„Оформландия, или разходка в Зоната“ (изд. „Парадокс“, превод от украински: Лилия Желева) е дебютният роман на Маркиян Камиш, известен на българската публика със „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021 г.). Този автофикционален разказ за чернобилската Зона на отчуждение потапя читателя в света на сталкерите и рисува портрета на човек, от години изучаващ нелегално изоставения свят.
В тази книга няма да срещнете стандартни описания на Зоната, скучни исторически равносметки и размишления над причините за Чернобилската авария. Авторът, един от най-опитните чернобилски сталкери, определя романа си като емоционална картография на най-екзотичното място на планетата, геопоетика на тази уникална територия с площ от близо 2600 кв. км. Вместо това тук ще откриете смарагдови блата сред призразчната красота на Зоната, милиционерски засади и подбити до кръв крака, утринното очарование на украинското Полесие и моменти на екстатична забрава в пустошта – единствено по рода си свидетелство за протодистопичната реалност, оформено в дръзкия лиризъм на Камиш.
Прочетете откъс при нас.
Беше посред нощ и аз крачех покрай завоя за петия енергоблок на ЧАЕЦ. Там има кръстовище и е най-удобно за паркиране на патрулна кола, та да се хващат такива като мен. Да се хващат сталкери, бродяги, нелегалници, пешеходци, туристи – наричайте ни както искате. Наострих уши и тръгнах тихо-тихо на пръсти, докато не се натъкнах на патрулка – в непосредствена близост. Добре, че сега е два през нощта и момчетата спят в уютното купе на колата. Нататък е само правият път към Припят. И пороят.
Пороят се спусна като черни видения от буреносни облаци в нощния въздух и примигваше със заплашителни небесни електрически отблясъци. Отдясно е ЧАЕЦ, съвсем близо, на някакъв си километър. Една светкавица достигна хоризонта точно зад тръбата на четвъртия енергоблок. После още една. Тогава все още я имаше старата тръба, за която всички нелегалници плачат, защото я разрязаха, безбожно разглобиха символа на нашите обиколки, на фона на който бяхме прекарали младостта си върху припятските покриви.
Какво е главното в Зоната? Точно така – тръбата. Фалическият символ на катастрофите. Ти, смърдящ и потен, стигаш до студените припятски бетонни блокове, нахлуваш в някое жилище, събираш разхвърляните столове, строполясваш се на дивана, сваляш си раницата и дълго зяпаш в една точка под оранжевото блещукане на свещта. Правиш си какао, излизаш да пушиш „Кемъл“ на балкона с изглед към вътрешното дворче, което се е превърнало в Амазония и непроходими гъсталаци. После подремваш и след половин час те събужда втрисането от студ, намираш сили да допълзиш до спалния чувал и се пъхваш в него с дрехите. Ще откъртиш и гръмогласно ще хъркаш, проверявайки здравината на основите на този изгнил блок. Ще ти се присъни тръбата. И когато си отпочинеш и станеш напълно нормален човек – ще ти се прииска да поркаш. Да си пийнеш хубаво и да си замезиш с тушонка.
И ти се качваш на поредния припятски покрив, изваждаш шише от раницата и започваш да поркаш. Нареждаш сандвичи с пастет върху покрива, наливаш и постепенно ти и твоите спътници, които половин денонощие си влачил насам през калта на чернобилските блата, си ставате най-скъпите и близки хора на света. Кънектинг пийпъл…
В тези незабравими мигове те наляга носталгия, лирика и всичко на света. Ще се вторачиш в най-топлите лъчи на оранжевия диск в далечния запад, след което слънцето ще залезе и така или иначе ще се върнеш към шибаната тръба на реактора. Помниш времето, когато тя се се открояваше със светлините си на фона на черните небеса, когато служеше като пътен знак на изтощените туристи сред злите хласталаци, сред дълбоката нощ. Туристите се тътреха по безлюдните шосета, забелязваха я и знаеха, че Припят е наблизо, че домът е наблизо. А после я разглобиха. С тръбата беше свършено. Суийт слийп, диър тръба.
Но когато очаквах Пороя, тръбата все още я имаше. Това беше през 2012-а – годината на края на света, големия футбол и безкрайните разходки в Зоната. През онази нощ светкавиците падаха всяка секунда, аз тичах напред, а тежките дъждовни капки барабаняха по дъждобрана. Вече не си мечтаех за суха вечер в апартамент, не си мечтаех за уютен чай с две лъжички захар, набързо сварен на туристическо газово котлонче преди лягане. Не си мечтаех за сух спален чувал. Мечтаех си да не се удавя. Но стигнах до границата на Припят и започнах да потъвам.
Ето че се задъхвам под дъжда, но бавно, срещу поривите на бурния вятър, пълзя напред под високоволтовите жици на далекопроводите. На всеки пет секунди наблизокънти оглушителен гръм, а светкавиците разсичат черните небеса със сините си вени. След две минути съм мокър до кости и псувам дъждобрана от Германия, който уж не трябвало да пропуска. Но тогава сякаш преплувах с дрехите Киевския язовир, сякаш изляха върху мен всички кофи с ледена вода от познатото на всички предизвикателство.
Отпред беше Припят – целта на новаците, които все още не са се научили да ценят изоставените села и искат да попипат лакмусова хартия, визитката на абандоните от цял свят. Не знам дали аз бях новак тогава, но това беше петнайсетата ми разходка в Зоната. Ето че слизам под моста – крия се от яркия прожектор на КПП-то. Изпочупени стари стълби водят до долу, до самия железопътен прелез, и под проливния августовски порой няма как да издържа. Претичвам през релсите, старая се да запазя равновесие, поглъщам въздух и капки дъжд, падам върху огромен остър камък до железопътния насип и крещя най-страшните проклятия на света. Крещя от болка, но дъждът заглушава всичко наоколо и не чувам дори собствения си крясък.
Но пък финалът е радостен, макар и с псувни – провирам се през шубраците и за нищо на света няма да се върна тук – целият съм мокър, както винаги. Вадя си от джоба като по чудо суха кутия цигари и се опитвам да си запаля. Докато си държа цигарата между зъбите и си търся запалката, тютюнът така се намокря, че вече изобщо не може да се запали. Улицата е „Огнева“, но няма никакъв огън – във вода до коленете се домъквам до градския пристан – там ме чакат централната част на града, апартамент и горещ чай. Сега нищо няма да ме спаси. Спалният чувал е прогизнал. И какво покривало за раница може да те предпази от такъв порой? Но подобни новини трябва да носят радост – сега имам право да се грея с водка. Лека нощ…
