище: той се дипломирал и научил занаят – калайджийство или нещо подобно – и надминал родителите си, да вървят по дяволите тия глухи уши, в стил сбъдната американска мечта.
Чарли се чудеше дали родителите ѝ се бяха свързали с Антонио, когато са разбрали, че е глуха, дали го бяха попитали какво мисли за имплантите и образованието на глухите, или онези първи години бяха автократично управлявани от страха на майка ѝ. И в двата случая подходящият момент за подобен разговор беше отминал отдавна – Антонио загина в автомобилна катастрофа, когато Чарли беше на четири, и споменът за него беше възраждан почти само от майката на Чарли, когато искаше да прокълне бащините ѝ гени. Оттогава Чарли не беше срещала друг глух човек. Нейният лекар беше предупредил, че изолацията е изискване за импланта: трябваше да разчита изцяло на него, за да се научи да слуша. Устройството можеше единствено да пренася звук до мозъка ѝ – не можеше да го дешифрира или дори да пресее особено добре това, което беше важно, от останалото, което беше просто шум. Въпреки това езикът на жестовете никога не беше подлежал на обсъждане – това щеше да е код за измама, уловка. Ако беше научила езика на жестовете и можеше да предава нуждите си и да разбира другите, какво би я мотивирало да научи английски?
На Чарли ѝ бяха поставили имплант, когато беше на три – не идеално, но все пак с оставащо достатъчно време да се изградят нови неутрални пътища. По всички измерими стандарти имплантацията ѝ беше успешна и макар че никой не ѝ го каза направо, тя знаеше, че това означава, че фактът, че не може да го хакне, беше личен недостатък. Може би просто не се беше постарала достатъчно.
Терминът, използван за нея в образователно отношение, беше „орално непохватна“ (представете си колко забавно щеше да им е на съучениците ѝ, ако научеха това), което, доколкото схващаше Чарли, в общи линии означаваше, че звучи странно, когато говори. Чарли не беше глупава. Просто ѝ се беше наложило да учи всичко сама, и то в среда, която съвсем не допринасяше за усвояването на знания и умения: класната стая в държавно училище – безкраен шум от скърцащи мебели, бъбрене на ученици, учители, които бълваха уроците с гръб към класа, докато пишеха на дъската. Всъщност, мислеше си тя, фактът, че с роботизираното ухо можеше да разбира около шейсет процента от случващото се, може би повече при сполучливо четене по устните, бе впечатляващ. В училище обаче шейсет процента все така означаваше слаба оценка.
Искаше ѝ се да може да се отърве от импланта, макар да знаеше, че изискването да продължи да го носи, беше утешителната награда на майка ѝ, мъничка частица надежда, че съществува вероятност един ден Чарли да се събуди, способна да намери смисъл в неспирното статично електричество, което биваше изпращано в главата ѝ. Но да бъде под попечителството на баща си, несъмнено беше победа. Щеше да постъпи в „Ривър Вали“ и да живее там, като и двамата щяха да посещават организирани от общността курсове по жестов език, които училището предлагаше след часовете. Нещата можеше най-накрая да се променят към по-добро.
Майка ѝ не обжалва решението – капитулация, която Чарли прие едновременно като облекчение и като малко смущаваща. Майките по телевизията винаги се бореха да си върнат децата: това беше тяхната причина да живеят и така нататък. Но пък на тримата доста им беше омръзнало да ходят в съда.
Сега Чарли приготвяше багажа си, местеше повечето си неща в апартамента, където баща ѝ беше живял близо година – ново строителство покрай реката с големи прозорци и открита кухня, живо олицетворение на речниковото определение за „ергенска бърлога“, което, като допълнителна награда, подлудяваше майка ѝ – ревностна почитателка на френската провинция. Оттам Чарли щеше да занесе още по-малък следващ подбор от вещи в общежитието.
Две седмици преди да започне семестърът, тя и родителите ѝ отидоха на среща в новото ѝ училище. Директорката беше висока, стройна жена с черна коса, прибрана назад плътно по главата. Чарли я намираше за донякъде страховита дори след като всички седнаха и разликата в ръста им намаля. Жестуваше и говореше едновременно, ръцете и пръстите ѝ се движеха с грацията и бързината на много по-нисък и набит човек. Да жестуваш и говориш едновременно, беше несъвършено действие, предупреди директорката, и Чарли нямаше да го вижда често в „Ривър Вали“ след днешния ден. Чарли копнееше да открие смисъл в дъгата, която описваха ръцете на жената, но това означаваше да отмести поглед от устните ѝ – нещо, което не можеше да си позволи да направи. Все още не.
Директорката измъкна няколко листа от табличката на принтера и изложи учебната програма на Чарли. Щеше отново да учи алгебра и да бъде записана на часове по лечебно-изправителен английски. Все още щеше да се налага да посещава говорна терапия.
Но как ще учи жестов език?, поинтересува се майка ѝ.
Записани сме за часове, осигурявани от общността, отвърна баща ѝ.
Страхотно, каза директорката. Погледна обратно към Чарли.
______ тук в училище ще бъде от ключово значение, добави тя. Както с всеки език.
Кое?, попита неразбиращо Чарли.
Директорката измъкна бележник изпод купчина книжа.
ПОТАПЯНЕТО, написа тя.
Чарли сви рамене.
Да бъдеш заобиколена, поясни директорката. Жестът сам ще дойде, ако вложиш в това известен труд.
Чарли прочете съмнението по лицето на майка си – съвсем справедливо, предвид слабите постижения на Чарли в училище. И не бяха ли казали лекарите същото за английския? Само още един урок или терапия, или някой специалист можеха да са това, което ще наклони везните. Директорката обаче също забеляза скептицизма.
С жестовия език е различно, каза тя. Програмирана си за визуален език.
Усмихна се и Чарли разбра, че се опитва да се държи насърчително, но думата „програмирана“ единствено я подсети за аудиолога. Загледа как майка ѝ рови в чантата си за гланца за устни – знак, който, беше ѝ известно, сигнализира, че дискусията е приключила.
Добре ли си?, попита директорката.
Отначало Чарли не схвана защо ѝ задава този въпрос, после осъзна, че отново разтрива белега зад ухото си – там, където беше разрезът за импланта. Напоследък мястото беше чувствително: Чарли дори беше накарала майка си да го провери, понеже имаше части от него, които не виждаше добре в огледалото. Но всичко изглеждало нормално.
Имплантът е повреден, обясни майка ѝ пресилено ведро и промърмори нещо за предстоящ час за преглед.
От около дванайсет години, каза Чарли и директорката се опита да преглътне усмивката си.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
