Време за четене: 7 минути

Драги читателю, „Соцът – битие и време. Истории от 60-те и 70-те години“ (изд. „Прозорец“) не е присъда, назидание или отмъщение. В нея съм събрал мои публикации във Фейсбук, в които се опитвах да създам реалистична картина на събитията, белязали съдбата на няколко поколения. С текстовете си се връщам назад в миналото и показвам фрагменти от онези времена като в своеобразен калейдоскоп, в който и читателят ще се включи със собствените си спомени.

Възможно е мнозина да се трогнат, дори да поплачат, когато съдържанието в разказите съвпада с техните лични преживявания. Не ми се ще обаче горчивата утайка, останала в душите ни, да предизвиква гняв към Съдбата. Нека заедно да останем с мъдрост в преценките – това е същинската цел на моята книга.Борислав Ждребев.

Прочетете откъс от книгата при нас.

СПОМЕНИ ЗА БУЛЕВАРД „ДОНДУКОВ“ И УЛИЧКИТЕ НАОКОЛО

В тази махала всеки ден беше пълен с истории. Повечето бяха свързани с пострадалите от бомбардировките сгради. Беше като в старите италиански филми – с много семейства, натъпкани в стаи с обща баня и кухня. С пиянства, крясъци, вмирисани входове, плъхове. Замръзнали стъкла сутрин по олющените прозорци с напукан маджун допълваха атмосферата. Смесваха се миризми на супи и манджи, кисело зеле, пържени картофи, каша с прегоряло олио, греяна ракия. Вечер през мъглата от лютивия дим на цигарите „Арда“ и „Слънце“ се пееха песни.

Все още миеха улиците с маркучи, завити на макари. По тротоарите имаше сифони, затова отвинтваха капачките им и завъртваха месинговите съединители на гофрираните маркучи. Наоколо се виждаха руините от бомбардировките. На ул. „Веслец“, на мястото на днешното „Енерго“, имаше полуструтена сграда. От железобетона стърчаха ръждясали железа, а съвсем наблизо беше баскетболното игрище на „Левски“. Зоро, един полуинвалид, трамбоваше червената настилка и през зимата я поливаше с маркуч, за да стане пързалка. Децата му подвикваха: „Ей, Зоро“, а той кротко им се  ухилваше. Зоро правеше наистина екстра пързалки през зимните ваканции, като равномерно обливаше игрището и водата замръзваше почти моментално. Веднага пристигаха дечурлигата с кънките. Моите бяха останали от детството на баща ми – с „жабки“, които се впиваха в гьона и го отпаряха от обувката. Пързаляхме се и даже се сгорещявахме, викахме с пълни гърла, падахме лошо, ама бяхме щастливи.

На ъгъла с „Триадица“ имаше много стара къща с дюкян, от тези, чиито капаци се вдигаха нагоре. Няколко пъти снимаха филми пред нея. Стари постройки по-нататък оформяха карето, а по цялата улица имаше интендантски работилници на военните. Миришеше на кожа и лепило. В работилниците изработваха пагони, фуражки, шинели, обуща, сякаш строяхме военен комунизъм. В края на 50-те години ботушите отпаднаха от униформите, тъй че лека-полека изчезнаха и работилниците, но комунизмът тепърва предстоеше, още не беше дошъл Осмият конгрес на Партията. Войната напираше откъм Карибите, чакахме бомбата, от време на време пускаха сирените за тренировка.

Претъпканите трамваи се задъхваха на завоя откъм Халите. А вътре все едно си отворил консерва с копърка – гледат те хиляда очи. Кондукторите, целите потни, в тарапаната можеха да ти перфорират пръста…

По кръчмите свиреха нещо като джаз. За 50 лв. (5 лв. след 1962 г.) в ресторант „Москва“ на ъгъла на „Веслец“ и „Триадица“ човек можеше да изпие голяма гроздова ракия и да си поръча две порции двойка кебапчета с гарнитура, пържени картофи и филийки. На ъгъла на „Дондуков“ и „Веслец“ се намираше голямо кафене. Днес всички салони от двете страни на булеварда са превърнати в банки. Сякаш си в Лозана.

Модно, истински „джазово“ място имаше след ъгъла на „Дондуков“ и „Раковска“ – сладкарницата „Опера“. Долу в ресторанта свиреше много добър оркестър. Ръководеше го бащата на мой приятел от махалата. Беше оркестър от класа, типичен джаз квинтет – саксофон, пиано, контрабас, барабан, тромпет. Кой знае защо на джаза не се гледаше чак толкова строго. Свиреше се малко Гершуин, малко суинг, такива неща, повече лека забавна музика. Навсякъде се пушеше и гъст синкав дим се стелеше по пода.

Жените ходеха с тупирани коси, правеха им ги с каски във фризьорските салони. Как не им се изпичаха главите, не знам. Беше модата на рокли от ламе до коленете и прибрани по бедрата поли. Съпругите на другарите кълчеха крака с дебели прасци в бели остри обувки. Мъжете си правеха едни модни тогава прически – три хоризонтални къдрици точно над челото или вчесана гладко назад лъщяща коса. Но това беше вечер. Сутрин всички бързаха за работа, облечени в еднотипна конфекция: безформена, демодирана. Жените – със забрадки, с грозни чанти, а мъжете – с шлифери и кафяви костюми.

ЧЕСТИТА БАНЯ!

Едно време Банята, сега Музей на София, беше „Чистилище“ между двата реални Ада – „Социалистическия Рай“ и Ада на битието. Вътре обстановката беше като в истински храм, разделен за три категории миряни – първа класа, втора класа и „народна баня“. В събота се работеше до два следобед и към три часа в банята наставаше стълпотворение. Тогава нямаше бойлери, парно, простолюдието си топлеше вода в кани и легени. В просторния двуетажен салон под купола процесията се придвижваше тържествено към касата за билетче и номерче, после навалицата преминаваше към излъсканите пейки, където тягостно се чакаше с часове в спарената, споделена свойски, атмосфера на некъпани тела, а по-нетърпеливите излизаха пред входа да пушат цигари „Арда“ пакет, „Ударник“ и „Бузлуджа“. Високо от втория етаж контрольорът се провикваше като важен свещенослужител: „Номер петстотин четиресе и шес!“, номер 546 хукваше по стълбите, щото при пропуск щеше да чака до следващата събота. Вътре, щастливо допуснат, той се навеждаше към куп мокри, посивели и хлъзгави налъми за общо ползване (нямаше и джапанки по онова време) и си избираше чифт с по-малко гъбички. Налъмите бяха от дърво с каишка от гумен маркуч, закована с ръждясали пирони. Сетне гражданинът получаваше ключе с ластик за гардеробче и най-сетне, гол с ластик на глезена, слизаше тържествено по стръмните стълбища към същинската баня долу. Долу гледката беше като за филм – бяла пара слизаше ниско до плочките на пода, а от тавана падаха едри студени капки, горещината бързо загряваше телата, докато се сменяха по двама-трима граждани, къпещи се на един душ, като услужливо си търкаха взаимно гърбовете. Заможните клиенти ползваха услугите на една изчезнала днес професия – теляците. Те седяха на ниски месингови столчета с извити крака и дъска отгоре и обвити с мокър чаршаф до кръста, се навеждаха напред да търкат с грапави кисета телосложенията на охранени началници. Много кир падаше от тяхната кожа, на едри стружки. Билетчетата за теляците седяха залепени върху плочките във вертикални редици на зигзаг. Имаше и два басейна – единият с гореща вода, вътре киснеха мършави престарели ревматици, а другият – другият бе царство за нас, дечурлигата. Скачахме и плувахме под неодобрителното мърморене на неколцината възрастни. Наобикаляха там, но ги пъдеха, де щото си ги знаеха, едни мазни старчоци с червени гениталии и копнеж в погледа. На излизане гражданите получаваха изпран и изгладен горещ чаршаф, най-хубавото нещо от цялата баня. Имаше и указателна табела „Събличане – къпане – обличане – един час“, толкова се полагаше. Войници и инвалиди, АБПФК (активните борци против фашизма и капитализма) влизаха безплатно.

„Народната“ баня пък беше… наистина народна, дори и в казармата баните бяха някак по-модерни. Слизаше се долу зад сградата на Централната баня. Вътре съблекалните бяха устроени с прости успоредни пейки и малки шкафчета. Около душовете стените бяха облицовани със стари, изпочупени плочки с жълти ивици около основата, подът беше хлъзгав, всичко бе нехигиенично, с въртоп от изтичащата мътна вода върху кръглата решетка на канала в средата. Служителят на изхода измерваше с поглед клиентите и казваше с надежда за дребен бакшиш: „Честита баня!“.

Откъм „Триадица“ имаше стълбички, водещи към отделния вход към Женското отделение. В събота гамените от цялата махала се придвижваха на тумби към едно прозорче в ниското, в чието армирано стъкло имаше малка дупчица. Там, бутайки глави, се тикахме да гледаме голи жени, отиващи към къпалнята. Често гледките бяха поразяващи, особено на едрите лелки с гърди до пъпа, всички надаваха с възхищение крясък: „Ееееееееее“, та от входа излиташе разсърдена служителка с бяла престилка и ни гонеше с ругатни и проклятия. Смениха бързо стъклото.

Имаше и „Плавалня“, топъл минерален, чист басейн в сецесионен салон, колко хубава беше тази баня. Но… нечии апетити закриха всичко, изчезнаха балнеолечебниците, ваните, някой е чакал да прилапа за спа-център мястото, но не са му стигнали силите. Както и да е, няма я банята, с прокарването на парното в кварталите изчезнаха и останалите бани.


Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.